Брам Стокър
Дракула (17)

Глава седемнадесета

Дневникът на доктор Сюърд (Продължение)

Когато пристигнахме в хотел „Бъркли“, там Ван Хелсинг намери телеграма, предназначена за него:

„Пристигам с влака. Джонатан е в Уитби. Важни новини. Мина Харкър.“

— Мисис Мина е възхитителна! — възкликна професорът. — Не жена, а чудо. За съжаление няма да ме завари тук. Така че иди да я посрещнеш на гарата и я приюти при теб, Джон.

След което, докато пиехме чай, ми говори за дневника на Джонатан Харкър, писан по време на пътуването му в чужбина, както и за този на мисис Харкър.

— Оставям ти ги, за да ги проучиш внимателно. При завръщането ми ще бъдеш в течение на всички факти и тогава условията ще бъдат по-добри за вземане на някакво решение от наша страна.

Излязохме и вървяхме заедно до улица „Ливърпул“. Там се разделихме и продължих сам до Падингтън, където се намерих петнадесетина минути преди пристигането на влака.

Обичайното при такива случаи множество беше започнало да се разпръсква, а ведно с това аз бях започнал да се безпокоя да не би да се размина с гостенката, когато едно красиво момиче, след като ме огледа, се спря пред мен и ми каза:

— Вие сте доктор Сюърд, нали?

— А вие сте мисис Харкър!

— Познах ви по описанието, което ми бе правила за вас бедната Люси, но… — спря се внезапно и се изчерви.

Червенината, която покри собствените ми страни, ни успокои, тъй като представляваше една взаимна размяна на деликатност. Поех багажа й, който включваше и една пишеща машина, и поехме към убежището ми.

Тя, разбира се, предварително знаеше, че живея в сградата на лечебно заведение за душевноболни, но въпреки това не можа да сдържи нещо като потръпване, когато влязохме вътре. Отиде да се настанява в отредената й стая и каза, че щом бъде готова, ще дойде в кабинета ми на разговор. Записвайки всичко това на фонографа си, я чакам. Още не съм имал възможността да прочета дневниците, които ми предаде Ван Хелсинг, ако и да лежат разтворени върху бюрото ми. Ще трябва да й намеря някакво интересно занимание, та да мога междувременно да се запозная с тях. Тя все още не си дава сметка колко скъпоценно е времето за нас и колко много работа ни предстои. Но не бива да я плаша с това. Чувам я, че идва.

Дневникът на Мина Харкър

29 септември. След като се преоблякох, се насочих към кабинета на доктор Сюърд. Преди да вляза, се спрях за малко пред вратата му, защото ми се счу, че говори с някого. При все това, тъй като ми беше казал да не се бавя, почуках и влязох. За мое учудване се оказа сам, а на писалището пред него имаше нещо, което по описания, които ми бяха правили, се досетих, че трябва да е фонограф. Никога не бях виждала такъв апарат, а интересът ми към него бе голям.

— Надявам се, че не съм ви накарала да ме чакате много — казах. — Поколебах се пред вратата, тъй като ми се стори, че имате събеседник.

— О! — усмихна се той. — Записвах дневника си.

— Дневника си?

— Да. Понякога го записвам и на това приспособление.

— Но това превъзхожда дори стенографията! — изкоментирах възбудено. Мога ли да чуя нещо?

— Разбира се — с охота отвърна той, но тъкмо понечи да го пусне и смръщи вежди. — Само че… съдържа единствено записи, отнасящи се до болните ми и…

— Вие сте помагали при грижите за Люси — прекъснах го. — Ще ви бъда много признателна, ако ми пуснете да чуя отнасящото се до смъртта й. Много я обичах.

— Не, не! За нищо на света не ще ви запознавам с подробностите около тази ужасна история.

Думите му затвърдиха подозренията ми, че записът му съдържа неща, допринасящи за обогатяване на знанията, касаещи страховитото свръхестествено същество. В този момент погледът му падна върху дневника ми и този на Джонатан.

— Вие не ме познавате — прошепнах. — Когато прочетете тези дневници, моя и на съпруга ми, ще ме опознаете по-добре. Нито за миг не съм се поколебала да дам своята лепта за тази опасна кауза, но разбира се, след като се виждаме за пръв път, не мога да очаквам да ми имате пълно доверие.

След известно колебание доктор Сюърд издърпа едно — чекмедже, в което имаше значителен брой подредени по номера и покрити с черен восък метални цилиндри, и каза.

— Имате право. Наистина се колебаех, защото не ви познавам. Но сега нещо ми подсказва, че би могло да се разчита на вас. Вземете цилиндрите и ги прослушайте. Когато приключите с тях, вечерята ще бъде готова. А аз през това време ще се запозная с тези писания, които ще ми доизяснят някои неща…

Дневникът на Доктор Сюърд

29 септември. Вече приключвах с четенето на дневника на мисис Харкър, когато тя влезе в кабинета.

— Страхувам се, че съм ви натъжил — възкликнах, виждайки сълзи в очите й.

— Всичкото това записано и прочетено страдание ме развълнува така, че ми е трудно да изразя чувствата си с думи. Тази машинка е чудесна, но и жестока. Вие сте излели в нея тревогата и болката си като душа, която вопие към Вседържателя. Никой никога не трябва да чуе това.

— Не нужно някой да го чува — тихо казах аз.

Тя хвана ръката ми и прошепна:

— Но те трябва да го знаят!

— Защо?

— Защото е част от цялата ужасна история; частта, отнасяща се до смъртта на злочестата Люси и до всичко, предизвикало я. Затова, защото ни предстои битка срещу това страшно чудовище, а за тази цел трябва да разполагаме с повече информация и помощ. Вашите записи хвърлят още светлина върху цялата мистерия. Но те свършват на седми септември, а бих искала да чуя и продължението. Джонатан и аз размишлявахме ден и нощ, откакто ни посети професор Ван Хелсинг. Съпругът ми сега издирва някои сведения в Уитби. Утре ще се завърне. Изпълнен е с готовност да участва във всичко, което предстои. Така че не е уместно да има каквито и да били тайни между нас. Ще бъдем силни, само ако действаме заедно с пълно доверие помежду ни…

— Добре, нека сега да отидем да вечеряме — прекъснах я аз. — По-късно ще ви запозная с останалото и ще отговоря на евентуалните ви въпроси.

Дневникът на Мина Харкър

29 септември. След вечеря отидохме с доктор Сюърд в кабинета му, където той ме, настани удобно, така че да имам под ръка и пишеща машина, и звукозаписния апарат. След това седна зад гърба ми, за да не разсейва вниманието ми. Когато приключи ужасният разказ за смъртта на Люси и… за онова след нея, се отпуснах изнемощяла на стола си. За щастие не съм предразположена към припадъци. При все това, виждайки състоянието ми, доктор Сюърд скочи с възклик и ми подаде чаша коняк. Веднага се съвзех и го помолих за позволение тутакси да запиша всичко в дневника си.

— Искам всичко да е тогава, когато дойде Ван Хелсинг — Обясних му. — Вече изпратих телеграма на Джонатан, като пристигне в Лондон, веднага да се насочи насам. В тази работа времето и датите са от голямо значение и мисля, че ако нашият материал е подреден, и то в хронологичен ред, ще сме доста напреднали. А вие ми казахте, че лорд Годалминг и мистър Морис ще дойдат също.

Той задейства фонографа и така можах да запиша и останалото. Извадих три копия от дневника, така, както бях направила и с другите. Когато свърших, часът бе напреднал, но през цялото време доктор Сюърд бе останал с мен, вглъбен в четене, така че не се чувствах сама, докато работех. Преди да се оттегля в стаята си, си спомних, че Джонатан бе писал в дневника си нещо за вълнението на професора на гарата на Екситър пред някакъв материал във вечерния вестник. Затова, виждайки, че доктор Сюърд събира теченията на „Уестминстърски вестник“ и на вестник „Пол Мол“, му ги поисках и ги занесох в стаята си. Спомням си колко от полза ми бяха запазените „Дейлиграф“ и „Уитби газет“ в осмислянето на ужасните произшествия в Уитби при пристигането на граф Дракула. Ето защо ще изчета, всички вестници от тази дата насам и може би; ще попадна на още следи.

Дневникът на доктор Сюърд

30 септември. Мистър Харкър пристигна в девет часа. След като закусихме, той и съпругата му се оттеглиха в стаята си и минавайки покрай нея, дочух почукването на пишещата машина. Явно работят без отдих по делото, което ни е обединило. Харкър се е сдобил с писмата, разменени между съхранителя на сандъците в Уитби и лондонските колари, които са ги откарали. В този момент чете преписа от дневника ми. Дано му помогне за нови разяснения…

Никога не ми бе идвало на ум, че къщата, намираща се до приюта, би могла да бъде убежище на графа. Само като си помисля колко насочващо е било поведението на Рънфилд! Харкър каза, че на вечеря ще бъде в състояние да ни поднесе пълен и свързан разказ на произшествията и ме помоли междувременно да хвърля едно око на Рънфилд, тъй като се оказа, че в известен смисъл е бил своеобразен индикатор за шетните на графа. Последното с почти пълна сигурност ще бъде потвърдено, ако проследя всичко по дати.

Заварих Рънфилд седнал в стаята си с добродушна усмивка и така имаше вид на най-кроткия човечец. Настаних се до него и подехме разговор на различни теми, докато неочаквано той изрази желанието си да се върне вкъщи, нещо, което споменаваше за пръв път, откакто пребивава тук. С поверителен тон ми каза, че би искал да бъде изписан колкото се може по-скоро. Сигурен съм, че ако не бях говорил преди това със семейство Харкър и не бях, прочел писмата, сравнявайки с датите на пристъпите му, след кратък период наблюдение щях да удовлетворя неговата молба. А сега съм изпълнен със съмнения. Тези пристъпи са били по някакъв начин свързани с близостта на графа. При това положение каквото означава сегашното му задоволство? Реших да не му задавам въпроси, за да не предизвикам подозрения у него. Наредих на санитаря да го наблюдава зорко и да приготви за всеки случай усмирителна риза.

Дневникът на Джонатан Харкър

29 септември. Реших да отидем в Уитби, за да направя някои разследвания. Целта ми е да открия къде точно в Лондон е бил отправен ужасният товар на графа. Мистър Билингтън ми предостави в канцеларията си всички документи около съхранението на сандъците. Почти ми прилоша от вълнение при вида на едно от писмата, които графът бе писал и които бях виждал на масата му, преди още да зная за пъклените му планове. Беше подготвил всичко внимателно, предвиждайки всяка пречка, която би могла да се появи. Показаха ми фактурата и я преписах: „Петдесет сандъка обикновена пръст за научноизследователски цели.“ Преписах и писмото до Картър Патерсън, както и отговора на последния, след което се сбогувах с мистър Билингтън и отидох на пристанището. Там поговорих с бреговата охрана и с митничарите, които бяха разтоварвали сандъците. Единственото уточнение, което те направиха, бе, че сандъците били „смъртно тежки“, а един от тях отбеляза, че след това изпитвали такава жажда за вода, че още не смогвали да я утолят съвсем, въпреки изминалото оттогава време.

 

30 септември. Сутринта пристигнах на гара „Кинг Крос“ и там също началникът извика веднага товарачите, за да ги разпитам. И те като колегите си от предишната гара се оплакаха от анормална жажда след носенето на сандъците.

Оттам се отправих към административното седалище на Картър Патерсън, където, след като направиха справка в деловата книга, се обадиха на канцеларията си в Кинг Крос за по-пълна информация. На носачите и коларите, които се намираха в момента там в очакване на работа, им бе наредено да дойдат, за да говорят с мен, като донесат и всички документи, свързани с отнасянето на сандъците в Карфакс. И те споменаха за необичайната жажда, която бяха отдали на пръстта и прахта. Единият от тях отбеляза:

— Това, шефе, е най-шантавата къща, в която съм влизал. Бас държа, че от сто години никой не е бил в нея. Там има толкова натрупана прах, че човек може да си легне да спи на пода, без да му убива на кокалите. Ами параклиса! Щом влязохме с колегата, си помислихме само за едно: как да излезем по-бързо. За цялото злато на света не бих останал там, след като се стъмни.

— Разбирах човека, защото и аз бях влизал в къщата. Сега съм убеден, че всичките сандъци, които са пристигнали от Варна със злополучния „Деметер“, са били откарани в стария параклис в Карфакс. Трябва да са общо петдесет на брой, като се броят и тези, които са били изнесени от там впоследствие, както разбрах от дневника на доктор Сюърд.

Сега ще се опитам да се срещна с коларите, нападнати от Рънфилд, когато са отнасяли сандъците от Карфакс. Вървейки по тази следа, може би ще узная още неща.

Дневникът на Мина Харкър

30 септември. Лорд Годалминг и мистър Морис дойдоха по-рано, отколкото ги очаквахме. Доктор Сюърд бе излязъл по работа, отвеждайки Джонатан със себе си, така че аз трябваше да поема новопристигналите. За мен това бе болезнена среща, тъй като събуди спомените ми за упованията и бляновете на Люси отпреди само няколко месеца.

Те не бяха наясно с много неща, затова ги поставих в течение на известното до днешна дата и им дадох по едно копие от дневниците, които съпругът ми и аз бяхме преписали и сложили в ред.

Лорд Годалминг прелисти своя доста обемист екземпляр и попита:

— Вие ли писахте и преписвахте всичко това?

Потвърдих, а той продължи:

— Вие сте хора добри и любезни, а и толкова труд сте хвърлили, че съм готов сляпо да приема вашите виждания и да ви помагам. Освен това зная колко много сте обичали скъпата ми Люси…

Тук сълзите задавиха гласа му и той закри лицето си с длани Мистър Морис с инстинктивна деликатност стисна рамото му и после излезе от стаята. Предполагам, че има нещо в природата на жената, което предразполага мъжа на воля да излива пред нея чувствата и емоциите си, без да се опасява, че това ще бъде в ущърб на мъжествеността му. Така и Лорд Годалминг, едвам бяхме останали сами, седна на дивана и даде простор на плача си. При вида на неговата съкрушеност се настаних до него, нежно взех дланите му между своите и казах:

— Зная какво е била Люси за вас и вие за нея. А ние двете бяхме като сестри. Сега, когато е мъртва, ще ми позволите ли да бъда сестра за вас във вашата мъка? Бих искала в нейна памет да ви бъда опора поне в страданието.

След малко риданието му секна и той стана, като ми се извини. Заразказва ми за ужасното си терзание, в което е бил почти сам, тъй като извън неколцината наши общи приятели, никому, не бивало да се доверява, имайки предвид страховитите и невероятни обстоятелства.

— Ако уважението и благодарността на един мъж представляват за вас нещо, то знайте, че днес си спечелихте моите. И ако някога имате нужда от помощ, вярвайте, че ще я намерите в мое лице. Дано Бог не позволи да се затъмни щастието ви, но ако нещо се случи, обещайте ми, че ще ме известите.

— Обещавам ви — отвърнах му, за да го успокоя.

Докато вървях по коридора, видях мистър Морис, който се бе загледал от един прозорец. Като чу стъпките ми, се обърна.

— Как е Арт? — попита. Сетне, забелязвайки, че очите ми са зачервени, продължи: — Виждам, че сте го утешавали. Бедното момче! Нуждае се от това. Никой по-добре от жена не умее да разтуши едно скърбящо сърце.

Виждайки, че и той страда и тъй като и неговите чувства към Люси ми бяха известни, казах тихо:

— Бих искала да мога да утеша всички страдащи. Позволявате ли да бъда ваша приятелка, която ще бъде винаги насреща, когато ви е необходимо?

Той ми хвана ръката и я целуна с благодарност.