Фьодор Достоевски
Идиот (25)

IX

— Вие естествено няма да вземете да отричате — обърна се Гаврила Ардалионович направо към Бурдовски, който с най-голямо внимание и силно смутен бе вперил в него учуден поглед, — вие няма да вземете, пък и няма да искате, разбира се, да отричате сериозно, че сте родени точно две години, след като вашата майка се е венчала с колежкия секретар господин Бурдовски, вашия баща. Много лесно е да се установи с документи датата на вашето раждане, така че твърде обидното за вас и за майка ви изопачаване на този факт в статията на господин Келер може да се обясни само с буйната фантазия на господин Келер, който е смятал по този начин да изтъкне по-силно безспорността на вашето право и така да помогне на интересите ви. Господин Келер казва, че ви е чел предварително статията, макар и не цялата… без съмнение не ви я е дочел до това място…

— Вярно, че не му я дочетох — прекъсна го боксьорът, — но всички факти ми бяха съобщени от добре осведомено лице и аз…

— Извинете, господин Келер — спря го Гаврила Ардалионович, — оставете ме да продължа. Уверявам ви, че ще дойде ред и до вашата статия, тогава вие ще дадете обясненията си, а сега нека по-добре караме поред. Съвсем случайно, благодарение на сестра ми Варвара Ардалионовна Птицина, можах да взема от близката й приятелка Вера Алексеевна Зубкова, помешчица и вдовица, едно писмо на покойния Николай Андреевич Павлишчев, което той й е писал преди двадесет и четири години от чужбина. Като влязох в по-тясна връзка с Вера Алексеевна, аз се обърнах по нейно указание към запасния полковник Тимофей Фьодорович Вязовкин, далечен роднина и на времето си голям приятел с господин Павлишчев. От него можах да взема още две писма на Николай Андреевич, също писани от чужбина. Съпоставянето на датите и фактите в тези три писма доказва математически, без да има място за опровержение и дори за съмнение, че Николай Андреевич е заминал тогава за чужбина (дето е живял три години поред), точно година и половина преди вашето раждане, господин Бурдовски. Както знаете, вашата майка не е излизала никога от Русия… Сега аз няма да чета тези писма поради напредналото време, искам само за всеки случай да отбележа факта. Но ако обичате, господин Бурдовски, да си определим среща още утре сутринта у дома и доведете ваши свидетели (колкото щете) и експерти за сверяване на почерка — за мене няма никакво съмнение, че не може да не се убедите в пълната истинност на това, което казах. А щом е така, естествено цялата тази работа пада и се прекратява от само себе си.

Пак настъпи общо раздвижване и дълбоко вълнение. Бурдовски стана изведнъж от стола си.

— Щом е така, значи, аз съм бил измамен, измамен, но не от Чебаров, и то отдавна, много отдавна; не искам експерти, не искам да идвам у вас, вярвам ви, отказвам се от претенцията си… не приемам десетте хиляди… сбогом…

Той взе фуражката си и отмести стола, за да излезе.

— Ако можете, господин Бурдовски — тихо и благо го спря Гаврила Ардалионович, — останете поне още пет минути. По тази работа се разкриват още няколко извънредно важни факти, особено за вас във всеки случай много интересни. Според мене вие трябва да ги узнаете и на самия вас може би ще бъде по-приятно, ако работата се разясни напълно…

Бурдовски седна, без да каже дума, навел малко глава и като че ли дълбоко замислен. След него седна и племенникът на Лебедев, който също бе станал да излезе с него; той беше много слисан, макар че не беше загубил нито хладнокръвието, нито решителността си. Иполит беше намръщен, тъжен и като че ли твърде учуден. В този момент впрочем той се закашля толкова силно, че изцапа дори кърпичката си с кръв. Боксьорът имаше почти изплашен вид.

— Ех, Антип! — извика той огорчен. — Нали ти казвах тогава… завчера, че може би наистина не си син на Павлишчев!

Чу се сдържан смях, двама-трима се изсмяха по-високо от другите.

— Тази подробност, която току-що ни съобщихте, господин Келер — продължи Гаврила Ардалионович, — е много ценна. Все пак аз имам пълно право според най-точни сведения да твърдя, че макар господин Бурдовски да е знаел много добре датата на своето раждане, съвсем не е знаел за това престояване на Павлишчев в чужбина, дето той е прекарал по-голямата част от живота си, като се е връщал в Русия винаги за малко време. А и самото това пътуване е твърде незначително само по себе си, за да остане след повече от двадесет години в паметта на близките дори приятели на Павлишчев, без да говорим за господин Бурдовски, който не е бил още роден тогава. Да се правят сега справки по това пътуване, не беше, разбира се, невъзможно; ала трябва да призная, че сведенията, с които аз се снабдих, ми попаднаха съвсем случайно и можех съвсем да не успея; така че за господин Бурдовски и дори за Чебаров подобни справки биха били наистина почти невъзможни, дори ако те се сетеха да ги направят. Но могло е и да не се сетят…

— Позволете, господин Иволгин — прекъсна го ядосано Иполит, — защо е цялата тази галиматия (извинете ме)? Работата сега се изясни, ние сме готови да признаем главния факт, защо е това мъчително и обидно протакане? Да не би да искате да се похвалите с ловкостта на вашите издирвания, да минете пред нас и пред княза за добър следовател и агент? Или пък имате намерение да извините и оправдаете Бурдовски, като докажете, че той се е хванал за тая работа по незнание? Но това е дързост, уважаеми господине! Бурдовски не се нуждае от вашите оправдания и извинения, да го знаете! За него това е обидно, той и без туй се намира в тежко, неудобно положение, вие трябваше да се досетите, да го разберете…

— Стига, господин Терентиев, стига — прекъсна го Гаврила Ардалионович, — успокойте се, не се гневете; май че хич не сте добре? Моите съчувствия. В такъв случай, ако искате, аз свърших, тоест ще се видя принуден да предам само накратко фактите, които според мене не би било безполезно да се знаят в цялата им пълнота — прибави той, като забеляза известно общо раздвижване, което приличаше на нетърпение. — За да осветля всички, които се интересуват от тази работа, аз желая само да изтъкна с доказателства в ръка, че ако вашата майка се е радвала на вниманието и на грижите на Павлишчев, то е само защото е била сестра на крепостната девойка, която Николай Андреевич Павлишчев е обичал в най-ранната си младост, и то толкова, че сигурно е щял да се ожени за нея, ако тя не е умряла внезапно. Аз имам доказателства, че този напълно точен и верен факт е малко известен, дори съвсем забравен. Освен това аз бих могъл да ви обясня как господин Павлишчев е взел вашата майка, още десетгодишно дете, за да я възпита като роднинско момиче, и й е определил значителна зестра. Всички тези грижи са породили извънредно тревожни слухове между многото роднини на Павлишчев; смятали са дори, че той ще се ожени за своята възпитаница, но свършило се с това, че когато тя станала на двадесет години, омъжила се по любов (и това бих могъл най-точно да докажа) за земемерския чиновник господин Бурдовски. Събрал съм също най-точни сведения, които доказват, че вашият баща, господин Бурдовски, който съвсем не бил делови човек, след като получил петнадесет хиляди рубли зестра от майка ви, напуснал службата, започнал търговия, бил измамен, загубил капитала си, не издържал нещастието, почнал да пие, от което се разболял, и най-сетне умрял предивременно на осмата година от женитбата с майка ви. След смъртта му вашата майка според собствените й думи останала в нищета и щяла да загине, ако не била постоянната и великодушна помощ на Павлишчев, който й давал по шестстотин рубли на година. След това съществуват безброй свидетелства, че още като дете той ви е обикнал извънредно много. От тези свидетелства, потвърдени все пак от майка ви, се вижда, че той ви е обикнал главно защото в детинството си вие сте имали вид на заекващо, сакато, жалко, нещастно дете (а Павлишчев, както съм заключил от най-точни доказателства, през целия си живот е изпитвал някаква особена нежност към всички угнетени и обидени от природата, особено ако са били деца — факт според мене извънредно важен за нашата работа). Най-после мога да се похваля, че направих едно голямо откритие как тази извънредна привързаност на Павлишчев към вас (благодарение грижите на когото сте постъпили в гимназия и сте се учили при специален надзор) е породила малко по малко между роднините и домашните на Павлишчев мисълта, че вие сте негов син и че вашият баща е бил само един измамен съпруг. Но важното е, че тази мисъл се е затвърдила като дълбоко и общо убеждение едва през последните години от живота на Павлишчев, когато близките му почнали да се страхуват да не направи завещание и когато първоначалните факти били забравени, а справките невъзможни. Несъмнено това предположение е стигнало и до вашите уши, господин Бурдовски, и е завладяло всичките ви мисли. Вашата майка, с която имах честта лично да се запозная, макар и да е знаела за всичките тези слухове, и до ден-днешен не знае (а и аз скрих от нея), че и вие, нейният син, сте им повярвали. Многоуважаемата ви майка, господин Бурдовски, аз намерих в Псков болна и в крайна бедност, в която е изпаднала след смъртта на Павлишчев. Тя ми каза със сълзи на благодарност, че ако още живее на тоя свят, то е само благодарение на вас и на вашата помощ; тя очаква занапред много от вас и горещо вярва в бъдещите ви успехи…

— Това най-после е нетърпимо! — високо и нетърпеливо заяви изведнъж племенникът на Лебедев. — Защо е целият този роман?

— Отвратително, неприлично! — силно се раздвижи Иполит. Но Бурдовски не каза нищо и дори не се помръдна.

— За какво? Защо? — лукаво се учуди Гаврила Ардалионович, като язвително подготвяше своето заключение. — Ами, първо, сега господин Бурдовски може да бъде напълно убеден, че господин Павлишчев го е обичал от великодушие, а не с бащинска обич. Това само вече заслужаваше да бъде узнато от господин Бурдовски, който потвърди и одобри казаното преди малко от господин Келер след четенето на статията. Казвам това, защото ви смятам за благороден човек, господин Бурдовски. Второ, сега излиза, че тук съвсем не е имало ни най-малка кражба и мошеничество дори от страна на Чебаров; държа да подчертая това, защото преди малко в своята разгорещеност князът спомена, че и аз уж съм споделял мнението му за кражба и мошеничество в тая злополучна работа. Напротив, тук всички са били добросъвестни и макар че Чебаров е може би наистина голям мошеник, в случая се проявява само като формалист, писарушка, гешефтар. Той се е надявал да спечели много пари като адвокат и сметката му е била не само тънка и хитра, но и много правилна: разчитал е на лекотата, с която князът дава пари, и на неговата признателност й почитание към паметта на покойния Павлишчев; разчитал е най-после (което е най-важно) на известни рицарски възгледи на княза по задълженията за чест и съвест. Що се отнася до господин Бурдовски, може дори да се каже, че поради някои свои убеждения той е бил повлиян толкова много от Чебаров и приближените си, че се е заловил за тая работа почти без всякакъв личен интерес, а просто за да служи на истината, прогреса и човечеството. Сега, след изнесените факти, на всички сигурно е ясно, че въпреки всички външни белези господин Бурдовски е чист човек и князът по-скоро и с по-голямо желание от преди може да му предложи и приятелското си съдействие, и оная дейна помощ, за която спомена преди малко, когато говореше за училищата и за Павлишчев.

— Спрете, Гаврила Ардалионович, спрете! — извика князът в истинска уплаха. Но беше вече късно.

— Аз казах, три пъти вече казах — гневно извика Бурдовски, — че не искам пари. Няма да ги приема… защо ми са… не ги искам… отивам си!

И насмалко не избяга от терасата. Но племенникът на Лебедев го хвана за ръката и му пошепна нещо. Той се върна бързо и като извади от джоба си един голям незапечатан плик, хвърли го на масичката близо до княза.

— Ето ви парите!… Как посмяхте… как!… Парите!…

— Това са двестате и петдесет рубли, които си позволихте да му пратите като милостиня чрез Чебаров — поясни Докторенко.

— В статията е казано петдесет! — извика Коля.

— Аз съм виновен! — каза князът, като се приближи до Бурдовски. — Много съм виновен пред вас, Бурдовски, но аз не ви ги пратих като милостиня, повярвайте ми. И сега съм виновен… и преди малко бях. (Князът беше много разстроен, изглеждаше уморен и отслабнал и думите му бяха несвързани.) Аз говорих за мошеничество… но това не се отнася до вас, сбърках. Казах, че вие сте… също така болен като мене. Но вие не сте като мене, вие… давате уроци, поддържате майка си. Аз казах, че вие сте опозорили майка си, но вие я обичате; тя сама го казва… аз не знаех… Гаврила Ардалионович не ми каза всичко преди малко… аз съм виновен. Осмелих се да ви предложи десет хиляди, ала сбърках, другояче трябваше да го направя, а сега… не е вече възможно, понеже вие ме презирате.

— Но това е лудница! — извика Лисавета Прокофиевна.

— Разбира се, лудница! — не се стърпя и остро каза Аглая. Но думите й се изгубиха в общия шум; всички вече говореха и обсъждаха на висок глас, някои спореха, други се смееха. Иван Фьодорович Епанчин беше до немай-къде възмутен и чакаше Лисавета Прокофиевна с вид на оскърбено достойнство. Племенникът на Лебедев пожела да каже последната дума:

— Да, княже, трябва да ви се признае, че все пак умеете да се възползувате от вашата… да речем, болест (за да се изразим по-благоприлично); така изкусно съумяхте да предложите приятелството и парите си, че по никой начин не може сега да ги приеме един благороден човек. Това е вече или голяма невинност, или голяма ловкост… впрочем вие по-добре знаете.

— Позволете, господа — извика Гаврила Ардалионович, който бе разтворил в това време плика с парите, — тук съвсем няма двеста и петдесет рубли, а само сто. Казвам го, княже, за да не излезе някое недоразумение.

— Оставете, оставете! — замаха с ръце князът на Гаврила Ардалионович.

— Не, не оставяйте! — залови се веднага племенникът на Лебедев. — Това ваше „оставете“ ни оскърбява, княже. Ние не се крием, ние заявяваме открито: да, тук има само сто рубли, а не двеста и петдесет, но нима не е все едно…

— Не-е, не е все едно — обади се веднага Гаврила Ардалионович с наивно недоумяващ тон.

— Не ме прекъсвайте; ние не сме толкова глупави, колкото ни смятате, господин адвокате — извика злобно ядосан племенникът на Лебедев, — разбира се, сто рубли не са двеста и петдесет, не е едно и също, но важен е принципът; жестът е важен, а че не достигат сто и петдесет рубли, това е само подробност. Важното е, че Бурдовски не приема вашата милостиня, ваше сиятелство, че той я запраща в лицето ви и в този смисъл е все едно дали рублите са сто или двеста и петдесет. Бурдовски не прие десетте хиляди: вие видяхте; ако беше безчестен, нямаше да донесе й тези сто рубли! Тези сто и петдесет рубли, които липсват, отидоха за разноски на Чебаров по пътуването му до княза. Смейте се по-скоро на нашата несръчност, на нашето неумение да се грижим за работите си; вие и без това сторихте всичко възможно, за да ни направите смешни; но да не сте посмели да казвате, че сме безчестни. Тези сто и петдесет рубли, уважаеми господине, ние ще ги платим общо на княза; ако ще да трябва да ги връщаме рубла по рубла, но ще му ги върнем заедно с лихвите. Бурдовски е беден, Бурдовски няма милиони, а след пътуването си Чебаров му представи сметка. Ние се надявахме да спечелим… Кой на негово място би постъпил другояче?

— Как кой? — извика княз Шч.

— Аз ще полудея тук! — извика Лисавета Прокофиевна.

— Това ми напомня — засмя се Евгений Павлович, който дълго бе мълчал и наблюдавал — неотдавнашната знаменита защита на един адвокат, чийто клиент бе убил шест души, за да ги ограби. Той посочи бедността му, за да извини престъплението му, и заключи горе-долу така: „Естествено е, че в беднотията на моя клиент му е дошло на ума да убие тези шест души, но кому не би дошло същото на ума, ако беше на негово място?“ Подобно нещо каза, на всеки случай много забавна мисъл.

— Стига! — заяви изведнъж Лисавета Прокофиевна, едва ли не трепереща от гняв. — Време е да турим край на тази галиматия!…

Тя беше страшно възбудена; отметнала заплашително глава назад, със святкащи, пламнали от нетърпеливо предизвикателство очи, тя обгърна с надменен поглед всички присъствуващи, като надали различаваше в този момент приятели от врагове. Тя беше стигнала до оня предел на дълго сдържан и най-сетне избухнал гняв, когато гориш от желание да се сбиеш с някого, по-скоро да се нахвърлиш върху някого. Тези, които познаваха Лисавета Прокофиевна, веднага почувствуваха, че с нея е станало нещо особено. „Случват се с нея такива неща — казваше убедително на другия ден Иван Фьодорович на княз Шч., — но в такава степен като вчера дори и с нея се случва рядко, ей тъй, по веднъж на две-три години, ала никога по-често, никога по-често!“

— Достатъчно, Иван Фьодорович! Оставете ме! — извика Лисавета Прокофиевна. — Защо ми предлагате сега вашата ръка? Как не можахте да ме изведете по-рано; вие сте мъжът, вие сте главата на семейството; трябваше да ме изведете мене, глупачката, за ухото, ако не бях ви послушала да изляза. Поне за дъщерите си да бяхте помислили! А сега и без вас ще намерим пътя, цяла година ще има да се срамуваме… Почакайте, искам още да благодаря на княза!… Благодаря, княже, за угощението! А пък аз се бях нагласила да слушам младежта!… Каква низост, каква низост! Хаос, безобразие, насън не можеш да го видиш! И много ли такива хора има?… Мълчи, Аглая! Мълчи, Александра! Не е ваша работа!… Стига сте се въртели около мене, Евгений Павлич, омръзнахте ми!… Значи, миличък, ти и прошка им искаш — продължи тя, като се обърна към княза. — С други думи, извинете, дето се осмелих да ви предложа пари… А ти какво си се разсмял, фанфаронко! — нахвърли се тя изведнъж върху племенника на Лебедев. — Значи, според тебе: „Ние се отказваме от парите, ние искаме, а не просим!“ Като че ли не знае, че този идиот още утре ще се помъкне при тях да им предлага приятелството и парите си! Ще отидеш, нали? Ще отидеш ли, или не?

— Ще отида — тихо и смирено отговори князът.

— Чухте ли? Ето на какво разчиташ — обърна се тя пак към Докторенко, — все едно, че парите са вече в джоба ти, а пък ти ми се перчиш, за да хвърляш прах в очите ни… Не, миличък, други глупци си търси, аз ви виждам душичката… цялата ви игра ми е ясна!

— Лисавета Прокофиевна! — извика князът.

— Да си вървим, Лисавета Прокофиевна, крайно време е, да вземем и княза с нас — каза княз Шч., като се усмихваше и се показваше най-спокоен.

Девойките стояха настрана поуплашени, а генералът бе истински уплашен; изобщо всички бяха смаяни. Някои, които стояха по-далеч, се усмихваха под мустак и си шушукаха; по лицето на Лебедев бе изписан невъобразим възторг.

— Навсякъде срещаме безобразия и хаос, госпожо — каза племенникът на Лебедев, все пак доста смутен.

— Но не в такава степен! Не в такава степен, приятелю, както тук у вас! — със злорадство, почти в истерика възрази Лисавета Прокофиевна. — Ала оставете ме на мира — извика тя на тези, който се мъчеха да я увещаят. — Не, щом и вие сам, Евгений Павлич, ни разправихте преди малко, че се намерил дори един адвокат да заяви в съда, че няма нищо по-естествено от това, понеже си беден, да пречукаш шест души — значи, наистина сме дошли до най-лошото. Никога не бях чувала подобно нещо. Сега вече всичко ми стана ясно! Ами ето и този там пелтек (тя посочи Бурдовски, който я гледаше с голямо недоумение), нима не е способен да заколи човека? Басирам се, че ще го заколи! Парите ти, десет хиляди, може би няма да вземе, може би от съвест няма да ги вземе, но ще дойде през нощта, ще те заколи и ще измъкне парите от сандъчето. По съвест ще ги измъкне! Това не е безчестие за него! Това е „порив на благородно отчаяние“, „жест на отрицание“ или дявол знае какво… Пфуй! Всичко наопаки, всичко нагоре с краката тръгнало. Насред улицата момиче, израснало под бащин покрив, изведнъж скача в един файтон^[1] и вика на майка си: „Маминко, аз тези дни се омъжих за тогова Карлич или Иванич, сбогом!“ Добре ли е това според вас? Достойно ли е за уважение, естествено ли е? А женският въпрос? Ей това хлапе (тя посочи Коля), и то оня ден вече спореше какво представлява „женският въпрос“. И глупава да е майка ти, пак бъди човек с нея!… Защо така преди малко влязохте с вирнати глави, сякаш искахте да кажете: „Да не сте помръднали: ние идем. На нас дайте всички права, но вие да не сте посмели да гъкнете. На нас отдайте всички почести, дори най-небивалите, а с вас ще се отнасяме като с последния лакей!“ Истината търсят, за правото държат, а като безверници оклеветиха княза в статията. „Искаме, а не молим и никаква благодарност няма да чуете от устата ни, защото това, което ще направите, за успокоение на собствената си съвест ще го направите!“ Хубав морал: ами че щом ти не желаеш да благодариш, тогава и князът може да ти отговори, че и той не изпитва никакво чувство на благодарност към Павлишчев, защото и Павлишчев е вършил добро само за успокоение на собствената си съвест. А нали ти само на тази негова благодарност към Павлишчев си разчитал: щом не е вземал от тебе пари назаем и не ти е длъжен, тогава на какво друго си разчитал ако не на благодарността? Как така сам се отказваш от нея? Луди хора! Обвиняват обществото в жестокост и безчовещина, задето то заклеймява прелъстената девойка. А щом правят това, значи, признават, че тя страда от това общество. А щом страда, как тогава ти самият я излагаш във вестниците пред същото това общество и искаш тя да не страда от това? Луди хора! Суетни! В Бога не вярват, в Христа не вярват! Ами че вие толкова сте разядени от суетността и гордостта, че в края на краищата ще се изпоядете помежду си — аз ви го предричам. И не е ли това нелепост, хаос, безобразие? И отгоре на всичко това този безсрамник се тика да им иска прошка! Много ли ги има такива като вас? Какво се подсмивате: че станах за срам заедно с вас ли? Вече наистина се посрамих, но няма що!… А ти да не си посмял да ми се присмиваш, калпазанино! (Нахвърли се тя изведнъж на Иполит.) Самият той едва диша, а седнал да развращава другите. Ти ми разврати това хлапе (тя пак посочи Коля); ти не му излизаш от ума, учиш го на атеизъм, не вярваш в Бога, а пък не е още късно да те нашиба човек, господинчо. Дявол да ви вземе!… Значи, ти ще отидеш утре при тях, Лев Николаевич, ще отидеш ли? — попита за втори път тя княза почти задъхана.

— Ще отида.

— В такъв случай не искам да те знам! — Тя тръгна бързо да си върви, но внезапно пак се върна. — И при този ли атеист ще идеш? — посочи тя Иполит. — Какво ми се хилиш! — някак неестествено извика тя и се спусна изведнъж към Иполит, чиято злъчна усмивка не можа да понесе.

— Лисавета Прокофиевна! Лисавета Прокофиевна! Лисавета Прокофиевна! — чуха се отведнъж възгласи от всички страни.

— Maman, срамота! — високо извика Аглая.

— Не се безпокойте, Аглая Ивановна — каза спокойно Иполит, когото втурналата се към него Лисавета Прокофиевна бе вече хванала здраво за ръката и, кой знае защо, не я пущаше; тя бе застанала пред него и сякаш не откъсваше яростния си поглед от лицето му, — не се безпокойте, вашата maman ще разбере, че не бива да се напада умиращ човек… впрочем аз съм готов да й обясня защо се смеех… много бих се радвал, ако ми позволите…

В този миг той се закашля ужасно и цяла минута не можа да се успокои.

— Умира вече, а ще ораторствува! — извика Лисавета Прокофиевна, като пусна ръката му и гледайки едва ли не с ужас как той бърше кръвта от устните си. — Какво ще говориш сега! По-добре върви си легни…

— Така ще направя — отговори Иполит тихо, дрезгаво и едва ли не шепнешком, — щом се върна в къщи, веднага ще си легна… минат ли две седмици, ще умра, знам си го вече… Каза ми го миналата седмица самият Б-н^[2]… Така че, ако позволите, бих ви казал две думи за сбогом.

— Да не си полудял? Глупости! Трябва да се лекуваш, не е време сега за говорене! Върви, върви си лягай!… — изплашена извика Лисавета Прокофиевна.

— Легна ли, ще лежа чак до смъртта си — усмихна се Иполит, — аз и вчера исках да легна и да чакам смъртта си, но реших да отложа до вдругиден, докато още ме държат краката… за да дойда днес тук с тях… само че много се уморих…

— Та седни де, седни, какво стоиш прав! Ето ти стол — каза Лисавета Прокофиевна и сама му подаде един стол.

— Благодаря ви — тихо продължи Иполит, — а вие седнете насреща ми и да поприказваме… непременно трябва да поприказваме, Лисавета Прокофиевна, сега вече аз настоявам… — усмихна й се пак той. — Помислете си, днес за последен път съм и на чист въздух, и между хората, а след две седмици ще бъда сигурно в земята. Ще рече, вземам си нещо като сбогом и от хората, и от природата. Макар и да не съм твърде сантиментален, но да ви кажа ли, много се радвам, че всичко това става тук в Павловск: все пак виждаш разлистили се дървета.

— Но какво ще приказваме сега — все повече и повече се плашеше Лисавета Прокофиевна, — ти си целият в треска. Преди малко крещеше, пищеше, а сега едва си поемаш дъха, задъхваш се!

— Ей сега ще си почина. Защо не искате да изпълните последното ми желание?… А знаете ли, че аз отдавна мечтаех да се срещна с вас, Лисавета Прокофиевна; много съм слушал за вас… от Коля; единствен почти той не ме оставя… Вие сте оригинална жена, ексцентрична жена, сам се уверих сега… знаете ли, че дори малко ви обичах.

— Господи, а пък аз насмалко не го ударих.

— Ако се не лъжа, задържа ви Аглая Ивановна? Това нали е Аглая Ивановна? Толкова е хубава, че макар никога да не съм я виждал, преди малко я познах от пръв поглед. Оставете ме поне да съзерцавам красотата за сетен път в живота си — някак стеснително, неестествено се усмихна Иполит, — ето и князът е тук, и съпругът ви, и цялата компания. Защо ми отказвате последното желание?

— Стол! — извика Лисавета Прокофиевна и сама грабна един стол и седна срещу Иполит. — Коля — заповяда тя, — върви веднага с него, изпрати го, а утре аз самата непременно ще…

— Ако позволите, аз бих помолил княза за една чашка чай… Много се уморих. Знаете ли какво, Лисавета Прокофиевна, вие май искахте да заведете княза у вас да пие чай; я останете, ще постоим тук заедно, а князът сигурно ще даде чай на всички ни. Извинете, че така се разпореждам… Но нали ви познавам, вие сте добра, князът също… всички сме смешно много добри хора…

Князът се слиса, Лебедев се втурна да излезе презглава от стаята, след него изтича Вера.

— И така е — каза решително генералшата, — говори, само че по-тихо и не се разпалвай. Трогна ме ти… Княже! Ти не заслужаваш да пия чай у тебе, но нейсе — оставам, макар че не искам от никого извинение! От никого! Би било глупаво!… Впрочем, ако ти се скарах, княже, извинявай — ако искаш, разбира се. Но аз никого не задържам — обърна се тя изведнъж страшно разгневена към мъжа си и дъщерите си, като че ли те бяха много виновни за нещо пред нея, — мога и сама да си отида в къщи.

Но не я оставиха да довърши. Всички се приближиха и я заобиколиха, готови да й служат. Князът веднага помоли присъствуващите да останат да пият чай и се извини, че не се е сетил досега да ги покани. Дори генералът беше толкова любезен, че смотолеви няколко успокоителни думи и любезно запита Лисавета Прокофиевна не й ли е хладно на терасата. Насмалко даже не попита Иполит откога е студент, но се въздържа. Евгений Павлович и княз Шч. станаха изведнъж необикновено любезни и весели, по лицата на Аделаида и Александра, запазили все още израза си на учудване, се изписа дори задоволство, с една дума, всички бяха явно радостни, че е минала кризата на Лисавета Прокофиевна. Само Аглая седеше мълчаливо встрани и беше намръщена. Останаха и всички други; никой не искаше да си отиде, дори генерал Иволгин, ала минавайки край него, Лебедев му пошепна нещо, което навярно не беше никак приятно, защото генералът веднага се сви в един ъгъл. Князът се приближи също и до Бурдовски, и до другарите му, за да ги покани, без да пропусне никого. Те измърмориха нелюбезно, че ще почакат Иполит, и тутакси се оттеглиха в най-далечния ъгъл на терасата, дето седнаха пак в една редица. Навярно чаят у Лебедев бе отдавна приготвен за домашните му, тъй като веднага го поднесоха. Удари единадесет часът.