Стоян Каролев
Братя на човека (3)

3

Но, както изтъква и Гросман, „Братя Карамазови“ е роман-синтез не само защото в него са се влели стари замисли, лелеяни в душата на писателя, а и защото тук се открояват редица теми, мотиви и обекти на изображение, познати ни от предишното му творчество. (Ето защо да се пише за „Карамазови“, значи да се пише до голяма степен за Достоевски изобщо, достигнал тук върха на своето творчество.) При това се открояват с особена драматична сила и философско-психологическа дълбочина. Това важи например и за раздвояването на човешката личност, макар тази тема тук да не е централна, както в ранната повест „Двойник“, и за женското съперничество, за което вече сме чели в „Идиот“, между горда и знатна „госпожица“ и страстна и дръзка, но със запазено чувство за човешко достойнство държанка, и за „страдащото дете“. Изображението на болестта, смъртта и погребението на Илюша е потресаващо. Понякога ни става мъчително да четем, склонни сме за момент да се присъединим към обвиненията, отправени към Достоевски още към края на седемдесетте и началото на осемдесетте години на миналия век от Буренин и Михайловски, че прекалено ни „играе по нервите“, иска ни се да викнем; „Стига!“, но нали писателят цели да ни разтърси, да помним, никога да не забравяме!…

Погледнато от друга страна, „детската тема“, както е посочвано, разбира се, е родена от тъй характерното за писателя съчувствие към страдащите, към унижените и оскърбените, към социално угнетените. В първия си критически отзив от 1846 г. за Достоевски пламенният Белински, посрещнал тъй прозорливо появяването на „новия гений“ в руската литература („досега никой руски писател не е започвал така“), се провиква: „Чест и слава на младия писател, чиято муза обича хората от мансардите и сутерените“… И ако остава, ако има нещо постоянно в бурно противоречивата, „течащата“, столика душа на Достоевски, това е именно дълбокото, органично и велико състрадание към страдащите. В статията си „Достоевски като мислител и художник“ от 1931 г. Луначарски пише за „необятната“ способност на писателя да „страда и състрадава“. Това именно го сродява с автора на „Клетниците“, когото високо цени за пронизващата творчеството му идея „за възстановяване на погиналия човек, потиснат от несправедливия гнет на обстоятелствата, от застоя на вековете и обществените предразсъдъци“; характеризира тази идея като „основна мисъл на цялото изкуство на 19 век“. Сам Достоевски се е нуждаел от човешко съчувствие и не се е свенял да го търси. Има основание Бурсов да твърди, че неговите писма са „несекващ сигнал за бедствие“, „вик за помощ, който не отслабва с годините, а звучи все по-тревожно“^[1]. (Може би не би звучал толкова тревожно, ако приятелите и близките на Достоевски бяха му помагали така, както той е помагал и на близки, и на далечни…)

Вярно е, че в по-късното си творчество Достоевски все повече задълбава в многообразните поражения, които страданието нанася на човешките души и характери. Това е едно от основанията на Н. К. Михайловски да го характеризира като „жесток талант“ в едноименната си шумна, отекваща и до наши дни статия от 1882 г. Жесток ли е Достоевски, разкривайки шутовството на някои „унижени и оскърбени“, на Мармеладов от „Престъпление и наказание“, на Илюшиния баща от „Карамазови“? По-точно е да се каже, че е „реалист във висш смисъл“, както сам себе си характеризира. Той не сдържа перото си, когато разкрива деформациите в душите на изпадналите в бедствено положение, в тъмните и кални „недра“ на обществото, свои герои. Шутовството на Снегирьов е своеобразен, изкривен протест на добър, но страхлив и слаб характер, както го характеризира Алексей Карамазов, срещу по-високо стоящите, които го гледат обикновено или с „благодетелен“ поглед, или осъдително и дори с омерзение, отвращение и пр. То е израз точно както у Мармеладов на гузна съвест, на осъзнато безсилие да се пребори с порока, с пиянството, в което биха затънали и по-силни характери при подобен ужас в бита, в семейството. То е изява и на „набрала се злост“, но тя е характерна повече за герои като Фьодор Карамазов.

В статията си „За «карамазовщината»“ (1913 г.) Максим Горки отбелязва склонността на Достоевски да изобразява „мазохизма на същество угнетено, наплашено, способно да се наслаждава на своето страдание не без злорадство и позирайки с него пред всички и пред себе си.“ И Горки има основание да пише, че това е „болест“ — както и „жестокостта на разочарования във всичко нихилист“ (имат се предвид явно герои като Пьотър Верховенски от „Бесове“), — породена у „руския човек“ от „общата уродлива история и от тежкия и обидно жесток живот“. Във всеки случай, верен на своя реализъм, който изисква да се вниква в „цялата дълбочина на човешката душа“, Достоевски е изобразил многообразни форми на наслада от страданието, свойствени в същност на хората изобщо (които — досега поне — не са били особено галени от „своята“ история…), т.е. на хора от най-различни меридиани и паралели.

Този „мотив“ не липсва и в „Карамазови“. Едва шестнадесетгодишна, но прекарала тежко заболяване, Лиза заявява на Альоша, че не иска да бъде щастлива, че иска някой да я измъчи, да се ожени за нея и да я измами, да замине и дори че би желала да извърши скришом „ужасно много злини“ и изведнъж всички да научат, да я гледат и да я сочат с пръст — „това е много приятно“.

Жестоко ли постъпва Достоевски, като след онези мили сцени на зараждащата се обич между Лиза и Альоша, усложнена само с прелестни — често комични — момичешки подозрения, капризи и лукавства, в които образът на Лиза се очертава така привлекателно, ни представя по-късно момичето в отблъскващи душевни конвулсии? Но прозорливият, човечният няма да се отвърне, той — като милия на авторовото сърце Альоша — ще разбере, че девойката е психологически разстроена, че е в криза. Писателят отново е верен на своя реализъм, него следва той и в още по-„фантастичния“ порив на измъчения при следствието, изтерзан и объркан Миколка от „Престъпление и наказание“ — да пострада, като се признае за виновен, макар че е невинен (той почти е повярвал, че е извършил престъплението на Расколников). Но такива сцени съвсем не са „достатъчно основание“ да смятаме, както смята Михайловски, че според разбиранията на Достоевски руският мужик можел да извърши нарочно престъпление, за да пострада по-късно от угризения на съвестта в тъмницата или на каторга.

Понякога Достоевски наистина „възвеличава страданието“, според израза на Михайловски, но в специфичен смисъл: подобно на други мислители и художници, той е смятал, че страданието извисява, но само силните духом творчески натури. Известна е неговата изповед пред Владимир Соловьов, че се е случвало в далечната и страшна Омска крепост да благославя съдбата си, която му пратила „уединението“, за да извърши „съд над себе си“, че там разбрал и себе си, и Христос, и руския човек. В тази насока трябва да се търси и смисълът на думите му към петнайсетгодишния Мережковски, отишъл при него със своите стихове, че за да се твори добре, „трябва да се страда, да се страда“…

У люшкания от страсти и пороци Митя Карамазов настъпва, както казва сам писателят, „под бурята на нещастието и лъжливото обвинение“ „нравствено пречистване“, готовност да се приеме наказанието — „не за това, което е направил, а за това(…), че е могъл и е искал да извърши престъплението“; но той скоро разбира, че няма да издържи дългите години каторга и приема да му се устрои бягство. „Пречистването“ е част от изображението на неговата драма, на трагедията, а не възвеличаване на страданието. Разбира се, този, който живее реално, а не фантастически, както казва двойникът на Иван Карамазов, дяволът, той и ще страда в едно или друго отношение; без каквито и да било страдания животът би се обърнал „в един безкраен молебен: свято, но скучновато“…

Друг е въпросът, за всевиждащият и безстрашен реализъм на Достоевски не отминава хора като „автора“ на „Записки от подземието“, който смята, че „може би човек обича страданието като благоденствието“, който е убеден, че „човек понякога ужасно обича страданието“. Самият този тъй негероичен герой е склонен да измъчва обичащите го хора, страдайки от това и сам. В този „хермафродизъм на чувството“ (Михайловски) се съдържа особено „сладострастие“, израз в края на краищата на трагизъм, върху който набляга писателят, характеризирайки в изказвания душевния живот на „тези нещастници“, склонни да се самонаказват, защото съзнават по-доброто, но нямат сили да постигнат това „добро“. Пък и ги трови мисълта, че „всички са такива, а следователно не си струва да се поправяш“…

Не се отвръща реализмът на Достоевски и от онези, които обичат да „съзерцават“ без каквито и да е угризения и самоукори, причиненото от тях (обикновено и без изгода за себе си) духовно страдание у другите — както прави Фома Опискин от „Село Степаничково“, един „своего рода артист“… Като дава думата на опискиновци да се самоизразяват, писателят ги оставя да се самоизобличават. Споменатата „артистичност“ може да приеме и страшни форми, за които говори Иван Карамазов пред Альоша: „Звярът никога не може да бъде така жесток, като човекът, така артистично, така художествено жесток.“ И Иван сочи примери на „артистични“ турски жестокости в България (върху деца пред очите на майките), доказващи неговата категорична констатация, че изразът „зверски жесток“ е „страшно несправедлив и обиден за зверовете…“

Мрачен ли е погледът на Достоевски върху човека? По-точно е да се каже, че той често е насочен към реално тъмното — колкото и дълбоко и страшно да е то и у когото и да се намира. Но ако Достоевски съзира как нерядко се ражда и развихря „бяс“ у натури, в същността си добри, вярно е и обратното. Това са забелязали още съвременниците. Така С. Д. Левицки пише приживе на писателя (през 1880 г.), че Достоевски е способен — това е „особеност“ на неговия талант — „в най-отвратителното явление или нравствено разваления характер“ да намери „някои светли точки и добри страни“. В този дух се изказва малко по-късно в спомените си Страхов: „Той виждаше Божията искра и в най-падналия и разпратен човек; той следеше и най-малкия изблик на тая искра, съзираше черти на душевна красота в онези явления, към които сме свикнали да се отнасяме с презрение, насмешка и отвращение.“

И ако Н. Михайловски характеризира Достоевски като „жесток талант“, С. А. Венгеров го нарича през 1881 г. „един от най-любимите вождове на нашето време — вожд нравствен“. А художникът-психолог Крамской, отличаващ се с особено проницателен поглед към духовния облик на съвременните нему големи руски писатели, назовава Достоевски в едно писмо до П. М. Третяков от 14. II. 1881 г. (т.е. съвсем скоро след смъртта на писателя) „наша обществена съвест“; „Братя Карамазови“ за него е „нещо до такава степен пророческо, огнено, апокалиптично, че сякаш не е възможно да останем там, където сме били вчера“. (Но уви, всичко все още „върви постарому“, съществуват хора, „обиращи ближния“, „политика, открито изповядваща лицемерие“, „архиереи, които спокойно смятат, че делото на Христос и житейската практика нямат нищо общо помежду си“.)

Нека прибавим още един щрих към тезата, че „Братя Карамазови“ е роман-синтез — един необятен проблем, до който само се докосваме. Темата „престъпление и наказание“, която е в центъра на първия от големите световни романи на Достоевски, е в сюжетно-фабулното ядро и на „Карамазови“. Тази тема „звучи“ от различни страни в полифоничния „хор“ на романа. Следейки с огромно увлечение развитието на романа, внимателният, мислещият читател постоянно се изправя пред големи, вековечни въпроси, никнещи сякаш спонтанно от разказа за едно углавно престъпление. Ужасната съдебна грешка свидетелствува колко е трудно и отговорно да съдиш човека и навява мисли за тази отговорност не само когато заподозреният е изправен на подсъдимата скамейка в съдилището… При това там, в съдилището и другаде, подсъдимият би могъл в нравствено, духовно отношение да стоп над тези, които го съдят, които решават съдбата му, както Дмитрий Карамазов, въпреки всички свои бурни страсти и увлечения, е явно над съдниците си. Неговата честна в същността си натура така открито се изявява и пред следствието, и на процеса, че не му вярват само защото професията на следователя, прокурора, съдиите е развила в тях прекомерна подозрителност. „Проклет“ проблем, защото нали без съдилища човешкото общество не може да съществува, а в храма на Темида неизбежно попадат и хора, които не са особено надарени от природата с дълбочина и прозорливост на погледа, на интелекта…

В същност истински съд над себе си извършва Митя и дори е готов, както беше споменато, да приеме несправедливата присъда на официалния съд (опозоряваща го като отцеубиец) — заради прегрешенията си в дела и помисли…

Зосима застъпва гледището, че именно самоприсъдата на съвестта е истинската, единствено застрашаващата и умиротворяващата присъда, която оставя трайни следи в живота на човека. Но да се оставят ли действителните престъпници, убийците на своята самоприсъда, да бъдат ли те наказвани само от църковно-християнски съд? Такава е мисълта на Зосима, който привежда като довод на своята теза, че въпреки смъртните присъди убийствата не намаляват, а се увеличават.

В полифонията на романа е включен и проблемът за смъртното наказание, вълнувало човечеството през вековете, отхвърляно от велики писатели хуманисти, като Виктор Юго и Лев Толстой. Алексей Карамазов, християнин, ученик на Зосима, е против смъртното наказание, разбира се, но когато Иван му разказва случая с генерала-помешчик, насъскал кучетата си срещу момченцето, ударило с камък любимата му хрътка (те го разкъсват пред майка му), и пита да бъде ли разстрелян генералът в името на нравственото човешко чувство, побледнелият Альоша отронва: „Да го разстрелят!“

„— Браво — изкрещя Иван в някакъв възторг. — Щом ти го казваш, значи… Ей, че схимник! Ето какво дяволче се криело в сърчицето ти, Альошка Карамазов!“

„— Аз казах нелепост, но…“ — промълвя Алексей, явно сепнат, а Иван се хваща именно за това „но“, за да изрази мисълта си, че животът, светът са немислими без такива „нелепости“, тъй като често са парадоксални. „Но защо ми е отмъщението — пита малко по-късно Иван Карамазов, разказал и други подобни потресаващи случаи (за които Достоевски е чел във вестниците, — защо ми е адът за мъчителите, какво може да оправи адът, след като децата са вече измъчени?“

Големият проблем остава открит, както е в полифонията на Достоевски, но читателят е въведен в него мощно и неотразимо.