Стоян Каролев
Братя на човека (6)

6

Изследователите, които са спирали поглед върху сюжета и фабулата в романите на Достоевски, са посочвали многократно криминалното и булевардното в тях, струпването на случайности, на изключителни сюжетни ситуации, в които не липсват и мелодрами, вихреното движение, катастрофалната бързина, честите кризи, обрати и преломи — така че понякога повествованието наподобява съня в характеристиката на „смешния човек“ от известния късен разказ: „Прескачаш през пространството и времето и през законите на битието и се спираш само на точките, за които бленува сърцето.“ Така е и в „Братя Карамазови“: колкото и да е усложнена, фабулата е същевременно интригуващо динамична, често авантюрно-криминална и съответно времето не е историческо, не е епично или биографично, а авантюрно-мистерийно, „карнавално“. На пръв поглед такъв сюжет, подобна фабула изглеждат странни в творчеството на писателя, който така дълбоко и многостранно е свързан със съвременността, с текущата действителност и страстно препоръчва такава обвързаност на другите писатели. Но Достоевски е на мнение, че „фантастични неща“ се случват във „всекидневната действителност“ (както се изразява — след катастрофата — разказвачът-хроникьор в „Бесове“), набляга на близостта между „действително“ и „фантастично“ в писма, изказвания и статии, нарича своя реализъм „най-чист, стигащ до фантастичното“. „Какво може да бъде по-фантастично и неочаквано от действителността? — възкликва веднъж той в «Дневник на писателя» (за 1876 г.) — Какво може да бъде понякога дори по-невероятно от действителността?“ А друг път, след като заявява, че „истинските произшествия, описани с цялата изключителност на тяхната същност, почти винаги носят характер фантастичен, почти невероятен“, добавя: задачата на изкуството „не са случайностите“, а зоркото улавяне „на тяхната обща идея“^[1].

„Авантюрният сюжет у Достоевски — пише в книгата си Бахтин — се съчетава с най-остра проблемност, нещо повече, тон изцяло се поставя в служба на идеята: поставя човека в изключителни положения, които го провокират, среща го и го сблъсква с други хора, при необикновени, неочаквани обстоятелства именно за да изпита идеята, човека на идеята, т.е. «човека в човека»“ (с. 177 на посоченото издание; подчертаното от Бахтин).

Всеки, който е чел или препрочитал „Карамазови“, е бил обхващан от огромно „фабулно напрежение“, мъчително сладостно се е вълнувал от действието, което се съсредоточава наистина „в точките на кризисите, преломите и катастрофите“ (Бахтин), поглъщал е жадно необикновено убедителния разказ за необикновеното, наистина фантастично стечение на случайности, което погубва Митя и закриля убиеца Смердяков („…на тебе, значи, дяволът ти е помагал!“ — казва му Иван при последната им среща), следил е със затаен дъх как героите живеят „на прага“, „на границата“ между подлостта и благородството, саможертвата и надменната гордост, ума и безумието, живота и смъртта, току прескачайки в една или друга посока, за да се върнат след време в противоположната (само смъртта затръшва вратите завинаги), като се озовават понякога в онзи „миг“, когато времето „изведнъж спира“ и се равнява на „билион години“: Митя — преди да го арестуват, изпитал блаженството на мечтаното щастие пред катастрофата (не е ли това, погледнато по-широко, единственото възможно щастие за човека — нали тази, която захлопва окончателно портата, е неизбежна…). Следил е читателят със същата заинтригувана „вдаденост“ как героите току вършат това, което е необяснимо и за разказвача-хроникьор (защо Иван Карамазов, „този млад човек, толкова културен, толкова горд“, изведнъж пристига „в една такава безобразна къща при такъв баща, който цял живот го беше игнорирал“?). А в много случаи е необяснимо и за самите тях: неслучайно думичката „изведнъж“ толкова често се среща по страниците на „Карамазови“ (както е и в другите романи на Достоевски). И т.н. И винаги, когато е затварял книгата, всеки мислещ читател си е давал сметка, че тук е проявено голямо и целенасочено майсторство. Достоевски не само умее, според израза на Леонид Гросман, да „включи религиозната драма във фабулата на булевардния разказ“, да съчетае „в едно художествено творение философските изповеди с углавните приключения“, евангелски и библейски сцени — с анекдоти, улични сценки, гротески, пародии, да; доведе героя си през много „перипетии на авантюрното повествование“ до „откровенията на една нова мистерия“, но и това му умение е колкото сюжетно ефектно, емоционално поразяващо, толкова и осмислено. Криминално-авантюрната фабула наистина изпитва, изпробва идеята.

Слушайки разговорите на Иван Карамазов в бащиния му дом, а понякога разговаряйки сам с него, лакеят Смердяков, без да вниква, разбира се, в драмата на дълбоката душа — поради ограниченост не на ума, а на духа, — запомня, че щом няма бог, „всичко е позволено“. Едва ли някой читател ще забрави вълнението, с което е чел разказа — стоящ несравнимо по-високо от най-високите образци на „специалистите“–криминалисти в литературата — за замисленото и осъществено убийство от Смердяков. Това изумително фабулно-психологическо майсторство има голяма стойност „само по себе си“, но то същевременно служи за изпробване на „идеята“. И ето ние виждаме Смердяков — при последната среща с Иван Карамазов — да връща ограбените след убийството и предназначени за Грушенка 3 хиляди рубли. „Имах една такава мисъл по-рано, че с тия пари ще почна живот — в Москва или по-скоро зад граница, имах една такава мечта, а най-много заради това, че «всичко е позволено» — обяснява с разтреперан глас лакеят. «Защото, ако го няма безконечния бог, няма никаква добродетел, пък и никаква нужда няма от нея тогава. Това вие наистина го говорехте. Така си помислих и аз.»“

„Идеята“ не издържа проверката на Смердяков, който е искал да се възползва от нея за лична изгода, а свършва със самоубийство (вярно е също това, че и той не издържа на идеята). А необикновено умният, гениален Иван тя довежда до дълбоко душевно разстройство.

Идеята се изпитва, като се изобразява „вътрешният човек“, „човекът в човека“. Това у Достоевски е възможно само в диалогическото общуване и взаимодействие, в процеса на самоосъзнаването, а не чрез преки психологически анализи, които правят човека пасивен — и страдащ — обект на характеристики, ограничени в една или друга степен и насока и когато не са съзнателно тенденциозни. Психологията от този тип е „нож с две остриета“, както е казано в романа и е показано чрез речите на прокурора и защитника. Психологизмът у Достоевски изисква, предполага диалогично-фабулно умение. Самият диалог е често най-интригуваща фабула, защото един герой общува с вътрешния, подсъзнателния глас на другия, като предизвиква у него реакции, противоречащи на съзнателното му намерение.

При срещата на Иван Карамазов със Смердяков в навечерието на убийството лакеят, според наклонностите на своята природа, улавя, чува онзи неосъзнат глас у Иван, който желае смъртта на бащата, и тайно контактува с него, оставайки напълно глух за другия, доминиращия глас на събеседника си, чието съзнание отхвърля мисълта и за най-косвено участие в такова тъмно и страшно дело. Това внася загадъчно напрежение в диалога и такива детайли в поведението, от които понякога ни побиват тръпки. Всичко странно в държанието и на Иван, и на Смердяков, което нажежава до бяло фабулно-психологически тази обикновена на пръв поглед среща пред вратата на общия им дом, е в това — проникновено посочено от Бахтин — необикновено общуване на „гласовете“, чиято предпоставка е двойствеността у Карамазов и ограничено-прозорливото и престъпното у Смердяков. Щом вижда лакея на скамейката пред къщата, Иван Карамазов изпитва силно безпокойство и същевременно яд към самия себе си, че този „нищо и никакъв негодник“ може „до такава степен“ да го тревожи. Иска да отмине, но вместо това спира, което така го озлобява, че „го побиват тръпки,“ изпълва го „с гняв и отвращение“ към Смердяков, чието ляво, „малко присвито очице“ мига и се усмихва, сякаш казва: „Къде отиваш, не можеш да отминеш, нали виждаш, ние двамата, умни хора, има нещо да си поговорим.“ „Махай се, негоднико, каква компания мога да съм ти аз, глупако“ — ще му се на Иван да извика, „ала за негово най-голямо учудване“ от езика му излиза съвсем друго: „Какво става, спи ли тате, или се събуди вече?“…

И така през цялата среща: „алогизми“, странни противоречия в поведението на Иван, а Смердяков се усмихва фамилиарно, държи се спокойно, като долавя уверено подсъзнателното у събеседника, а другото, главното в държанието му смята за притворство, за нежелание открито да се говори; важното е да даде знак, че е съгласен да замине, както го кара и сам баща му… В даден момент (след като подканя Смердяков да говори по-ясно какво му трябва, какво иска от него, а онзи отговаря: „Нищо съществено… само така, понеже стана дума…“, продължавайки да го гледа със същата усмивчица) Иван разбира, че трябва да се разсърди, да стане, да прекъсне разговора, надига се дори, но Смердяков улавя мига и пак успява да го задържи, задоволявайки, макар и отчасти, силното любопитство, което, изпитва събеседникът му, въпреки отвращението си. Друг път, към края на разговора, иска да се хвърли върху Смердяков, но „мигът“ минава „благополучно“, а Иван мълчаливо, „но като че в някакво недоумение“ завива към портичката.

Фабулното напрежение се предизвиква от пружини на подсъзнанието и ние чувствуваме тяхната мощна пулсираща сила, макар че писателят не ни сочи какви по-точно са те. Защо Иван Карамазов стои толкова до късно през нощта — след разговора със Смердяков — с чувството, че е „загубил всички нишки“; защо изпитва порив да отиде в пристройката и пребие лакея; защо на два пъти излиза на стълбите и леко, сякаш се страхува да не го следят, се вслушва „с някакво странно любопитство, притаил дъх“ как там долу из стаите шуми и се разхожда насам-натам баща му; защо веднага след събуждането си на сутринта се заема с неочакван прилив на енергия да стяга куфара си, макар, лягайки си, да не е вземал такова решение; защо, когато Смердяков притичва до кабриолета да намести килимчето, от устата на Иван „някак изведнъж (…) от само себе си“ се изплъзват думите: „Виждаш… в Чермашня отивам…“ (а Смердяков отвръща натъртено: „Значи, право казват хората, че с умен човек да ти е драго да си поприказваш“); защо, пътувайки за Москва — далече от „всичко предишно“, „в нов свят, в нови места“ (както сам си казва) — в душата му „вместо възторг“ пада „изведнъж такъв мрак“, а сърцето му се свива „с такава скръб“, каквито не е изпитвал „никога досега през живота си“; защо стои буден във влака до зори, а пристигайки в Москва, си казва: „Аз съм подлец!“?

Достоевски не се впуска, както би направил Лев Толстой, в психологически анализи и тълкувания, но ние добре разбираме, чувствуваме тайните движения и атаки на съвестта, нейната неосъзната от героя борба с престъпното желание и същевременно — силата на това желание (колкото и то да е неосъзнато, спотаено някъде в тъмните гънки на душата му), щом може да роди такъв изблик на енергия. Фабулното е дълбоко психологическо и психологическото — фабулно.

Така и по-късно, след убийството, тази скрита борба на противоречиви сили в душата е източник на странности в поведението на Иван Карамазов. Движенията на съвестта го тласкат към срещи и разговори с неприятния му и презрян Смердяков, носят му необяснима радост след първата среща, на която у него се затвърждава убеждението, че убиецът е Митя (макар че би трябвало да изпитва противоположно чувство), а после — ново безпокойство, подтикващо го да търси истината докрай, до откритото признание на Смердяков, който дълго време не вярва, че Иван Карамазов няма съзнанието на подстрекател за убийството, и тълкува държанието му като притворство и страх, и това подклажда напрежението в техните срещи, ръси избухливи заряди в техните диалози, като ги „фабулизира“ най-криминално…

И Альоша като Смердяков улавя втория, тайния глас у Иван Карамазов, но за разлика от лакея той не само съвсем ясно чува и разбира първия и общува с него, но прониква и в неспокойните движения на Ивановата съвест, дълго време скрити от самия герой, който чувствува само гнетяща тъга, без да разбира източниците. На тази основа отношенията между братята са, разбира се, не само психологически, но и фабулно вълнуващи. В даден момент състрадателният и проницателен Альоша, виждайки колко с измъчен брат му от своята „дълбока съвест“, му казва: „Убиецът на тате не си ти“ (подчертано от Достоевски). А Иван, който вече е разговарял през нощните кошмари на тая тема с дявола, отвръща цял разтърсен, шепнейки: „Ти си бил у дома!… Ти си бил у дома през нощта, когато той идва… Признай си… Ти видя ли го, видя ли го?…“

Силното вълнение у Иван иде не толкова от мисълта, че неговата мъчителна тайна — разговорите с „дявола“ — е разгадана, колкото от предположението, че Альоша е видял събеседника му, което би означавало, че дяволът реално съществува, а не е плод на неговото болно въображение, и следователно, че съществува и отвъден свят, бог… А Альоша и не подозира за Ивановите кошмари. Ето една плоскост, върху която отношенията им се драматизират, стават все по-интригуващи фабулно-психологически. Изобщо този начин на общуване, включващ подсъзнателното, е източник на голямо фабулно напрежение в целия роман (както и в другите романи на Достоевски). Предпоставката е чисто психологическа: раздвоеността на героите, съществуването на втори глас у тях. Но двойствеността у героите има и други форми и измерения, които правят възможно едновременното драматично съществуване в едно съзнание на най-противоположните, полюсните психологически феномени, а също — не по-малкото им драматично преливане едно в друго: любовта преминава в омраза и омразата в любов („… той безумно я обичаше — четем за Иван и Катерина Ивановна, — макар да беше истина и това, че понякога я мразеше дотам, че можеше дори да я убие“), благородството се съчетава с подлостта и подлостта с благородство (спомнете си фантастичното начало на връзката между Митя и Катя), жертвеността съжителствува със себичност и жестокост (Катя е готова да се жертвува за Митя, а допринася най-много за гибелната присъда)… И т.н.

Отношенията между герои с такава многопластова и противоречиво подвижна душевност ще са естествено също сложни, противоречиви, изменчиви (размишлявайки за взаимоотношенията между близките си, Альоша се пита какво може да им пожелае „сред такива страшни противоречия“). Такива взаимоотношения са бременни с конфликти и постоянно раждат конфликти с всички последици за сюжета, който се развива колкото бързо, толкова и напрегнато-усложнено и заплетено.