Брам Стокър
Дракула (19)

Глава деветнадесета

Дневникът на Джонатан Харкър

1 октомври, пет часа сутринта. Излязохме потиснати от стаята на Рънфилд и се завърнахме смълчани в кабинета. Вече вътре, мистър Морис каза на доктор Сюърд:

— Ако този човек не блъфира, то той е най-смисленият луд, когото познавам. Не съм сигурен, но мисля, че имаше нещо сериозно предвид и трябва да е тежко за него, че не му бе дадена никаква възможност.

Лорд Годалминг и аз запазихме мълчание, а доктор Ван Хелсинг додаде:

— Приятелю Джон, очевидно разбираш от лунатици повече от мен и се радвам, че е така, защото, ако на твое място бях аз, щях да пусна този на свобода.

— Да беше обичаен душевноболен, щях да поема риска. — отвърна доктор Сюърд — но той с нещо е толкова свързан с графа, че се опасявам да не сбъркам, ако се отзова на желанието му. Не мога да забравя как със същата страст се моли и умолява да му дам котка, а после се опита да прегризе гърлото ми със зъби. Освен това наричаше графа „господар и повелител“ и е възможно да иска да бъде свободен, за да му помага по някакъв диаболичен начин.

— Опитваме се да изпълним дълга си — каза професорът — и да се надяваме, че Бог ще ни помага.

Лорд Годалминг, който бе излязъл за малко от кабинета, се върна, носейки малка сребърна свирка.

— Изоставената къща може да е пълна с плъхове, затова ето едно изпитано средство срещу тях.

Малко по-късно вече бяхме прехвърлили зида и като стигнахме до масивната врата на къщата, доктор Ван Хелсинг извади различни неща от чантата си и ги раздели на четири, очевидно за да има за всекиго от нас.

— Приятели, — каза той — опасността е голяма и се нуждаем от най-различни оръжия.

Тъй като стоях най-близо до него, на мен първо ми връчи малко сребърно разпятие, гирлянда от чеснови цветчета, за да си я сложа около врата, револвер, нож, както и няколко електрически фенерчета. Накрая ми подаде и нафора, завита в хартийка. След като всички бяха екипирани по този начин, доктор Сюърд изпробва няколко ключа в ключалката, докато накрая вратата се отвори със скърцане.

— In manus tuas, Domine! — каза Ван Хелсинг, прекръсти се и влезе пръв.

Последвахме го, затворихме зад себе си вратата и запалихме фенерчетата. Сноповете светлина от тях, преплитайки се, образуваха странни форми и не можах да отпъдя усещането, че между нас има и още някой. В мен на талази нахлуха ужасните спомени от Трансилвания. Мисля, че и в останалите се появиха подобни чувства, тъй като се заоглеждаха, впивайки поглед във всяка новопоявила се сянка.

Вътрешността на къщата бе покрита с прах, която се бе настлала по пода като килим, дебел няколко сантиметра, а по стените имаше мъх, лишеи и огромни паяжини. В хола върху една маса видяхме връзка ключове с прикачено картонче с надпис на всеки от тях. Ако се съдеше по следите в прахта на масата, тези ключове са били употребявани неведнъж. Професорът ги взе и се обърна към мен.

— Вие познавате къщата, Джонатан. Разглеждали сте плана й. Откъде се минава за параклиса?

Въпреки, че спомените ми бяха доста смътни, можах да се ориентирам и скоро се намерихме пред вратата на параклиса. След няколко опита попаднахме на съответния ключ, и отворихме. Ако и да очаквахме неприятен мирис на застояло, което би било закономерно за място като това, затворено и без проветрение, зловонието, което ни лъхна, не се поддава на описание. Освен, че се състоеше от всички най-гнусни съставки, с които понякога можем да се сблъскаме в живота, в него избиваше и остра смрад на сплута кръв, само от спомена за която и сега ми призлява.

При нормални обстоятелства това щеше да ни накара без колебание да се върнем обратно, но целта, която си бяхме поставили, ни даде сили да продължим. От внимателния оглед, който направихме, потръпвайки от погнуса, установихме наличието на само двадесет и девет от първоначалните петдесет сандъци. Тъкмо се споглеждахме в учудване от този факт, когато с тревога забелязах, че лорд Годалминг внезапно обърна глава към един коридор оттатък вратата на параклиса. Проследих погледа му и усетих, че ми спира сърцето. Стори ми се, че сред мрака съзирам възбледото лице на графа с огнените му очи, орловия му нос и кървавочервените му устни. Видението трая само миг, а лорд Годалминг каза:

— Като че ли видях някакво лице, но това е вероятно от играта на сенките.

Няколко минути по-късно Морис рязко отскочи от един ъгъл, който оглеждаше. Всички втренчихме уплашен взор натам и видяхме множество фосфоресциращи като звезди точки. Инстинктивно отстъпихме, но вече бяхме обкръжени от плъховете.

За една-две секунди останахме вцепенени, но не и лорд Годалминг, който бе подготвен за подобно извънредно положение. Втурвайки се към вратата, наду с все сила свирката си, чийто пронизителен звук отекна надалеч. Тутакси някъде откъм болницата се разнесе кучешки лай. За много кратко време количеството плъхове се бе увеличило забележително. От светещите им очи цялото помещение като да бе изпълнено от светулки. Териерите пристигнаха много бързо, но пред прага изведнъж се спряха, душейки и виейки. Плъховете настъпваха и ние излязохме оттам.

Лорд Годалминг вдигна едно от кучетата, пренесе го през прага и го пусна на пода. Едвам лапите му докоснаха земята, животното възвърна смелостта си и се спусна върху естествените си врагове. Плъховете се разбягаха с такава бързина, че кучето успя да унищожи едва двадесетина, а за другите кучета, които бяха вкарани вътре по същия начин, остана съвсем малко плячка.

С изчезването на плъховете като че ли се освободихме от някакво зло присъствие. Облекчени, затворихме вратата на параклиса и отвеждайки кучетата с нас, започнахме внимателно обследване на къщата. Не намерихме нищо с изключение на прах в извънмерни количества.

Когато излязохме от главната врата, се разсъмваше. Доктор Ван Хелсинг бе отделил от връзката ключове този от хола и го бе задържал в себе си.

— Тази нощ имахме голям успех — изкоментира той. — Не ни се случи нищо лошо и можахме да проверим колко сандъка липсват.

В болницата цареше пълна тишина, нарушавана единствено от някой и друг вик откъм килиите на душевноболните. От стаята на Рънфилд се чуваха тихи стонове. Клетникът вероятно бе терзан от мъчителни мисли.

Влязох на пръсти в стаята ни и заварих Мина заспала и дишаща толкова леко, че за да я чуя, трябваше да се доближа досами нея. Стори ми се по-бледа от обикновено и за в бъдеще реших да не разисквам с нея работата ни, за да не се затормозява излишно. Това ще бъде трудно, но ще трябва да съм твърд и от утре ще отказвам да я осведомявам за каквото и да било от начинанието ни. Спах на дивана, за да не я безпокоя.

 

1 октомври, по-късно. Предполагам, че е естествено това, че спахме повече от обичайното, но дори и така се събудих преди Мина и се наложи да я разтърсвам и викам, за да я изтръгна от съня й. Оказа се толкова дълбоко заспала, че като отвори очи, с мъка ме разпозна, гледайки ме изплашено, като човек, който е имал кошмари. Оплака се, че се чувства уморена и я оставих да полежи. Сега знаем, че от параклиса са били извадени двадесет и един сандъка и колкото по-бързо ги открием, толкова по-добре ще е. Днес ще гледам да се срещна с Томас Снелинг.

Дневникът на доктор Сюърд

1 октомври. Събудих се по обедно време, когато професорът влезе в стаята ми. Бе по-весел от всякога и поиска разрешението ми да посети Рънфилд.

— Искам да го накарам да се поразговори за стремежа си да яде живи твари. Прочетох в дневника ти, че казал на мисис Мина, че това му е нещо като верую. Защо се смееш, приятелю. Джон?

— Извинете ме. — отвърнах — но когато нашият кротък и философски настроен лунатик направи това изявление, устата му още смърдеше от мухите и паяците, които току-що бе изял.

— Във всеки случай — усмихна се на свой ред Ван Хелсинг — може би от лудостта на този умопобъркан ще извлека повече знания, отколкото от ученията на най-големите мъдреци. Кой знае?

Тъй като имах бърза работа за довършване, посветих се изцяло на нея. Нямам представа колко време бе изтекло, когато Ван Хелсинг отново се появи.

— Прекъсвам ли те? — попита той.

— О, не. Вече привърших и съм свободен. Сега вече мога да ви придружа до Рънфилд, ако желаете.

— Не е нужно. Вече бях при него.

— И как ви се видя?

— Не оцени много присъствието ми. Срещата ни бе повече от кратка. Заварих го седнал на един стол в средата на стаята, облакътен на коленете си, докато лицето му представляваше жива картина на отчаянието. Отказа да говори с мен и го оставих.

След това професорът отиде да си общува със семейство Харкър. Куинси и Арт са някъде в търсене на следите на сандъците с пръст. Аз сега ще обходя пациентите си, а тази вечер би трябвало всичките пак да се съберем.

Дневникът на Мина Харкър

1 октомври. Странна ми е резервираността на Джонатан, след като толкова дълго време сме си имали пълно доверие и сме си доверявали всичко. Тази сутрин, разговаряйки с мен, умишлено избягваше значителните теми. Ако и да беше по-нежен и внимателен от всякога, не спомена нищо за случилото се в къщата на графа. Аз се разплаках като глупачка, въпреки че зная, че всичко, което прави, е за мое добро. Но така или иначе вероятно един ден ще ми разкаже всичко.

Снощи, непосредствено след излизането на мъжете, си легнах, просто защото те ми препоръчаха така да сторя. Колкото и да се напрягам, не мога да си спомня как и кога съм заспала. Това, което помня, е, че по едно време кучетата се разлаяха, а от стаята на Рънфилд, намираща се точно отдолу, се дочуха странни звуци. После тишината, която настъпи, бе толкова дълбока, че се стреснах, станах и отидох до прозореца. В безмълвието навън не се забелязваше никакво движение; като че ли смъртта бе простряла саван над всичко. При все това една белезникава мъгла бе започнала едва забележимо да се придвижва към зданието. Когато се върнах в леглото си, усетих, че ме обхваща нещо като летаргия и полежах така известно време, без да мога да заспя напълно. Не знаейки какво да правя, за да се успокоя, пак станах и погледнах през прозореца. Видях, че мъглата се е разпростряла досами стената и сякаш като жива се опитва да влезе през прозорците. Нещастният умопобъркан сега се развика по-силно от преди и без да мога отчетливо да чуя думите му, в самия тон, с който ги произнасяше, имаше страстно умолителни нотки. Малко след това се разнесоха шумове като от борба и се досетих, че пазачите се опитват да го обуздаят. Толкова се разтревожих, че изтичах обратно в леглото си и си запуших ушите с длани, за да не чувам нищо. Сигурна съм, че в този момент не ми се спеше, но въпреки това съм заспала. Това, което сънувах впоследствие бе повече от тягостно…

Мъглата започна да изпълва стаята. Не можех да разбера дали съм забравила да затворя прозореца или пък тя се процежда през процепите му. Понечих да стана и да проверя, но крайниците ми се оказаха обхванати от необяснима слабост. Пламъкът на газената лампа се снижи. Сред изпълнилата стаята плътна белота изплуваха две огнени очи, подобни на онези, които бях видяла при залез слънце, когато се намирах на възвишението заедно с Люси. Някакво продълговато бяло лице се приближаваше към мен…

Не ми се иска подобни кошмари да се повтарят, тъй като след това бях така уморена, че все едно не си бях лягала. Ще трябва да поискам някакво успокоително от доктор Ван Хелсинг или от доктор Сюърд.

 

2 октомври, 10 часа вечерта. Вчера можах да спя и не сънувах нищо. Сънят ми трябва да е бил много дълбок, защото не чух кога Джонатан си е легнал. Въпреки това днес се чувствам ужасно отпаднала и без настроение. Този следобед Рънфилд поиска да ме види и аз се отзовах. Бедничкият бе много любезен и когато се разделихме след един разговор от общ характер, целуна ръката ми и ми пожела дано Бог да бди над мен. Много ме трогна и след това плаках, като си мислех за него. Джонатан и останалите отсъстваха до вечерта и се завърнаха много уморени. Направих всичко възможно да ги разведря малко и с това позабравих колко изнемощяла се чувствам самата аз. След вечеря ме изпратиха да си легна под предлог, че ще отидат да изпушат по една цигара заедно, но аз зная, че искаха да останат насаме, за да разискват станалото през деня. По вида на Джон разбрах, че има нещо важно да им разкаже. Поисках от доктор Сюърд успокоително и той ми даде. Вече го взех и сега малко съжалявам, защото не бих могла да се събудя, ако обстоятелствата го изискват.