Брам Стокър
Дракула (21)

Глава двадесет и първа

Дневникът на доктор Сюърд (продължение)

3 октомври. Когато се озовах при Рънфилд, той лежеше на пода в прясна и бляскава локва кръв. Лицето му представляваше ужасна рана; трудно бе да се каже от пръв поглед дали бе удряно или раздрано от дълги нокти. След като ми помогна да го обърна по гръб, санитарят изрази предположението, че му е счупен гръбначният стълб, обръщайки ми внимание на обстоятелството, че дясната ръка и десният крак на душевноболния са парализирани и че по всичко изглежда в същото състояние да е и дясната част на лицето му, доколкото можеше вече да се говори за такова. Човекът беше озадачен, защото не можеше да си представи, как са станали и двете неща едновременно: и да си е удрял лицето о пода, и да си е счупил гръбначния стълб. Особено последното го хвърляше в недоумение.

— Идете да доведете доктор Ван Хелсинг — наредих му аз. — Кажете му да дойде веднага.

Професорът дойде начаса по халат и чехли. Като видя потърпевшия, се върна обратно и не след дълго се появи отново, вече облечен, носейки чанта с хирургически инструменти.

— Нека санитарят излезе — прошепна ми той в ухото. — Ще е добре да бъдем сами, когато Рънфилд дойде в съзнание след операцията.

Така че освободих санитаря и внимателно заоглеждах пациента. Установихме и фрактура на черепа. Мнението на Ван Хелсинг бе, че трябва да оперираме незабавно, преди да е станало твърде късно. Вече подготвяхме необходимото, когато на вратата се почука и аз отворих. В коридора стояха по пижама Артър и Куинси.

— Можем ли да влезем? — попита Артър. — Чух, че санитарят вика професора и му говори за някакво произшествие…

Пуснах ги да влязат и те в хор изпуснаха възклицания на удивление и състрадание. А Ван Хелсинг каза:

— Ще изчакаме известно време, за да определим кое е най-подходящото място за отваряне. Така ще можем да измъкнем съсирека бързо, тъй като е очевидно, че кръвоизливът се увеличава.

Минутите се заизнизваха мъчително бавно. Непрекъснато си мислех какви ли ужасни слова би могъл да произнесе Рънфилд, ако дойде в съзнание. Мълчанието ставаше нетърпимо. Погледнах към другарите си и видях, че лицата им изразяват напрежение, не по-малко от моето. По едно време състоянието на злощастника се влоши и ние разбрахме, че е възможно да умре всеки момент. Аз и професорът се спогледахме. Той каза с драматичен глас:

— Нямаме време за губене. Вероятно това, което би могъл да каже, ще предотврати смъртта на мнозина. Да оперираме над ухото.

И без да казва нищо повече, той се впусна в операцията. Отначало дишането на Рънфилд продължаваше да е едва доловимо, но после изведнъж си взе дъх толкова дълбоко, че сякаш гърдите му щяха да се пръснат. Отвори очи, но те останаха неподвижни и безжизнени. Малко по малко обаче погледът му доби блясък и израз на радостна изненада.

— Ще бъда мирен, докторе — прошепна с въздишка на облекчение. — Кажете им да ми свалят усмирителната риза. Сънувах ужасен сън, който така ме изтощи, че не мога и да мръдна. Какво е станало с лицето ми? Боли ме.

— Разкажете ни съня си — обади се професорът.

— А, доктор Ван Хелсинг е тук? — зарадва се Рънфилд. — Толкова любезно е от ваша страна, че сте дошъл. Дайте ми малко вода; устните ми са пресъхнали. След това ще се опитам да ви разкажа съня си…

Тук той млъкна и като че ли се готвеше да загуби съзнание. Направих знак на Куинси да отиде до кабинета ми за коняк. След малко овлажнихме устните на Рънфилд и той се съвзе. Обаче смятам, че през тази пауза мозъкът му е продължил да работи, защото ме погледна по начин, който никога не ще забравя, и прошепна:

— Не бива да се лъжа; случилото се не е сън, а болезнена действителност. Навлажнете пак устните ми, моля ви се. Имам нещо ви кажа, преди да умра, понеже мисля, че часът ми е ударил. Благодаря! Онази нощ, след като напразно ви заклевах да ме оставите да си ида, а вие си тръгнахте непреклонни, оставяйки ме сам, стоях дълго време потопен в отчаяние. После изведнъж усетих, че ме изпълва спокойствие и си дадох сметка къде се намирам. Зад болницата кучетата се разлаяха…

— Продължавайте — подкани го тихо Ван Хелсинг, едва сдържайки вълнението си.

— Обгърнат в мъгла, той се приближи към прозореца ми. И преди го бях виждал неведнъж, но сега бе от плът, а не призрак и очите му бяха свирепи като на гневлив човек. Беше разтегнал червените си устни в ужасяваща усмивка и когато се обърна по посока на лаещите кучета, острите му зъби проблеснаха под лунната светлина. Отначало не исках да му позволя да влезе, но той започна да ми обещава разни неща, не с думи, а с действия.

— По какъв начин? — пожела да узнае професорът.

— Като правеше да се появяват. Започна да шепне: „Плъхове, плъхове, плъхове! Стотици, хиляди, милиони плъхове и всеки един от тях е едно съществувание! И котки! Всичките те са живот! Всичките са живот, години живот!“ Изсмях му се и поисках да се увери дали е в състояние да изпълни обещанието си. Тогава той ме привика още по-близо до прозореца, вдигна ръце и започна да прави безсловесни заклинания. И някаква тъмна маса заля моравата и започна да се вълнува. Можах да различа безброй плъхове с блестящочервени очи като неговите, само че по-малки. Спря ги с едно движение на ръката и пак ме погледна и проумях, че иска да ми каже: „Ще те даря през вековете с всички тези съществувания и с много повече и по-големи, ако коленичиш пред мен и ме почиташ и обожаваш.“ После като че някаква кървавочервена пелена падна пред очите ми и преди да си дам сметка какво върша, му отворих прозореца и му казах: „Заповядай господарю и повелителю мой!“ Плъховете изчезнаха, а той влезе в стаята и се изправи пред мен.

На това място гласът на Рънфилд отслабна и наново му наръсих устните с коняк. След което той продължи:

— Цял ден очаквах знак от него, ала напразно. Не ми изпрати дори една муха. А когато луната изплува и той се промъкна през прозореца, ако и да беше затворен, аз се разярих. Но той ми се подигра и с пламтящи очи мина господарски край мен. Не можах да го спра. В същия миг в ноздрите ми нахлу аромата на парфюма на мисис Харкър…

Двамата мъже, които стояха зад главата на Рънфилд, за да не може да ги види, се наведоха напред, та да чуват по-добре. А професорът трепна, цял се разтрепери и лицето му още повече помрачня. Рънфилд продължи:

— Когато мисис Харкър дойде да ме види този следобед, не беше същата. Не изпитвам интерес към бледите хора; харесват ми пълнокръвните, а нейната кръв като че се беше доста изчерпала. Не бях мислил за това преди, но когато тя си отиде, мисълта, че той и изсмуква живота, ме влуди. Взех решение и се подготвих за идването му. Чувал съм да казват, че лудите притежават необичайна сила и тъй като зная, че съм луд… поне понякога… реших да употребя тази си сила. И когато дойде времето и той проникне вътре, се нахвърлих върху му и го притиснах с цялата си воля и душа, чувствайки се сигурен, че ще победя, защото не исках да продължава да отнема от живота на мисис Харкър. Но тогава го погледнах в очите. Погледът му, сякаш ме изгори и усетих, че силите ми гаснат. А той ме вдигна нависоко и със страшна сила ме тръшна на пода…

Гласът на Рънфилд съвсем заглъхна. Ван Хелсинг рязко се изправи и каза:

— Сега знаем най-лошото. Той е тук и знаем намеренията му. Може би не е прекалено късно. Ще трябва да се въоръжим… като онази нощ. Да не губим време!

Изтичахме по стаите си, откъдето взехме всичко необходимо, и пак се събрахме в коридора. Спряхме се пред вратата на семейство Харкър. Арт и Куинси отстъпиха назад. Последният попита:

— Трябва ли да ги безпокоим?

— Трябва — отвърна Ван Хелсинг — Ако са заключили, ще разбием вратата. Това е въпрос на живот или смърт. А сега, приятели, ви моля, ако вратата не се отвори при натиска върху бравата, да ми помогнете да я отворим по радикален начин.

Още недоизказал се, той натисна бравата, но безрезултатно. Веднага всички вкупом се хвърлихме върху вратата и за малко не се изсипахме един връз друг върху пода на спалнята. Истината е, че професорът се просна все пак и преди още да се е надигнал, аз видях нещо, което смрази кръвта във вените ми.

На леглото лежеше Джонатан Харкър с порозовяло лице и дишащ възтежко като в дълбок сън. Облечена в бяла нощница, неговата съпруга бе коленичила до леглото, а до нея с гръб към нас стоеше висок и слаб мъж в черно. Това бе графът. С лявата си ръка той държеше и двете длани на мисис Харкър, а с дясната й натискаше врата, така че лицето й да бъде долепено до торса му. Бялата й нощница бе оцапана с кръв, а и една тънка струйка се стичаше по разголената гръд на графа. В момента, в който нахълтахме в стаята, Дракула обърна лице и прикова в нас пъкления си поглед, за който досега бях само чувал. Червени пламъци горяха в очите му, излъчващи сатанинска страст; широките ноздри на орловия му нос трептяха, а острите зъби, показващи се от окървавената му уста, допълваха вида му на див звяр. С един замах отхвърли жертвата си върху леглото и скочи към нас. Ала тогава професорът вдигна срещу него опаковката с нафора. Графът рязко се спря, така, както бе сторила и Люси пред гробницата, и отстъпи назад. И продължи да отстъпва, тъй като ние тръгнахме напред с разпятия в ръка. Един голям облак, който пресичаше небето, покри луната и внезапно падна мрак. Когато Куинси запали газовия фенер, видяхме само нещо като разсейваща се пара. Ван Хелсинг, Арт и аз се приближихме към мисис Харкър. Изведнъж тя нададе такъв див и отчаян вопъл, че мисля, ще звучи в ушите ми до сетния ми ден. Лицето й бе бледо като на смъртник и това бе подчертано още повече от кръвта, с която бяха покрити устните, страните и брадичката й; кръв капеше и от шията й, а очите й излъчваха безумен ужас. Тя вдигна към лицето си длани, върху чиято белота се открояваха червените следи, оставени от хватката на графа, и изпусна тих и жален стон, изразяващ безкрайно страдание. Ван Хелсинг грижливо я наметна, а Артър, след като я погледна известно време с безизразен поглед, се втурна навън. Ван Хелсинг прошепна в ухото ми:

— Джонатан е в нещо като сънно вцепенение, от онези, които знаем, че вампирът може да причинява. Не можем нищо да направим за нещастната мисис Харкър, докато не дойде на себе си. Междувременно ще събудим него.

И той накваси една кърпа със студена вода и започна да разтрива лицето на Джонатан с нея. Аз отидох до прозореца и погледнах навън. Луната отново осветяваше всичко и видях Куинси Морис, който пробяга през моравата и се скри зад едно голямо дърво. Тъкмо се питах какво ли прави там, когато чух нечие силно възклицание зад гърба си. Обърнах се. Това беше Харкър, който току-що се бе събудил. Рязкото движение, което той направи, върна съпругата му към действителността и тя протегна ръце към него, като да го прегърне. Обаче тутакси ги свали, и свивайки лакти, закри с длани лицето си, като трепереше цялата.

— В името господне, какво означава всичко това? — извика Харкър. — Доктор Сюърд, доктор Ван Хелсинг, кажете ми какво става! Какво се е случило? Каква е тази кръв? Боже мой, боже бой! И нас ли ни сполетя тази участ? — Падна на колене и сплитайки пръстите на ръцете си, продължи: — Милост за нея, Господи! Помогни ни, помогни ни!

После рязко скочи от леглото и започна да се облича. Мъжеството му въпреки всичко го бе задействало.

— Кажете ми всичко! — пак изкрещя той, докато си нахлузваше панталона. — Доктор Ван Хелсинг, направете нещо, за да я спасите! Той не може да е отишъл много далеч. Пазете я, а аз отивам да го търся…

Съпругата му, превъзмогвайки състоянието си на невъобразим ужас и страдание, успя да съобрази, че той ще се изложи на опасност и като забрави за собствената си болка, се вкопчи в него с вика:

— Не, скъпи! Достатъчно изстрадах тази нощ, та сега да мога да понеса и страха, че нещо ще се случи и с теб. Трябва да останеш с мен и с приятелите ни, сред които ще си в сигурност.

Казвайки това, тя го бутна да седне на края на кревата, като продължаваше да го държи отчаяно. Ван Хелсинг и аз положихме усилия да ги успокоим. Със спокойно движение професорът извади златното разпятие и заяви с метални нотки в гласа си:

— Не се страхувайте, скъпа приятелко. Ние сме тук и докато това е в ръцете ни, никаква нечиста сила не е в състояние да се доближи до вас. Сега сте в безопасност. Необходимо е да запазим хладнокръвие, за да можем да се съберем и да обсъдим по-нататъшните си действия.

Мина Харкър потрепери и остана безмълвна с положена на гърдите на съпруга й глава. Когато я вдигна, бялата риза на Джонатан се оказа изцапана с кръв на мястото, където Мина я бе докоснала с устни, както и там, където капки кръв се бяха стекли от раните на шията й. Когато установи това с поглед, младата жена се отдръпна със стон и със сподавен глас между две изхлипвания прошепна:

— Аз съм осквернена! Никога вече не трябва да те целувам или докосвам. Отсега нататък ще бъда най-лошият ти приятел, от когото ти трябва да се пазиш.

— Не говори глупости, Мина — отсече той. — Срамно е да казваш такива неща, а и не съм склонен да ги слушам. Нека Бог ме съди и ме накаже със страдания още по-страшни от сегашните, ако някога позволя нещо да се изправи помежду ни.

И разтвори ръце и я притисна силно към себе си. Долепена о него, Мина похълца още малко, сетне започна да се успокоява. Джонатан се възползва от това обстоятелство и ни помоли за разяснения около последните драматични произшествия.

Докато му разказвах подробно какво се бе случило, той слушаше с непроницаемо изражение. Когато обаче стигнах до описанието на момента, в който графът държи в ръцете си съпругата му, насилвайки я в отвратителна поза да пие кръв от отворен в гърдите разрез, в очите на Джонатан припламна неистова омраза. Но ако и лицето му да бе разкривено от силата на това му чувство, той продължаваше нежно да гали косите на жена си. Тъкмо приключвах разказа си, когато Куинси и лорд Годалминг почукаха на вратата и влязоха. Ван Хелсинг ги попита дали са открили нещо, на което лорд Годалминг отговори:

— Не го видях никъде — нито в коридора, нито в помещенията. Проверих и в кабинета. Бил е там…

Артър млъкна и погледна към безпомощно лежащата Мина, но Ван Хелсинг го подкани:

— Говори, приятелю. Не е моментът да крием помежду си каквото и да било. Говори свободно.

— Бил е в кабинета. И въпреки че не ще да е престоял там повече от броени секунди, хвърлил е в огъня и ръкописите, и фонографните цилиндри. Слава богу, че имаме копия на повечето от тях… След като установих всичко това, се спуснах на долния етаж и отидох направо в стаята на Рънфилд, където го намерих вече мъртъв…

Тук у мен се появи усещането, че Артър крие нещо от нас, но предполагайки, че има основателни причини за това, си замълчах. Професорът се обърна към Морис.

— А вие, Куинси, имате ли нещо да ни кажете?

— Много малко. Помислих си, че ще бъде интересно да проверя накъде ще се насочи графът, напускайки зданието. Това, което видях, бе един прилеп да отлита от прозореца на Рънфилд и да се отдалечава на запад. Очаквах, че ще се отправи към дома Карфакс, но очевидно е решил да се прибере в някое от другите си убежища. Тази нощ вече няма да се появи, тъй като наближава изгрев-слънце. Тепърва ни предстои работа!

Последните думи той произнесе със стиснати зъби. За кратко време възцари мълчание. После Ван Хелсинг нежно положи длан върху главата на мисис Харкър.

— А сега, мило момиче, разкажете ни какво точно се случи.

Младата жена се разтрепери отново и с наведена глава се притисна още по-плътно към съпруга си. Сетне, набирайки кураж, се изправи и начена:

— Взех успокоителното, което вие, доктор Сюърд, ми дадохте. Но дълго време не усетих и най-малко въздействие от него. Напротив, като че ли бях по-будна от всякога и мозъкът ми загъмжа от най-ужасяващи мисли, свързани със смърт, вампири, кръв, болка и страдания от всякакъв род. Решена да заспя все пак, концентрирах волята си в тази насока. Така и не си дадох сметка кога съм заспала. Не зная и кога си е легнал Джонатан. Когато изведнъж отворих очи, го видях да спи до мен. В стаята се кълбеше същата бяла мъгла, която вече бях виждала. Не съм ви говорила за това, но по-късно ще ви покажа дневника си. Почувствах, че ме изпълва същият ужас като при предишния случай и смътно усетих чуждо присъствие. Обърнах се, за да събудя Джонатан — той се оказа странно дълбоко заспал. Разтърсих го, но не успях да го събудя: Изплашена, се огледах наоколо и усетих, че сърцето ми спира: до леглото, сякаш изплувал от мъглата, която вече бе изчезнала, стоеше един висок и облечен в черно мъж. Познах го веднага по описанията на тези от вас, които са го виждали: восъчнобяло лице, орлов нос, възчервени устни, дълги и остри зъби, показващи се от устата. Видях и белега на челото му, останал от удара на Джонатан. Поисках да викам, но не можех. Тогава, сочейки към Джонатан, той проговори: „Тихо! И при най-малкия звук ще му смажа черепа пред очите ти.“ Бях напълно парализирана от страх. Усмихвайки се подигравателно, с една ръка стисна рамото ми, а с другата разголи шията ми. В същото време каза: „Първо ще си възстановя малко силите. Стой спокойно. Не е нито за пръв, нито за втори път, когато утолявам жаждата си от вените ти.“ Усещах се замаяна, и това, което е най-странно, нямах действително желание да го отблъсна. Ох, боже мой! След това той допря гнусните си устни о гърлото ми и аз почувствувах, че силите ми ме напускат. Не знам колко е траяло. Всичко, но ми се стори, че мина безкрайно много време, докато отдели отвратителната си уста от шията ми. Тогава започна да издевателства над мен, като между другото каза: „Ти и останалите. Впрегнахте мозъците си срещу мен. Известно ми е, че си помогнала на мъжете да започнат преследването ми. Но ти вече знаеш, а и другите ще го узнаят по-късно, какво е да се изпречиш на пътя ми. Тези червеи трябваше по-скоро да пестят сили, за да пазят близките си. Докато се напрягаха в търсене на начини да ме унищожат, — и мен, който преди стотици години съм възглавявал битките на цели народности — аз си играех с тях. А ти, толкова обичана от всички, си сега плът от моята плът, кръв от моята кръв и занапред ще бъдеш моя другарка и помощничка. Оттук насетне, където и да си, ще се отзоваваш на повика ми. А сега ще направиш ето това.“ И произнасяйки последните думи, разтвори ризата си и с дългите си и остри нокти раздра гърдите си. Кръвта едва бе започнала да блика и той с една длан хвана здраво ръцете ми, а с другата натисна врата ми, така че да долепя устни о раната. По този начин или трябваше да се задуша, или да гълтам… Господи, Господи! Какво съм сторила, та да заслужа тази ужасна участ? Смили се над моята бедна душа, над която е надвиснала опасност по-страшна от смъртта!

И мисис Мина започна трескаво да трие устните си, като да ги изчисти от, осквернението. Бе започнало да се съмва…