Фьодор Достоевски
Идиот (35)

VII

„Аз имах малък джобен пистолет, набавил си го бях още като дете, в оная смешна възраст, когато изведнъж почват да ти допадат историите за дуели и за нападения на разбойници; представях си как и мене ще извикат на дуел и с какво достойнство ще стоя срещу пистолета на противника. Преди един месец аз го прегледах и приготвих. В сандъчето, дето беше сложен, намерих два куршума, а в барутното рогче барут за две-три зареждания. Този пистолет е съвсем калпав, бие встрани и улучва само до петнадесетина крачки, но ако го допреш до сляпото си око, той може, разбира се, да ти строши черепа.

Реших да умра в Павловск, при изгрев-слънце, след като сляза в парка, за да не безпокоя никого във вилата. Моето «Обяснение» е достатъчно, за да обясни всичко на полицията. Любителите на психиката и заинтересуваните могат да извлекат от него всичко, каквото си щат. Но аз не бих желал да се даде гласност на този ръкопис. Моля княза да запази единия екземпляр за себе си и да предаде другия на Аглая Ивановна Епанчина. Това е моята воля. Завещавам скелета си на Медицинската академия за научни цели.

Не признавам никому правото да ме съди и знам, че се намирам извън властта на какъвто и да е съд. Неотдавна ми дойде на ум едно смешно предположение: ако ми хрумне изведнъж да убия сега някого, дори десет души от един път, или да направя нещо ужасно, най-ужасното, което може да се извърши в тоя свят, в какво ли затруднение ще поставя съда, като ми остават да живея само две-три седмици и ще трябва да бъдат отменени всякакви мъчения и изтезания? Ще умра комфортно и на топло в болницата, заобиколен от грижите на докторите, може би много по-комфортно и по̀ на топло, отколкото в къщи. Не разбирам защо тази мисъл не идва на ума на хора, които се намират в моето положение, па ако ще да е само на шега. Може пък да им идва; малко ли весели хора ще се намерят и у нас.

Но ако и да не признавам съдии над себе си, все пак знам, че ще ме съдят, когато бъда вече глух и ням подсъдим. Ето защо не искам да си отида от този свят, без да оставя едно възражение — възражение свободно, а не по принуда, — не за да се оправдавам — о, не, нямам намерение да искам от никого и за нищо прошка, — а просто за свое собствено удоволствие.

Тук, първо, се явява една странна мисъл: кой, в името на какво право, в името на каква подбуда би могъл да ми оспорва сега правото да разполагам с живота си през тези две-три седмици? Кой съд може да се намеси тука? Кому точно е потребно не само да бъда осъден, но и в интереса на морала да излежа наказанието си? Нима наистина това е потребно някому? На морала ли? Все още бих се съгласил, че ако в разцвета на здравето и силите си посегна на моя живот, който «би могъл да бъде полезен на моя ближен» и така нататък, моралът би могъл да ме укори по стар шаблон, задето съм се разпоредил с живота си без разрешение или за нещо друго, което той си знае. Но сега, сега, когато ми е прочетена смъртната присъда? На кой морал е потребно освен живота ви и последното изхриптяване, с което ще изпуснете сетния атом от живота си, като слушате утешенията на княза, който в своите християнски разсъждения непременно ще стигне до щастливата мисъл, че всъщност по-добре е така, дето умирате. (Такива християни като него винаги стигат до тази идея: това е любимата им тема.) И какво ли искат те със своите смешни «павловски дървета»? Да подсладят последните часове от живота ми? Нима не разбират, че колкото повече се забравя, колкото повече се отдам на този последен призрак на живота и любовта, с който те искат да скрият от очите ми стената на Майер и всичко, което така откровено и наивно е написано на нея, толкова по-нещастен ще ме направят? За какво ми е вашата природа, вашият Павловски парк, вашите изгреви и залези на слънцето, вашето синьо небе и вашите предоволни лица, когато целият този безкраен пир започна с това, че единствен мене сметна за излишен? За какво ми е цялата тази красота, когато всеки миг, всяка секунда трябва да знам, принуден съм да знам, че ето дори тази мъничка мушица, която бръмчи сега около мене в един лъч на слънцето, и тя дори участвува в целия този пир и хор на природата, знае своето място, обича го и е щастлива, а аз само съм изхвърлен от съдбата и единствено малодушието ми пречеше досега да го разбера! О, много добре знам как биха искали князът и всички други да ме накарат да се откажа от тези «коварни и злобни изрази» и да запея от благонравие в името на тържествуващия морал прочутата и класическа строфа на Милвоа^[1]:

O, puissent voir votre beauté sacrée

Tant d’amis sourds à mes adieux!

Qu’ils meurent pleins de jours, que leur mort soit pleurée,

Qu’un ami leur ferme les yeux!^[2]

Но вярвайте, вярвайте, простодушни хора, че и в тази благонравна строфа, в тази академична благословия на света във френските стихове се крие толкова много затаена злъч, толкова непримирима, самонаслаждаваща се от ритмите злоба, че дори сам поетът може би се е объркал и е взел тази злоба за сълзи на умиление и с тази илюзия е умрял; мир на праха му! Знайте, че има един предел на позора, когато човек осъзнава собственото си нищожество и безсилие, предел, зад който той не може да отиде и от който започва да чувствува грамадна наслада в самия позор… Наистина смирението е в този смисъл грамадна сила, съгласен съм — макар и не в този смисъл, в който религията приема смирението за сила.

Религията! Приемам вечния живот и може би винаги съм го приемал. Съгласен съм, че съзнанието е светило, запалено от волята на една висша сила, че то е обгърнало с поглед света и е казало: «Аз съм!» Съгласен съм също, че изведнъж тази висша сила му е заповядала да угасне, понеже тя така е искала зарад известна цел, без дори да обяснява за каква. Добре, приемам всичко това, необходимо е, но все пак остава вечният въпрос: защо е било нужно моето смирение? Нима не могат ей тъй просто да ме изядат, без да искат от мене да пея възхвали на този, който ме е изял? Мигар наистина там горе някой ще се: обиди, задето аз не искам да почакам две седмици? Не вярвам; много по-правилно е да се предположи, че моят нищожен живот е просто един необходим атом за съвършенството на някаква всемирна хармония, че той служи за някакво събиране или вадене, за някакъв контраст или за друго нещо, точно както всеки ден трябва да се жертвува животът на множество същества, без чиято смърт останалият свят не може да съществува (макар и да трябва да отбележим, че тази мисъл съвсем не е великодушна сама по себе си). Но карай да върви! Съгласен съм, че другояче, тоест ако хората не са се изяждали непрекъснато един друг, не е било възможно да се уреди светът; съгласен съм дори да приема, че не разбирам нищо от това устройство; но затова пък ето какво знам със сигурност: щом веднъж са ми позволили да осъзная, че «аз съм», какво ме е грижа, че светът е уреден с грешки и че другояче не може да съществува? Кой прочее ще ме съди след това и за какво? Мислете, каквото искате, но всичко това е невъзможно и несправедливо.

И все пак, колкото и да исках, никога не можех да си представя, че няма бъдещ живот и провидение. Най-вероятното е, че всичко това съществува, но че ние нищо не разбираме от бъдещия живот и от неговите закони. Но ако това е толкова мъчно и дори невъзможно да се разбере, нима ще ме държат отговорен, задето не съм могъл да разбера необяснимото? Вярно е, другите казват — а с тях е, разбира се, и князът, — че тук е нужно послушание, че трябва да се подчиняваш, без да разсъждаваш, чисто и просто от благонравие и че за моята кротост аз ще бъда без друго възнаграден на оня свят. Ние унижаваме твърде много провидението, като му приписваме нашите идеи от яд, че не можем да го разберем. Ала все пак повтарям, че ако не е възможно да го разберем, мъчно е и да отговаряме за нещо, което не е дадено на човека да го разбере. А ако е така, тогава как ще ме съдят за това, че не съм могъл да разбера истинската воля и законите на провидението? Не, по-добре да оставим религията настрана.

Но стига вече. Когато стигна до тези редове, сигурно слънцето ще е изгряло и «зазвучало на небето», а по цялата вселена ще се е разляла грамадна, неизмерима сила. Нека! Аз ще умра, съзерцавайки този източник на сила и живот, но няма да имам желание за този живот! Ако бих имал власт да не се раждам, сигурно не бих се съгласил да живея при такива смешни условия. Но все още имам властта да умра, макар и да връщам вече само преброени дни. Не е голяма тази власт, не е голямо и бунтуването ми.

Едно последно обяснение: аз умирам съвсем не защото нямам сили да изкарам тези три седмици; о, аз бих намерил необходимите сили и ако пожелаех, бих почерпил достатъчна утеха само от съзнанието за нанесената ми обида; но аз не съм френски поет и не искам такива утехи. Най-после има и една съблазън: осъждайки ме да живея три седмици, природата така ограничи моето поле на действие, че може би самоубийството е едничкото нещо, което още мога да започна и завърша по моя собствена воля. Какво пък, може би и аз искам да се възползувам от последната възможност за действие? Протестът не е малко нещо понякога…“

„Обяснението“ беше свършено; най-после Иполит млъкна…

Има крайни случаи, когато откровеността на нервния човек достига последната степен на цинизма и той, раздразнен и изкаран извън себе си, не се бои вече от нищо и е готов на всякакъв скандал, дори го чака с радост; той се нахвърля върху хората при това със смътното, но твърдо намерение непременно след минута да скочи от някоя камбанария и така от един път да разреши всички затруднения, ако такива се появят. Това състояние обикновено се предвещава от постепенно изтощение на физическите сили. Необикновено силното, почти ненормално напрежение, което бе поддържало досега Иполит, стигна до тази последна степен. И без това този осемнадесетгодишен, изтощен от болестта момък изглеждаше слаб като откъснат от дърво треперещ листец; но щом той — за пръв път от един час насам — обгърна с очи слушателите, веднага в погледа и в усмивката му се изрази най-надменно, най-презрително и оскърбително отвращение. Той бързаше да предизвика присъствуващите. Но слушателите му изпитваха крайно негодувание. Всички ставаха шумно и ядосано от масата. Умората, виното, напрежението усилваха безредието и гадните впечатления, ако можем така да се изразим.

Изведнъж Иполит скочи бързо от стола, сякаш го дръпнаха от мястото.

— Слънцето изгряло! — извика той, като гледаше блесналите върхове на дърветата и ги сочеше на княза като някакво чудо. — Изгряло!

— А вие мислехте, че няма да изгрее ли? — забеляза Фердишченко.

— Пак цял ден горещини — измърмори Ганя с тон на отегчение и небрежност, като държеше в ръце шапката си и се протягаше и прозяваше. — Цял месец ли ще трае тази суша!… Ще вървим ли, или ще останем, Птицин?

Иполит чу тези думи с учудване, стигащо до вцепенение; изведнъж той страшно побледня и цял се разтрепери.

— Много неумело показвате равнодушието си, за да ме оскърбите — обърна се той към Ганя, като го гледаше втренчено, — вие сте негодник!

— Това пък дявол знае каква разпуснатост е! — изръмжа Фердишченко. — Що за феноменално безсилие!

— Просто глупак — каза Ганя.

Иполит запази донякъде хладнокръвие.

— Разбирам, господа — започна той, като все още трепереше и се запъваше на всяка дума, — че съм заслужил може би вашето лично отмъщение и… съжалявам, че ви измъчих с тези фантазии (той посочи ръкописа си), впрочем съжалявам, че не ви измъчих докрай… (Той се усмихна глупаво.) Измъчих ли ви, Евгений Павлич? — изведнъж се обърна той към него. — Така ли е, или не? Кажете!

— Много дългичко, но впрочем…

— Доизкажете се! Поне веднъж в живота си не лъжете! — каза му с треперещ и заповеднически глас Иполит.

— О, това ми е съвсем безразлично! Бъдете така любезен, моля ви се, да ме оставите на мира — с погнуса се извърна Евгений Павлович.

— Лека нощ, княже — каза Птицин, приближавайки се до него.

— Но той ей сега ще се гръмне, какво правите вие! Погледнете го! — извика Вера и се спусна към Иполит много уплашена, като го хвана дори за ръцете. — Нали каза, че при изгрев-слънце ще се застреля, какво правите вие!

— Няма да се застреля! — измърмориха злорадно няколко гласа, между които и гласът на Ганя.

— Господа, пазете се! — извика Коля, като също хвана Иполит за ръката. — Погледнете го само! Княже! Княже! Княже, какво правите!

Около Иполит се струпаха Вера, Коля, Келер и Бурдовски; и четиримата го държаха за ръцете.

— Това е негово право, негово право!… — мънкаше Бурдовски, също съвсем като че объркан.

— Позволете, княже, какви са вашите нареждания? — приближи се до княза Лебедев, пиян и озлобен до нахалство.

— Какви нареждания?

— Не; позволете; аз съм тук хазаинът, макар и да не желая да не ви засвидетелствувам уважение. Приемам, че и вие сте господар тука, но аз не искам подобни истории в моя собствен дом… Не.

— Няма да се застреля; глези се момчето! — ненадейно извика генерал Иволгин с негодувание и с апломб.

— Бива си ви, генерале! — обади се Фердишченко.

— Знам, че няма да се застреля, генерале, многоуважаеми генерале, но все пак… аз съм хазаинът тук.

— Слушайте, господин Терентиев — каза изведнъж Птицин, който се бе сбогувал с княза и сега протегна ръка на Иполит, — във вашата тетрадка вие говорите, струва ми се, за вашия скелет и го завещавате на Академията? За вашия собствен скелет ли става дума, тоест вашите ли кости вие завещавате?

— Да, моите кости.

— Така-а. Защото могат да се явят недоразумения: казват, че имало вече такъв случай.

— Защо го закачате? — намеси се изведнъж князът.

— И го накарахте да се разплаче — прибави Фердишченко.

Ала Иполит съвсем не плачеше. Той понечи да се дръпне, но четиримата, които го бяха обградили, отведнъж го хванаха за ръцете. Избухна смях.

— Разчитал е, че ще го държат за ръцете; затова ни и прочете тетрадката си — забеляза Рогожин. — Сбогом, княже. Много се заседяхме; болят ме кокалите.

— Ако наистина сте имали намерение да се застреляте, Терентиев — засмя се Евгений Павлович, — след такива комплименти на ваше място аз нарочно не бих се застрелял, за да ги поядосам.

— Ужасно им се иска да видят как ще се застрелям! — каза му Иполит с вид на човек, който иска да се нахвърли върху него.

— Ядосват се, че няма да го видят.

— Значи, и вие смятате, че няма да го видят?

— Аз не ви подбуждам; напротив, смятам, че е много възможно да се застреляте. Но най-важното е да не се сърдите… — каза проточено Евгений Павлович, като разтягаше покровителствено думите си.

— Едва сега виждам, че направих ужасна грешка, дето им прочетох тетрадката си! — каза Иполит и внезапно погледна така доверчиво Евгений Павлович, сякаш го молеше за приятелски съвет.

— Смешно ви е положението, но… право да си кажа, не знам какво да ви посъветвам — отговори усмихнат Евгений Павлович.

Иполит го гледаше строго и втренчено, без да откъсне очи от него, и мълчеше. Човек би рекъл, че на моменти той съвсем се унасяше.

— Но позволете, господа, вижте само какъв начин на действие — каза Лебедев. — Той заявява, че „ще се застреля в парка, за да не безпокои никого!“ Значи, той смята, че няма да обезпокои никого, ако се убие в градината, на три крачки оттук.

— Господа… — започна князът.

— Не, позволете, многоуважаеми княже — яростно се намеси Лебедев, — тъй като сам вие благоволявате да видите, че това не е шега и тъй като най-малко половината от вашите гости са на същото мнение и са уверени, че сега, след това, което чухме тук, той непременно ще трябва да се застреля, за да спаси честта си, то аз като хазаин заявявам пред свидетели, че искам вашата помощ!

— Какво трябва да направя, Лебедев? Аз съм готов да ви помогна.

— Ето какво: първо, веднага да даде пистолета си, с който се хвалеше, с всичките му съоръжения. Ако го даде, съгласен съм да го оставя да пренощува в тази къща, тъй като е болен, при условие, разбира се, че ще бъде под мой контрол. Но утре ще трябва да върви, където иска; извинете, княже! Ако не даде оръжието си, още сега ще го хвана за едната ръка, а генералът за другата и веднага ще пратя да повикат полиция и тогава вече тя ще се занимае с въпроса. Понеже господин Фердишченко ни е близък, ще отиде да я повика.

Вдигна се шум; Лебедев се горещеше и губеше мярката; Фердишченко се готвеше да отиде в полицията; Ганя свирепо настояваше, че няма кой да се застрелва. Евгений Павлович мълчеше.

— Княже, вие скачали ли сте от камбанария? — пошепна му изведнъж Иполит.

— Н-не… — наивно отвърна князът.

— Мислите ли, че аз не съм предвидил цялата тази омраза? — пошепна пак Иполит със светнали очи, като гледаше княза, сякаш наистина чакаше от него отговор. — Стига! — извика той изведнъж, обръщайки се към всички присъствуващи. — Аз съм виновен… повече от всички! — Лебедев, ето ключа (той изкара портмонето си и извади от него една желязна халка с три-четири малки ключета), ето този, предпоследния… Коля ще ви покаже… Коля! Къде е Коля? — извика той, като гледаше Коля, без да го вижда. — Да… ето той ще ви покаже; той ми помогна преди малко да си наредя чантата. Заведете го, Коля; в кабинета на княза, под масата… ще намерите чантата ми… с това ключенце, долу, в една кутия… е моят пистолет и рогчето с барута. Той сам го нагласяше преди малко, господин Лебедев, ще ви го покаже; но при условие, че когато утре рано тръгна за Петербург, вие ще ми върнете пистолета. Чувате ли? Аз правя това за княза, а не за вас.

— Виж, така е добре! — каза Лебедев, като взе ключа, и с една злъчна усмивка се затича към съседната стая.

Коля се спря, като искаше да каже нещо, но Лебедев го помъкна със себе си.

Иполит гледаше гостите, които се смееха. Князът забеляза, че зъбите му тракат като при най-силен студ.

— Какви негодници са всички тези хора! — пак пошепна той яростно на княза. Когато му говореше, той винаги се навеждаше и снишаваше гласа си.

— Оставете ги; вие сте много слаб…

— Ей сега, ей сега… ей сега ще си отида.

Изведнъж той прегърна княза.

— Вие ще помислите може би, че аз съм луд? — погледна го той със странна усмивка.

— Не, но вие…

— Ей сега, ей сега, мълчете, нищо не казвайте, стойте… искам да погледна в очите ви… Стойте така, ще ви гледам. Ще се простя с човека.

Той бе застанал неподвижно и мълчаливо гледа княза около десет секунди, много бледен, с мокри от пот коси по слепоочията и някак странно хванал ръката на княза, сякаш се боеше да го пусне.

— Иполит, Иполит, какво става с вас? — извика князът.

— Ей сега… стига… отивам да си легна. Ще пийна една глътка за здравето на слънцето… Искам, искам, оставете ме!

Той взе бързо чашата си от масата, скочи от мястото си и в един миг се намери до изхода на терасата. Князът изтича подире му, но така стана, че сякаш нарочно в този момент Евгений Павлович му протегна ръка за сбогом. Мина една секунда и изведнъж всички на терасата извикаха. След това настъпи минута на извънредно голямо смущение.

Ето какво се беше случило:

Когато стигна до изхода на терасата, Иполит се спря, като държеше чашата в лявата си ръка, а другата си ръка бе пъхнал в десния страничен джоб на палтото. По-късно Келер твърдеше, че и преди това, когато още говорел с княза и го хващал с лявата ръка ту за рамото, ту за яката, Иполит все държал дясната си ръка в джоба и това уж, уверяваше той, породило първото му подозрение. Както и да е, но някакво безпокойство го накарало и него да изтича подир Иполит. Ала и той не стигнал навреме. Видял само как изведнъж в дясната ръка на Иполит нещо блеснало и как в същата секунда дулото на един малък джобен пистолет се допряло до слепоочието. Келер се спуснал да му хване ръката, но в този миг Иполит дръпнал спусъка. Чу се рязко, сухо изщракване на спусъка, но изстрел не последва. Когато Келер обхвана Иполит, той падна на ръцете му сякаш в безсъзнание; може би наистина си въобразяваше, че е вече убит. Пистолетът беше вече в ръцете на Келер. Хванаха Иполит, притеглиха стол, сложиха го да седне и всички се струпаха около него, всички крещяха, питаха. Всички бяха чули изщракването на спусъка, а виждаха жив човек, дори неодраскан. Самият Иполит седеше и не разбираше какво става; обгръщаше с безсмислен поглед всички наоколо. В този миг се върнаха бежешком Лебедев и Коля.

— Засечка ли? — питаха отвред.

— Да не би да не е бил зареден? — правеха догадки други.

— Зареден е! — обяви Келер, преглеждайки пистолета. — Но…

— Да не е засечка?

— Не е имало никаква капсула — каза Келер.

Мъчно е да се опише мъчителната сцена, която последва. Първоначалната обща уплаха бързо почна да отстъпва място на смеха; някои дори се кискаха, намирайки в това злорада наслада. Иполит ридаеше като в истерия, кършеше ръце, хвърляше се към всички, дори към Фердишченко, когото хвана с двете си ръце и почна да му се кълне, че „е забравил съвсем случайно, а не нарочно“ да сложи капсула, че „капсулите са ей тука на, в джоба на жилетката, десетина парчета“ (той ги показваше на всички), че не сложил по-рано, защото се боял от случаен изстрел в джоба, а смятал, че винаги може да сложи капсула, когато потрябва, но изведнъж забравил. Той се хвърляше към княза, към Евгений Павлович, умоляваше Келер да му върнат пистолета, за да може веднага да докаже на всички, че „неговата чест, да, чест“… но че сега той е „опозорен завинаги!…“

Той падна най-после наистина в безсъзнание. Занесоха го в кабинета на княза и Лебедев, напълно отрезвял, прати веднага да повикат доктор, а той заедно с дъщеря си, сина си, Бурдовски и генерала остана до леглото на болния. Когато изнесоха безчувствения Иполит, Келер застана посред стаята и заяви на висок глас, с решителен тон, като отделяше и натъртваше всяка дума:

— Господа, ако някой от вас още веднъж гласно и в мое присъствие изяви съмнение, че капсулата нарочно е забравена, и почне да твърди, че нещастният млад човек е играл само комедия — той ще има да се разправя с мене!

Никой не му отговори. Гостите най-сетне побързаха да се разотидат на групи. Птицин, Ганя и Рогожин си тръгнаха заедно.

Князът се учуди много, дето Евгений Павлович бе променил намерението си и си отиваше, без да се обяснят.

— Нали искахте да приказвате с мене, след като всички се разотидат? — попита го той.

— Вярно е — каза Евгений Павлович, като седна изведнъж на един стол и сложи княза да седне до него, — но сега временно промених намерението си. Признавам, че съм малко смутен, както и вие самият. Мислите ми са объркани; освен това въпросът, по който искам да се обясня с вас, е твърде важен както за мене, така и за вас. Вижте какво, княже, бих искал поне веднъж в живота си да извърша едно съвсем честно дело, тоест съвсем без задна мисъл, а смятам, че сега, в тази минута, не съм способен да сторя това, пък може би и вие… тъй де… е, по-късно ще се обясним. Възможно е въпросът да се изясни и за мене, и за вас, ако почакаме два-три дни, през което време аз ще бъда в Петербург.

И той пак стана от стола, така че беше странно защо бе седнал. На княза се стори също, че Евгений Павлович е недоволен и раздразнен и долови в погледа му враждебност, каквато нямаше преди това.

— Впрочем вие сега при болния ли отивате?

— Да… страх ме е — отговори князът.

— Не се бойте; той ще живее сигурно пет-шест седмици, а може дори и да оздравее тук. А най-добре ще бъде, ако утре му посочите вратата.

— А може би аз неусетно го подтикнах към това, задето… не казах нищо. Дали не е помислил, че се съмнявам, че ще се застреля? Вие как смятате, Евгений Павлич?

— Съвсем не. Вие сте твърде добър, че още се занимавате с това. Чувал съм, но никога не бях виждал човек да се застрелва нарочно, за да го похвалят, или от яд, че не го хвалят. И най-вече никога не бих повярвал, че могат да проявят така открито безсилието си! Но все пак утре му посочете вратата.

— Мислите ли, че той пак ще направи опит да се самоубие?

— Не, сега вече не. Но пазете се от тези ласенеровци, израсли на наша почва! Повтарям ви, престъплението е твърде обикновено убежище за тези бездарни, нетърпеливи и жадни нищожества.

— Та той като Ласенер^[3] ли е?

— Основата им е същата, може би само по положение се различават. Ще видите дали този господин не е способен да пречука десет души, всъщност само „на шега“, точно както той самият ни прочете преди малко в обяснението си. Сега от тези думи няма да мога да заспя.

— Може би безпокойствата ви са преувеличени.

— Чуден сте вие, княже; не вярвате, че той е способен сега да убие десет души.

— Страх ме е да ви отговоря; всичко това е много странно; но…

— О, както обичате, както обичате! — заключи раздразнено Евгений Павлович. — Освен това вие сте толкова храбър човек; гледайте само да не попаднете между десетте.

— Най-вероятно е, че той няма да убие никого — каза князът, като гледаше умислено Евгений Павлович.

Той се разсмя злобно.

— Довиждане, време е да си вървя! А забелязахте ли, че той завеща на Аглая Ивановна едно копие от изповедта си?

— Да, забелязах и… мисля по това.

— Ето на, пак се връщаме на десетте души — отново се засмя Евгений Павлович и излезе.

След един час, вече към четири сутринта, князът слезе в парка. Той се беше опитвал да заспи в къщи, но не можа поради силно сърцебиене. Впрочем всичко в къщи бе тръгнало по реда си и се беше успокоило, доколкото бе възможно; болният заспа и докторът, който дойде да го види, заяви, че няма никаква особена опасност. Лебедев, Коля и Бурдовски си легнаха в стаята на болния, за да дежурят поред; нямаше прочее нищо опасно.

Но безпокойството на княза нарастваше от минута на минута. Той се скиташе из парка, като хвърляше разсеяни погледи около себе си, и учуден се спря, когато стигна до площада пред градинското казино и видя редицата празни пейки и пюпитри за оркестъра. Смая го видът на това място и то му се стори, кой знае защо, ужасно грозно. Върна се назад и право по пътя, по който бе минал вчера заедно с Епанчини, за да отиде до казиното, стигна до зелената пейка, определеното място за срещата, седна на нея и изведнъж прихна да се смее, но тутакси се възмути страшно от смеха си. Тъгата му не го напускаше; искаше му се да отиде някъде, но не знаеше къде. Над главата му на едно дърво пееше птичка; той я затърси с очи между листата; изведнъж птичката хвръкна от дървото и в същия миг той си спомни за „мушицата“ в „ослепителния слънчев лъч“, за която Иполит бе писал, че и „тя знае своето място и участвува в общия хор, а само той е изхвърлен от света“. Тази фраза, която го беше смаяла още тогава, сега пак му дойде на ума. Отдавна забравен спомен се събуди в паметта му и внезапно се проясни.

Това беше в Швейцария, през първата година и дори през първите месеци на лекуването му. Тогава той изглеждаше още като същински идиот, даже не можеше да се изразява добре и понякога не разбираше какво искат от него. В един ясен, слънчев ден той отиде в планината и дълго се скита, терзан от една мъчителна мисъл, която не можеше ясно да се формулира. Пред себе си виждаше блеснало небе, долу — едно езеро, околовръст светъл и безпределен хоризонт, който няма край. Дълго гледа със свито сърце. Сега си спомни, че беше простирал ръце към тази светла, безкрайна синева и бе плакал. Измъчваше го мисълта, че е съвсем чужд на всичко това. Та какъв е този пир, какъв е този вечен велик празник, който няма свършек и към който го тегли сърцето му отдавна, открай време, от самото му детинство, без да може той да участвува в него. Всяка сутрин изгрява същото светло слънце; всяка сутрин над водопада се очертава дъга, всяка вечер най-високият връх на планината, целият в сняг, гори с пурпурен пламък там надалеч, на края на небето; всяка „мъничка мушица, която бръмчи около него в ослепителния слънчев лъч, участвува в този хор: знае своето място, обича го и е щастлива“; всяко стръкче трева расте и е щастливо! Всеки си има своя път и всеки го знае, с песен на устата тръгва и с песен на устата се връща; само той нищо не знае, нищо не разбира, нито хората, нито гласовете на природата, на всичко е чужд, изхвърлен е от света. О, той, разбира се, не можеше тогава да говори с тези изрази и да формулира така своя въпрос; страданието му беше глухо и нямо; но сега му се струваше, че всичко това бе казал и тогава, със същите тези изрази, и че всичко казано за „мушицата“ Иполит го е взел от него самия, от тогавашните му думи и сълзи. Той беше уверен в това и при тази мисъл сърцето му, кой знае защо, биеше…

Той задряма на пейката, но тревогата му продължи и в съня. В момента на заспиването той си припомни предположението, че Иполит ще убие десет души и се усмихна на глупостта на тази мисъл. Околовръст цареше прекрасна, ведра тишина, само листата шумоляха и като че ли това още повече усилваше тишината и самотата наоколо. Сънува твърде много сънища, всичките тревожни, и от тях потръпваше непрекъснато. Най-после до него се приближи една жена; той я познаваше, познаваше я до болка; винаги можеше да й каже името, да я посочи, но — чудно нещо — тя имаше сега като че ли съвсем друго лице от това, което знаеше, и той се измъчваше, понеже не искаше да признае, че това е същата жена. В това лице имаше такова разкаяние и ужас, та човек би рекъл, че тази жена е голяма престъпница и току-що е извършила ужасно престъпление. По бледата й буза трепкаше една сълза; тя го повика с ръка и сложи пръст на устните си, сякаш го предупреждаваше да я последва безшумно. Сърцето му примря: за нищо на света, за нищо на света той не искаше да я признае за престъпница, но чувствуваше, че ей сега ще се случи нещо ужасно, което ще повлияе на целия му живот. Тя сякаш искаше да му покаже нещо тук наблизо, в парка. Той стана, за да я последва, но изведнъж близо до него звънна нечий кръшен, бодър смях; нечия ръка изведнъж се намери в неговата; той хвана тази ръка, стисна я здраво и се събуди. Пред него стоеше и високо се смееше Аглая.