Фьодор Достоевски
Идиот (23)

VII

Младият човек, който придружаваше генерала, беше на около двадесет и осем години, висок, строен, с прекрасно и умно лице, с големи черни очи, които бляскаха от духовитост и присмехулност. Аглая дори не се обърна към него и продължи да декламира стиховете, като все още афектирано гледаше само княза и се обръщаше единствено към него. Князът бе разбрал, че тя прави всичко с някаква особена цел. Ала идването на новите гости поне намали донякъде смущението му. Щом ги видя, той се понадигна, любезно кимна отдалеч на генерала, направи знак да не прекъсват декламирането и издебна момент да се дръпне зад креслото, дето се облакъти с лявата си ръка на облегалото и продължи да слуша баладата, така да се каже, вече в по-удобно и не толкова „смешно“ положение, както когато бе седнал в креслото. От своя страна Лисавета Прокофиевна заповеднически махна два пъти с ръка на новодошлите да се спрат. Между другото князът се заинтересува живо от новия си гост, който придружаваше генерала; ясно позна в него Евгений Павлович Радомски, за когото бе вече слушал много неща и бе мислил неведнъж. Объркваха го само цивилните му дрехи; чувал бе, че Евгений Павлович е военен. Иронична усмивка блуждаеше по устните на новия гостенин през цялото време, докато Аглая декламираше стиховете, като че ли бе слушал вече някои неща за „бедния рицар“.

„Може би той е измислил това“ — каза си князът.

Но съвсем друго беше душевното състояние на Аглая. Всичката първоначална афектираност и надутост, с която бе излязла да декламира, бяха отстъпили място на истинска сериозност и проникновение в духа и смисъла на поетичното произведение, с такава изразност произнасяше всяка дума от стиховете, с такава голяма простота ги изговаряше, че в края на декламирането не само завладя вниманието на всички, но с предаване на възвишения дух на баладата като че ли и оправда донякъде оная прекалена афектирана важност, с която бе излязла така тържествено по средата на терасата. В тази важност можеше да се съзре сега само безграничното й и може би дори наивно уважение към това, което се беше заела да предаде. Очите й блестяха и лека, едва забележима тръпка на вдъхновение и възторг мина един-два пъти по прекрасното й лице. Тя издекламира:

Някога живял далече^[1]

рицар беден, мълчалив,

с вид намръщен и печален,

с дух безстрашен и правдив.

Образ светъл и неземен

той веднъж насън видял.

Скрит за разума, в сърцето

го запазил, чист и цял.

И от тоя миг насетне

не погледнал той жена,

с никоя не проговорил

нито думица една.

Вместо свилен шарф, на шия

броеница окачил

и решетката на шлема

до смъртта си не открил.

С обич чиста преизпълнен,

верен на възторга пръв,

той на щита си написал

A.M.D. със свойта кръв.

И достигнал Палестина,

дето сред пустинен зной

с името на свойта дама

всеки полетявал в бой,

„Limen coeli, sancta Rosa!“ —

той едничък викал там

и неверните сразявал

с яростта си дива сам.

А когато се завърнал

в замъка си, скрит живял,

все така като безумец,

тих, и натъжен, умрял.

Когато си припомняше, по-късно тези моменти, князът продължаваше да изпитва необикновено смущение и се измъчваше от един неразрешим за него въпрос: как можеше да се съчетае такова истинско, прекрасно чувство с такава явна и злобна ирония? Защото той не се съмняваше, че това беше ирония; ясно го разбра и имаше основания за това: през време на декламирането Аглая си позволи да промени буквите A.M.D. на Н.Ф.Б. Той не можеше да се съмнява, че това не беше грешка и недочуване от негова страна (по-късно се доказа). Във всеки случай прищявката на Аглая — разбира се, шега, макар и много остра и лекомислена — беше предварително обмислена. За „бедния рицар“ всички бяха говорили (и „се бяха смели“) от един месец насам. Ала когато и да се върнеше по-късно към своите спомени, князът се убеждаваше, че Аглая бе произнесла тези букви не само без всякаква отсянка на шега или подигравка, нито бе наблегнала някак на тях, за да предаде по-релефно скрития им смисъл, но, напротив, бе ги казала с такава неизменна сериозност, с такава невинна и наивна простота, че човек би помислил, че тези същите букви бяха в баладата, че така беше напечатана книгата. През време на декламирането нещо тежко и неприятно като че ли оскърби княза. Лисавета Прокофиевна естествено нито разбра, нито забеляза промяната на буквите и намека. Генералът Иван Фьодорович разбра само, че декламират стихове. Между другите слушатели мнозина разбраха и се учудиха и на смелата постъпка на Аглая, и на намерението й, но си замълчаха и се направиха, като че нищо не е било. Но Евгений Павлович (князът беше дори готов да се басира) не само разбра, но даже се помъчи да покаже, че е разбрал: усмихна се твърде иронично.

— Възхитително! — извика генералшата в истинско упоение, веднага щом свърши декламирането. — От кого са стиховете?

— От Пушкин, maman, не ни засрамвайте, как може да не знаете! — извика Аделаида.

— С вас човек може да стане още по-глупав! — отговори с кисел тон Лисавета Прокофиевна. — Срамота! Щом се върнем, дайте ми тези стихове на Пушкин.

— Но ние нямаме май нищо от Пушкин.

— От памтивека се вардалят из къщи два изпокъсани тома — прибави Аделаида.

— Веднага пратете някой в града да купи съчиненията на Пушкин, нека отиде Фьодор или Алексей още с първия влак, по-добре Алексей. Аглая, ела тук! Целуни ме, прекрасно декламира, но — прибави тя почти шепнешком — ако си вложила искреност в декламирането, аз те съжалявам; ако си искала да се подиграваш с него, не одобрявам чувствата ти, така че и в двата случая по-добре беше да не декламираш. Нали ме разбираш? Хайде върви, госпожице, още ми се иска да поговоря с тебе, но доста се заседяхме тук.

В това време князът се ръкуваше с Иван Фьодорович, а той му представяше Евгений Павлович Радомски.

— По пътя го настигнах, току-що пристигнал с влака; казали му, че съм тръгнал насам и че всички сте тук…

— Узнах, че и вие сте тук — прекъсна го Евгений Павлович — и тъй като отдавна вече имах желание не само непременно да се запозная с вас, но и да потърся приятелството ви, не исках да губя време. Били сте болен? Току-що научих…

— Напълно съм здрав и ми е много приятно да се запозная с вас, много съм слушал и дори съм говорил за вас с княз Шч. — отговори Лев Николаевич, като му подаде ръка.

След като си размениха вежливости и двамата си стиснаха ръцете и втренчено се погледнаха в очите. В един миг разговорът стана общ. Князът забеляза (а сега той забелязваше с бързина и жадност всичко, дори може би неща, които съвсем не съществуваха), че всички бяха смаяни от цивилното облекло на Евгений Павлович и учудването беше толкова силно, че бе заличило временно всички други впечатления. Човек би рекъл, че в тази промяна на дрехите се криеше нещо особено важно. Аделаида и Александра разпитваха с изненада Евгений Павлович, княз Шч., негов роднина, беше много неспокоен, а генералът говореше почти с вълнение. Само Аглая за минутка хвърли любопитен, но съвсем спокоен поглед към Евгений Павлович, сякаш желаеше само да провери военните или цивилните дрехи повече му отиват, но след това извърна глава и повече не го погледна. Лисавета Прокофиевна също се въздържа да попита каквото и да е, макар че може би и тя беше малко неспокойна. На княза се стори, че Евгений Павлович е в немилост пред нея.

— Учуди ме, смая ме! — повтаряше Иван Фьодорович в отговор на всички въпроси. — Не повярвах на очите си, когато го срещнах днес в Петербург. И защо така изведнъж — ето загадката! Сам пръв се развика, че не трябва много-много да се чудим.

От разговорите, които се поведоха, се разбра, че Евгений Павлович отдавна казвал, че ще си подаде оставката; но всеки път тонът му бил толкова несериозен, че не могло да му се повярва. А и за сериозни работи той говореше винаги така шеговито, че никой не можеше да го разбере, особено когато сам искаше да не го разберат.

— Но аз се уволнявам само временно, за няколко месеца, най-много за година — смееше се Радомски.

— Но аз не виждам необходимостта от това, доколкото поне познавам вашите работи — все още се горещеше генералът.

— Ами как иначе ще обиколя именията си? Вие самият ме съветвахте да сторя това; а и в чужбина ми се иска да ида…

Разговорът впрочем скоро се промени; но князът забелязваше, че прекомерното безпокойство все още продължаваше и затова смяташе, че сигурно тук има нещо особено.

— Значи, „бедният рицар“ се яви пак на сцената? — опита се да заприказва Евгений Павлович, като се приближи до Аглая.

За учудване на княза тя го погледна с недоумение и въпросително, като че искаше да му каже, че между тях никога не е отваряна дума за „бедния рицар“ и че тя дори не разбира въпроса.

— Късно е, късно е сега да се праща човек в града да купува съчиненията на Пушкин, късно е! — спореше отчаяно Коля с Лисавета Прокофиевна. — Три хиляди пъти ще ви го повторя — късно е.

— Да, наистина късно е сега да се праща някой в града — намеси се и тук Евгений Павлович, отдалечил се бързо от Аглая, — аз мисля, че и магазините в Петербург са затворени, минава осем часът — прибави той, като извади часовника си.

— Толкова сте чакали досега, без да се сетите, та можете да потърпите и до утре — подхвърли Аделаида.

— Пък и неприлично е — прибави Коля — хора от висшето общество да се интересуват толкова много от литература. Попитайте Евгений Павлич. Много по-прилично е да имате жълт кабриолет с червени колелета.

— Пак сте го взели от някоя книжка, Коля! — забеляза Аделаида.

— Ами че всичко, което казва, е взето от книжките — обади се Евгений Павлович, — предава цели изречения от критическите прегледи. Отдавна имам удоволствието да знам как говори Николай Ардалионович, но този път той не повтаря това, което е чел. Николай Ардалионович явно намеква за моя жълт кабриолет е червени колелета. Само че аз го смених вече, закъснели сте.

Князът чу това, което говореше Радомски… Видя му се, че той се държи прекрасно, скромно, весело и особено му хареса, дето говореше със задяващия го Коля приятелски и като с напълно равен нему.

— Какво е това? — обърна се Лисавета Прокофиевна към Вера, дъщерята на Лебедев, която се бе изправила пред нея с няколко книги в ръцете, голям формат, чудесно подвързани и почти нови.

— Пушкин — каза Вера. — Нашият Пушкин. Татко ми заповяда да ви го поднеса.

— Но как така? Как е възможно? — учуди се Лисавета Прокофиевна.

— Не като подарък, не като подарък! Не мога да си го позволя! — подаде изведнъж глава Лебедев иззад рамото на дъщеря си. — Ще ви го дам на костуема цена. Това е нашият семеен екземпляр от съчиненията на Пушкин, издание на Аненков^[2], което сега не може да се намери — ще ви го дам на костуема цена. Поднасям го с благоговение на ваше превъзходителство, желаейки да го продам и да задоволя благородното нетърпение на най-благородните ви литературни чувства.

— Щом го продаваш, благодаря ти. Нали не губиш нищо; само не прави тия гримаси, приятелю, моля ти се. Чувала съм да казват, че си бил много начетен, ще си поприказваме някой ден; ти ли ще занесеш книгите у дома?

— С благоговение и… почитание! — каза Лебедев и като изразяваше задоволството си е какви ли не кълчения, взе книгите от ръцете на дъщеря си.

— Добре, занеси ги, аз те освобождавам от почитанието, но гледай да не ми ги загубиш. Само че — прибави тя, като го гледаше в очите — при условие, че няма да прекрачиш прага ми, нямам намерение да те приемам днес. Дъщеря си Вера можеш запратиш още сега, тя ми харесва много.

— А защо не кажете за онези? — обърна се нетърпеливо Вера към баща си. — Защото ако не ги пуснете, сами ще влязат: почнаха да вдигат шум. Лев Николаевич — каза тя на княза, който държеше вече шапката в ръцете си, — търсят ви отдавна някакви четирима души, чакат у нас и ругаят, но баща ми не ги пуска при вас.

— Какви гости? — попита князът.

— Казват, че идвали по работа, но са хора, способни да ви спрат насред улицата, ако не ги пуснат сега. По-добре да ги пуснем, Лев Николаевич, и да се отървем от тях. Гаврила Ардалионович и Птицин ги увещават там, но те не искат да чуят нищо.

— Това е синът на Павлишчев! Синът на Павлишчев! Не си струва да го приемате, не си струва! — махаше с ръце Лебедев. — Не си заслужава дори да ги изслушате; дори е неприлично за вас, пресветли княже, да се безпокоите за тях. Така е. Те не заслужават това…

— Синът на Павлишчев! Боже мой! — извика князът страшно смутен. — Знам… но нали аз… възложих тази работа на Гаврила Ардалионович. Самият той преди малко ми каза…

В този момент на терасата се яви, идейки от стаите, Гаврила Ардалионович, последван от Птицин. В съседната стая се чу шум и високият глас на генерал Иволгин, който сякаш искаше да надвика няколко гласа. Коля веднага изтича да види какъв е този шум.

— Много интересно нещо! — забеляза високо Евгений Павлович.

„Значи, знае за какво се отнася!“ — помисли си князът.

— Какъв син на Павлишчев? И… какъв син може да има Павлишчев? — попита в недоумение генерал Иван Фьодорович, като оглеждаше с любопитство всички лица и с учудване забелязваше, че само той не знае тази нова история.

Всъщност възбудата и очакването бяха общи. Князът много се учуди, като видя, че една съвсем лична негова работа бе възбудила такъв силен интерес у всички присъствуващи.

— Ще бъде много добре, ако още сега сам уредите тази работа — каза Аглая, като се приближи до княза с някаква особена сериозност, — а на нас всички позволете да ви бъдем свидетели. Искат да ви опетнят, княже, но вие трябва да се оправдаете по най-блестящ начин и аз предварително се радвам, че ще го направите.

— И аз искам да се свърши най-после тази мръсна претенция — извика генералшата, — хубавичко ги насоли, княже, не ги щади! Ушите ми писнаха от тая работа и често съм си разваляла настроението зарад тебе. Интересно е да ги погледа човек. Повикай ги, а ние ще насядаме. Добре го измисли Аглая. Вие чували ли сте нещо по тая работа, княже? — обърна се тя към княз Шч.

— Разбира се, и то у вас. Ала особено съм любопитен да погледам тези млади хора — отговори княз Шч.

— Това са нихилисти, нали?

— Не — каза Лебедев и почти треперещ от вълнение, направи крачка напред, — те не са нихилисти, те са други, особени, моят племенник казва, че те са отишли по-напред от нихилистите. Лъжете се, ваше превъзходителство, ако смятате да ги смутите с вашето присъствие; те не се смущават. Нихилистите са все пак понякога образовани, дори учени, а тези ги надминават, защото са преди всичко делови хора. Всъщност те са донякъде наследници на нихилизма, но не по пряка линия, а по слухове и косвено; не се проявяват със статийки във вестниците, а вървят направо към целта; при тях например не става въпрос за безсмислеността на някакъв си там Пушкин или за необходимостта Русия да се разпадне на части; не, сега те просто се смятат в правото си, ако са хвърлили око на нещо, да не се спират пред никакви пречки, ако ще би да трябва да пречукат и осем души. Но, княже, все пак аз не бих ви съветвал…

Но князът отиваше вече да отвори вратата на гостите.

— Вие клеветите, Лебедев — каза той усмихнат, — вижда се, че вашият племенник би е причинил големи огорчения. Не му вярвайте, Лисавета Прокофиевна. Уверявам ви, че хора като Горски и Данилов са само отделни случаи, а тези тук просто… са заблудени… Само че не ми се иска да разговарям с тях тук, пред всички. Извинете, Лисавета Прокофиевна, те ще влязат и аз ще ви ги представя, а след това ще ги изведа. Заповядайте, господа!

Него по-скоро го тревожеше друга мъчителна мисъл. Минаваше му през ума: дали не е скроена от някого тази работа сега, тъкмо в този час и време, предварително, тъкмо при тези свидетели, и то може би за да бъде опозорен, а не за да тържествува? Мъчно му беше обаче за тази негова „чудовищна и злобна мнителност“. Струваше му се, че би умрял, ако някой узнаеше, че храни такава мисъл в главата си. И в момента, когато влязоха новите му гости, той беше искрено готов да се смята, от морално гледище, за последен от последните между хората около него.

Влязоха пет души: четирима нови гости и след тях генерал Иволгин, разгорещен, развълнуван и в най-силен изблик на красноречие. „Този ще бъде сигурно на моя страна!“ — помисли усмихнат князът. Коля се провря заедно с другите: той говореше разпалено с Иполит, който беше между посетителите и го слушаше усмихнат.

Князът настани гостите. Всичките бяха толкова млади, толкова дори непълнолетни, че беше просто чудно и защо са дошли, и какви са тия церемонии по приемането им. Иван Фьодорович Епанчин например, който не знаеше и не разбираше нищо от тая „нова работа“, дори се възмути, като гледаше тая млада младина, и сигурно щеше да протестира по някакъв начин, ако не го възпря непонятната за него разпаленост на съпругата му към частните работи на княза. Впрочем той остана донякъде от любопитство, донякъде от доброта, с надежда дори да помогне и във всеки случай да бъде полезен с авторитета си; но поклонът, който отдалеч му направи генерал Иволгин при влизането си, отново засили възмущението му; той се намръщи и реши упорито да мълчи.

Между четиримата млади посетители имаше впрочем един, който беше на около тридесет години; това беше боксьорът и запасният „поручик от Рогожиновата банда, който се хвалеше, че давал на времето си милостиня от по петнадесет рубли“. Чувствуваше се, че той придружава останалите като добър приятел, за да им дава кураж и в случай на нужда да им помогне. А между останалите първото място и главната роля се падаха на оня, когото наричаха „син на Павлишчев“, макар че той се представяше под името Антип Бурдовски. Той беше млад рус човек с необикновено пъпчиво лице, бедно и небрежно облечен; ръкавите на жакета му бяха толкова омазнени, че лъщяха като огледало; кирливата му жилетка бе закопчана догоре, за да прикрива липсата на бельо; на врата си имаше черен копринен шал, изцапан до немай-къде и усукан като въже; ръцете му не бяха мити; погледът му изразяваше, ако можем така да се изразим, смесица от невинност и нахалство. Той беше висок, слабичък, на около двадесет и две години. Никаква ирония, никаква мисъл не се четеше по лицето му; напротив, изписано бе пълно, тъпо опиянение от собственото си право и в същото време почти странната и непрекъсната потребност да бъдеш и да се чувствуваш винаги обиден. Той говореше с вълнение, като бързаше и се запъваше, сякаш не изричаше напълно думите, и човек би го взел за пелтек или дори чужденец, макар че беше с чисто руски произход.

Придружаваше го, първо, известният на читателите племенник на Лебедев, и, второ — Иполит. Иполит беше съвсем млад човек на около седемнадесет или осемнадесет години, с умен, но постоянно възбуден израз на лицето, по което болестта бе оставила ужасни следи. Той беше мършав като скелет, бледожълт, очите му святкаха и на бузите му горяха две червени петна. Кашляше непрекъснато; всяка негова дума, почти всеки негов дъх се придружаваше от хриптене. Виждаше се, че боледува от охтика в най-напреднала форма и като че няма да живее повече от две-три седмици. Той беше много уморен и преди да седнат другите, се отпусна на един стол. Останалите изпитаха при вратата известна стеснителност и насмалко не се смутиха, но гледаха важно и като че се бояха да не уронят някак достойнството си, което никак не се съгласуваше с тяхната репутация на отрицатели на всички безполезни светски дреболии, предразсъдъци и едва ли не на всичко в света освен на собствените им интереси.

— Антип Бурдовски — бързо и запъвайки се, каза „синът на Павлишчев“.

— Владимир Докторенко — ясно, отсечено и дори самодоволно се представи племенникът на Лебедев, сякаш се гордееше с името си.

— Келер! — избърбори запасният поручик.

— Иполит Терентиев — неочаквано с писклив глас изскимтя последният гост.

Всички най-после насядаха на столове в една редица срещу княза, всички, след като се представиха, се намръщиха и за кураж преместиха фуражките си от едната ръка в другата, всички се приготвиха да говорят, ала всички мълчаха в очакване на нещо, с предизвикателен вид, който сякаш искаше да каже: „Не, драги, лъжеш, не ни минават тези!“ Чувствуваше се, че е достатъчно някой да каже пръв само една дума, за да заговорят в надпревара всички вкупом.