Стоян Каролев
Братя на човека (1)

1

Когато чете човек този колосален роман — „Братя Карамазови“, — може да помисли, ако не знае нищо около неговата „биография“, че е писан много години и с неудържима и неотслабваща енергия на духа. А той е бил писан по-малко от три години, като в тях се включва и времето за плана, върху който Достоевски, както обикновено, е работил дълго, с месеци, защото смята, че е „най-важен“; създаван е от автор със слабо и угасващо здраве (три месеца след като е сложил последната точка и смъртта слага своята точка…), започнат и завършен е при душевен гнет. Ако „човек е тайна“, както казва Достоевски, още по-голяма тайна е геният, чиито духовни сили извират сякаш от други, незнайни нам източници. (Може би „магията“ е във вдъхновението? „Що за чудеса — възкликва в дневника си една съвременница, Е. А. Щакеншнайдер, която обичала да слуша Достоевски на литературни четения, гдето той неизменно — и през последните си месеци — предизвиквал дълбоки вълнения и бурни овации. — Душата му едва се държи в тялото, слабичък, с хлътнали гърди и шепнещ глас, а щом започне да чете, сякаш израства и оздравява — от някъде се появява сила, властна някаква сила.“)

Ако се съди по спомените на Ана Григориевна Достоевска, писателят още е работел върху плана на „Братя Карамазови“, когато на 16 май 1878 г. умира от внезапен епилептичен припадък малкият им син Альоша — ненавършил три години. Мъката на Достоевски, дочакал смъртта на детето си на колене и ридаещ, се изостря от мисълта, че болестта е наследена от него. Но на 20 юни той е вече в Москва, за да се споразумее с редакцията на „Русский вестник“ за печатането на романа през следващата година (макар че по всяка вероятност не е съставил още окончателния план) и да иска, както винаги, тласкан от нуждата, предварителен аванс. И естествено, оплаква се в писмо до жена си, че нервите му са „разстроени ужасно“, че по цели нощи не спи в хотелската стая, чакайки решението на редакцията. А ето през декември 1878 г., както съобщава Ана Григориевна в спомените си, той вече е написал „около десет печатни коли“.

И така, в началото на 1879 г. се появява началото на „Братя Карамазови“ в сп. „Русский вестник“, а Достоевски трябва да се грижи за редовното му излизане нататък… И макар епилептичните припадъци да зачестяват през тези последни години от живота му (понякога няколко на месец), макар емфиземата застрашително да напредва, предизвиквайки изменения в разположението на белия дроб и сърцето (но от пушенето и не помисля да се откаже), макар често да се оплаква в писмата си от нервно изтощение, от „умора и безсилие“, от нощни кошмари (събужда се по няколко пъти нощем облян в пот), макар все по-често да го налягат мъчителни безпокойства и страхове по най-незначителни поводи и такава мъка („тоска“), че не му се иска нищо да вижда — Достоевски продължава да пише при такава обвързаност с „Русский вестник“, да сътворява този океан от идеи и образи, този художествено-философски всемир. Това е чудо, много по-голямо от „чудесата“, за които споменава Елена Щакеншнайдер. През юли 1879 г. отново заминава за германския курорт Емс, да лекува емфиземата си, но такава кашлица раздира болните му гърди — „спазматична“, „експлозивна“, „задушаваща“, — такива кошмари го сполетяват нощем и така „прескверно“ се чувствува, че пише на жена си как постоянно и сериозно мисли за смъртта си. И тъкмо тази мисъл го заставя да напряга и да черпи — от загадъчните свои извори — сили за работата върху „Карамазови“ — произведение „трудно“, „рисковано“ и „съдбовно“: „то трябва да утвърди името ми, инак не ще има никакви надежди“. „Всички мислят, че имаме пари, а ние нищо нямаме.“ „Какво ще оставя на теб и децата“ — ето с какво е главно свързана мисълта на този необятен гений за наближаващата смърт…

И той се старае да завърши романа „добре“, да го изпипа „майсторски“, старае се да не прегреши спрямо ничия правда — не само спрямо вътрешната „правда“ на героите си, но и спрямо специфичните истини от всички сфери, до които се докосва многопосочното изображение. За целта прибягва, както са установили руските и съветските изследователи, до различна „помощна литература“, съобразно с „книгата“ и главата, върху които работи. Предстои ли му да пише за Зосима, за живота в манастира и „старчеството“, чете — или се връща към четените вече — богословски съчинения, евангелия, църковноисторически трудове; насочи ли поглед към своите „момчета“, търси — въпреки недостижимата си психологическа проницателност — и педагогическа литература; за да не изпитва затруднение от „процесуално“, фактологическо естество, когато пише за следствието срещу Дмитрий Карамазов и за съдебния процес, запознава се с материали от нашумели дела. Често се обръща към специалисти за консултации: с юристи — между които знаменития А. Ф. Кони, с богослови и църковни служители (архимандрит Симеон му изпраща чрез оберпрокурора на Синода Победоносцев извадки из книги с подробности за погребението на монаси…), с лекари-психиатри — когато в процеса на работата възниква непредвидената в плана глава — една от най-оригиналните и силни в романа — за нощния „разговор“ на Иван Карамазов с „дявола“… И ето че и най-фантастичното в кошмара се оказва правдиво.

Но, разбира се, „патологичната правда“ е родена преди всичко от могъщото и вдъхновено психологическо проникване. В книгата си „Личността на Достоевски“ Б. И. Бурсов цитира думите на френския психиатър д-р Леже, че „само чрез силата на своя гений и на своята интуиция Достоевски е дал в произведенията си цяла галерия психопатологични типове, описани с точност на клинични наблюдения“, цитира и казаното от руския психиатър Б. Чиж, че в събраните съчинения на писателя може да се намери изложение на всичко съществено, до което е достигнала психопатологията. (Може би именно „чрез силата на своя гений“ писателят е чувствувал, че в психологията според думите на Карл Ясперс „се разкриват не само отклоненията от нормите на здравето, но и първоначалата на човешките възможности изобщо“, че „онова, което се среща в аномалиите и се преживява в тях, нерядко е откровение на нещо, което е свойствено на човека като човек.“)

Тежестта на огромната работа се стоварва така върху болния организъм на Достоевски, че още през юни 1879 г. той заявява в писмо до редактора Н. А. Любимов: „Когато започнах романа, не прецених силите на моето здраве“ (като си представим само какво би загубило човечеството, ако беше ги „преценил“, ако не беше започнал…) Но въпреки това не си облекчава труда и с минимални отстъпления от високите си изисквания, утежнява го със своята самовзискателност, преработвайки понякога, както съобщава в писмо до М. Н. Поливанова от октомври 1880 г., по пет пъти написаното. А написаното е нерядко цяла глава: „Напиша я и я захвърля, пак я напиша и пак я напиша“ — писмо до И. С. Аксаков от август 1880 г. Не са били къси, нито редки откъсите от време, когато му се е налагало да работи наистина буквално ден и нощ. И въпреки всичко все му се струва, че не е постигнал това, което би могъл да постигне, ако разполага с повече време, ако не е обвързан със срок и има спокойните условия за работа (както неведнъж е казвал) като Тургенев или Лев Толстой; изпращайки на списанието книгата „Руският монах“, пише на Любимов, че не му се е удало да изрази и една десета от онова, което е искал да изрази… „Страшна, каторжна работа, свръх моите сили“ — възкликва Достоевски в писмо до В. Ф. Пудикович от юли 1880 г. „Ако има човек на каторжна работа, това съм аз“ — оплаква се и на П. И. Гусева през октомври същата година.^[1]

Чувството за „каторжност“ се е пораждало не само от изморителната, съсипващата здравето му работа (макар читателите — и тогава, и днес — да имат усещането, че повествованието просто се лее, тече на могъщи потоци), това чувство произтича и от обвързаността с „Русский вестник“. Познавайки добре и от собствен горчив опит консервативно-охранителната позиция на списанието, Достоевски постоянно се е опасявал от посегателство върху текста, и когато изпраща нова „книга“ за печат, все е трябвало да разяснява, да убеждава, да разсейва евентуални възражения, да моли, та дано сдържи, възпре редакторската ръка склонна „да омекотява“, да разваля… Налагало му се е да успокоява целомъдрената в литературно-религиозно отношение редакция. Необходимо е било да обяснява, че ако отец Ферапонт е казал за трупа на Зосима „въвони се“ („провонял“), тази дума е от неговия речник, него характера „той другояче не може да говори“ (та — „пуснете това, ради Христа“); че ако дяволът е казал: „историческите писъци на херувимите“, това е също негов, дяволов израз; че лакейската песничка, която Смердяков пее, дрънкайки на китара — „Царская корона била бы моя милая здорова“ — той, Достоевски, я е чул и записал преди четиридесет години (та — „запазете, за Бога, думата «царска»“) и пр., и пр.

Но опасенията на Достоевски за такива отделни думи, изрази, каквато и важна художествена роля да играят, бледнеят пред тревогата, че редакцията ще се стресне от дълбочината на изображението. Той е убеден, че „болестта и болезненото настроение се намират в корена на нашето общество“, както пише в едно писмо от 15 юни 1879 г., че „в Русия е мерзко“, както си отбелязва в един работен бележник от времето на „Карамазови“, но ясно съзнава колко далече е редакторът-издател Катков от такъв поглед върху тогавашното общество… Боейки се, че редакцията ще се стъписа от глави като „Бунтът“, той уверява Любимов, че страшните „анекдоти“ за изтезание на деца са действителни случки, описани във вестниците и той може да посочи къде (т.е. не „черни“, казано на днешен език, действителността), че „богохулството“ на Иван Карамазов, дълбаещ във вековечните противоречия-конфликти на мирозданието „ще бъде тържествено опровергано в следващата книга“. Страхувайки се от посегателство върху тази тъй съществена глава в „кулминационната книга на романа“, треперейки за нея, той декларира, че работи върху другата, „опровергаващата“, „със страх, трепет и благоговение…“ (Но в същност в другата книга — „Руският монах“ — няма опровержение, още по-малко пък „тържествено“; има само друг, противоположен „глас“ — гласът на Зосима, на когото писателят е дал също такава свобода да се самоосъзнава и самоизявява, каквато е дал на Иван Карамазов, чиято „правда“ звучи за милиони читатели по-силно и повече се откроява в „големия диалог“ на романа, в хора от кръстосващи се драматични гласове — все тъй свободни и пълноправни, — отправени към човека и човечеството, към мирозданието.) За да не посегне редакторът към такива места, Достоевски понякога го и ласкае (пише обикновено на Любимов, комуто повече доверява, отколкото на главния редактор Катков), друг път трогателно апелира към неговата хуманност: „Смилете се над бедното ми творение“… „Братя Карамазови“ — „бедно творение“! Само създателят му може родителски да го нарече така…

Голямото напрежение у Достоевски по време на работата му върху романа се е сгъстявало често от мисълта, че закъснява с поредната пратка до списанието, от угнетяващата необходимост да се извинява, да пише, че пак е „крайно виновен“, да обяснява защо е закъснял (иначе би „навредил на себе си като писател сега и завинаги“), защо една или друга „книга“ се е разраснала повече от предвиденото. А като имаме предвид страшното безпокойство за работата, когато обстоятелствата се стичат така, че е било абсолютно невъзможно да се труди както обикновено — като в Емс, където е трябвало да следва лекарски предписания, да спазва режим, — не е чудно, че в едно писмо до жена си (именно от Емс — 10 август 1879 г.) заявява: „На каторгата беше по-добре“. И в цитираното писмо до Гусева от 15 октомври 1880 г. прави същата констатация: „Бях на каторга в Сибир четири години, но там работата и животът бяха по-сносни от сегашните. От 15 юни до 1 октомври написах около двайсет печатни коли на романа…“

На 8 ноември 1880 г. Достоевски изпраща в редакцията епилога на романа и въздъхва: „Забележителна за мене минута“.