Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Братья Карамазовы, 1879 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- , 1928 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 109гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX
Братя Карамазови. Роман в четири части с епилог
Руска. Четвърто издание
Редактор: София Бранц
Художник: Кирил Гогов
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Ана Тодорова, Росица Друмева
Излязла от печат: февруари 1984 г.
Издателство „Народна култура“, София, 1984
Ф. М. Достоевский. Полное собрание сочинений в тридцати томах. Т. 14, 15, 17
Издательство „Наука“, Ленинградское отделение, Ленинград, 1976
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.
Братя Карамазови | |
Бра́тья Карама́зовы | |
Първата страница от първото издание на романа | |
Автор | Фьодор Михайлович Достоевски |
---|---|
Създаване | 1878 г. Руска империя |
Първо издание | 1879 – 1880 г. Руска империя |
Издателство | „Русский вестник“ |
Оригинален език | руски |
Жанр | Философски роман Семейна сага |
Вид | роман |
Поредица | Петокнижие |
Предходна | „Юноша“ |
Издателство в България | 1892 – Васил Юрданов (Шумен) |
Преводач | Васил Юрданов (1892) |
Начало | Алексей Федорович Карамазов был третьим сыном помещика нашего уезда Федора Павловича Карамазова, столь известного в свое время (да и теперь еще у нас припоминаемого) по трагической и темной кончине своей, приключившейся ровно тринадцать лет назад и о которой сообщу в своем месте. |
Край | — И вечно так, всю жизнь рука в руку! Ура Карамазову! — еще раз восторженно прокричал Коля, и еще раз все мальчики подхватили его восклицание. |
бележки
| |
Братя Карамазови в Общомедия |
„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879 – 1880 година в списание „Руски вестник“. Това е последната му творба и се счита за неговото най-добро произведение, своеобразен творчески синтез на всичко, създадено от него дотогава, както и един от големите шедьоври на световната литература.
Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в неизвестно градче в Русия през XIX век, като мястото на действието напомня на Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.
По произведението на Достоевски са направени редица екранизации и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.
Фабула и сюжет
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Фабула
Старият Фьодор Павлович Карамазов има четирима сина – трима законни (Дмитрий, Иван и Алексей) и един извънбрачен (Павел Смердяков). Дмитрий е най-големият и е от първия му брак с благородницата Аделаида Миусова, а другите двама – Иван и Алексей са от втория му брак със Софя Ивановна. Смердяков е дете на умопобърканата Лизавета Смрадливата, от която Фьодор Павлович веднъж се възползва, вследствие на което тя ражда момчето. Тъй като старият Карамазов не признава детето, то приема фамилията на майка си (Смрадливата => Смердяков). И двете му съпруги умират, когато децата са още малки, а старият Карамазов ги изоставя, затова те израстват при роднини по майчина линия и без да познават баща си. От всички тях само Дмитрий знае, че ще получи наследство от майка си, като навърши пълнолетие. Но тъй като не знае размерите на това наследство, баща му го излъгва и присвоява част от него, което е първият проблем между тях. Вторият е, че и двамата са влюбени в Грушенка, която старият Карамазов изпраща при Дмитрий, за да го излъже със сметките по наследството. На тези два проблема се гради конфликтът между тях. След като семейството се събира заедно за пръв път, всички се опасяват и страхуват от фаталния край, който може да има разпрата между бащата и сина. Тъй като Дмитрий е избухлив и яростен по природа, неведнъж е заявявал пред различни хора, а дори и пред самия си баща, че ще го убие. Точно поради тази причина, след като намират стария Карамазов мъртъв в дома си, обвиненията падат върху Дмитрий. С толкова доказателства, сочещи вината на Дмитрий, никой не би предположил, че всъщност убиецът е Смердяков. Смердяков признава какво е извършил само пред по-големия си полубрат Иван, след което се обесва, а Иван полудява. Така истината остава скрита, а Дмитрий е изпратен в затвор в Сибир.
Сюжет
- Книга първа (*тук разказвачът представя героите си и живота им, преди да се срещнат)
Фьодор Павлович Карамазов е заможен помешчик, който има четирима сина – тримата законни, а последният – незаконен. Жени се два пъти. Първият му брак е с красивата Аделаида, която е от богатия и знатен род на дворяните Миусови. Между тях обаче любов няма, тъй като Фьодор Павлович я иска само заради зестрата ѝ. Семейният им живот е пълен с побоища и вечни сцени, затова тя избягва със семинарист в Петербург, оставяйки и малкия си син Дмитрий при баща му. Грижите за детето поема домашният прислужник Григорий. Известно време след смъртта на майка му, детето идва да прибере брат ѝ. Така малкият Митя сменя дома си още няколко пъти. Той не завършва гимназия, но завършва военно училище, след което получава чин. Вторият му брак е със сирачето Софя Ивановна. Тя е значително по-млада от него и с богата покровителка, която обаче я лишава от зестра, като разбира за кого иска да се омъжи. За нея Фьодор Павлович казва: „мене тогава тия невинни очички като с бръснач ми срязаха душата“. Тя е много смирена и мълчалива, което той приема като разрешение да се държи грозно с нея и да блудства пред нея. След като му ражда двама сина, тя заболява от нервна болест с припадъци и умира. За тях също се грижи Григорий, докато не пристига нейната богата покровителка и не ги взима със себе си. След смъртта ѝ те се местят при нейния наследник, комуто тя завещава пари за образованието им. Заради това Иван завършва гимназия, а сетне сам със свои средства и университет. Альоша също има възможност да завърши гимназия, но в последната година се отказва, като решава, че иска да стане монах и да живее в манастира при стареца Зосима, в града на Фьодор Павлович.
- Книга втора (*тук разказвачът представя срещата на сем. Карамазови в манастира и последвалия скандал)
Както стана ясно, в семейство Карамазови има конфликти между бащата и първородния син, затова всички от семейството се срещат в манастира, в килията на стареца Зосима, с цел той да им помогне да решат тези конфликти и да се помирят. Но ефектът от тази среща е точно обратният, тъй като враждата се влошава. Стига се дотам, че в яда си Дмитрий казва за баща си: „Защо живее такъв човек?“.
- Книга трета (*тук разказвачът разкрива детайли за раждането и живота на Смердяков, както и за ситуацията, в която Дмитрий се намира)
Лизавета Смрадливата е известна в целия град, като умопобърканото момиче от заможно семейство, което не може да говори, зиме и лете ходи босо и по риза и спи пред църквата. След пиянска вечер с приятели Фьодор Павлович преспива с нея, а след 9 месеца тя отива и ражда в пристройката до дома му. Тъй като той не желае да си признае какво е сторил и да се погрижи за детето, а тя умира при раждането, прислужникът Григорий и жена му Марфа Игнатиевна, които нямат деца, го осиновяват и се грижат за него. Фьодор Павлович изплаща образованието му и Смердяков завършва за готвач в Москва, след което работи като такъв в къщата на Фьодор Павлович. След случката в килията на стареца Зосима, Дмитрий и Альоша се срещат и разговарят, като Дмитрий разказва на брат си за живота си преди да се завърне в родния град. От този разговор разбираме, че всъщност Дмитрий има годеница на име Катерина Ивановна, с която се запознава в Москва и която той има намерение да зареже заради Грушенка, която среща след пристигането си в града и в която е влюбен и баща му. Дмитрий разказва още и че Катерина Ивановна му дава 3000 рубли, които той е трябвало да изпрати на братовчедка ѝ в Москва по пощата, но всъщност е пропилял с Грушенка в Мокрое. Той държи да ѝ ги върне, преди да я напусне. Затова заръчва на брат си Альоша първо да отиде да измоли парите от баща им, а след това да отиде при Катерина Ивановна и да ѝ предаде, че Дмитрий я поздравява. Но докато го чака брат си да се върне, на Митя му се привижда, че Грушенка влиза в къщата на баща му. Обезумял от ревност, че тя може да е избрала баща му вместо него, той нахлува в къщата и пребива баща си, като се отрича от него и се заклева пред всички присъстващи (иконома Григорий, братята му и Смердяков), че ще се върне някога да го убие. Но Катерина Ивановна има свой план, затова се е свързала с Грушенка. Тя иска да убеди Грушенка да се откаже от отношенията си с Дмитрий. Това обаче не се случва и Альоша става свидетел на обидата, която Грушенка нанася на Катерина Ивановна с поведението си.
- Книга четвърта (*тук разказвачът ни среща със семейството на Илюша)
По време на една от своите пиянски вечери в градската кръчма Дмитрий се среща със съучастника на Грушенка, в измамата, която баща му му е спретнал. Този човек е щабскапитанът Снегирьов, бащата на Илюша. Дмитрий го е пребил, като го е влачил за брадата. На тази сцена са станали свидетели Илюша и съучениците му, които след това жестоко са му се подигравали в училище, вследствие на което момченцето е много наранено и озлобено.(„Децата в училището са безмилостен народ.“, стр. 248) Катерина Ивановна, разбрала за случилото се, праща Альоша да намери щабскапитана и да му даде 200 рубли, с които той да си помогне по някакъв начин, тъй като той и семейството му тънат в ужасна бедност. Щабскапитанът, защитавайки личната и честта на семейството си, отказва да вземе щедрото подаяние.
- Книга пета (*посветена на Иван; част от нея са главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“)
След разговор между Иван, Катерина Ивановна, Альоша и богатата вдовица г-жа Хохлакова, разбираме, че Иван обича годеницата на брат си, но любовта им е обречена, тъй като Катерина Ивановна въпреки всичко държи да остане вярна на обета си към Дмитрий.
откъс от разговора им, стр. 231, 232 от книгата: „Иван Фьодорович изведнъж се засмя и стана от мястото си. Шапката беше в ръцете му. – Ти си се излъгал, добри ми Альоша – каза той с такъв израз на лицето, какъвто Альоша никога не беше виждал у него, с израз на някаква младежка искреност и силно, неудържимо откровено чувство, – никога Катерина Ивановна не ме е обичала! Тя през цялото време знаеше, че я обичам, макар че никога не съм ѝ казвал нито дума за моята любов – знаеше, но не ме обичаше. Приятел също не съм ѝ бил никога, нито за един ден: гордата жена не е имала нужда от моето приятелство. Тя ме държеше при себе си за непрекъсната мъст. Тя си отмъщаваше на мене и върху мене за всички оскърбления, които постоянно и всяка минута понасяше през цялото време от Дмитрий, оскърбления още от първата им среща… Защото и самата им първа среща е останала в сърцето и като оскърбление. Такова е нейното сърце! Аз през цялото време само това съм правил, да слушам за нейната любов към него. Сега заминавам, но знайте, Катерина Ивановна, че вие наистина обичате само него. И колкото повече ви наскърбява – все повече и повече. Ето в това именно е вашето изстъпление. Вие го обичате точно такъв, какъвто е, обичате го, защото би обижда. Ако той се поправи, веднага ще го зарежете и съвсем ще го разлюбите. Но той ви е потребен, за да съзерцавате непрекъснато своя подвиг на вярност и за да го упреквате в невярност. И всичко това идва от вашата гордост. О, в това има много принизеност и унижение, но всичко това е от гордост… Аз съм много млад и прекалено много ви обичах. Знам, че не би трябвало да ви говоря така, че би било по-достойно от моя страна просто да си изляза оттук; и за вас нямаше да е толкова оскърбително. Но аз заминавам далече и няма да се върна никога. И това е завинаги… Не искам да остана повече сред тези изстъпления. Впрочем, повече няма какво да говоря, казах всичко… Сбогом, Катерина Ивановна, не бива да ми се сърдите, защото сто пъти повече от вас съм наказан, наказан съм преди всичко с това, че никога няма да ви видя. Сбогом. Не искам вашата ръка. Прекалено съзнателно ме измъчвахте, за да мога в тази минута да ви простя! После ще ви простя, а сега не ми трябва ръката ви.Den Dank, Dame, begehr ich nicht! – прибави той с изкривена усмивка, с което доказа, впрочем съвсем неочаквано, че и той може да чете Шилер толкова, че да го научи наизуст, което Альоша по-рано не би повярвал. Излезе от стаята дори без да се сбогува и с домакинята, госпожа Хохлакова, Альоша плесна с ръце.“
След тази случка двамата братя се срещат отново и в разговора им в главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“ Иван разкрива пред Альоша своите виждания за света, Бог и тн., като преди да запоне казва: „Братче мое, не искам тебе да те развратя и да те мръдна от устоите ти, ами може би себе си бих искал да изцеря чрез тебе.“ Иван приема Бог, но не приема света, който е създаден от Бог, тъй като в него страдат невинни хора като децата, които все още не са успели да натрупат грехове. А щом не са натрупали свои грехове, значи те страдат, за да изкупят чуждите грехове. Иван се бори срещу това и затова често в анализите е наречен богоборец. Той също си мисли и че би могъл да създаде свят, в който това страдание няма да съществува. Тук идеята е, че светът, създаден от Бога, е свят, в който човек е толкова свободен, че може да избира между доброто или злото, затова в света съществува страдание. А ако светът беше създаден без страдание, това щеше да значи, че някой друг е взел свободата на човека и му е казал, че трябва да се държи добре, т.е. човек не е имал възможността сам за себе си да избере. (повече информация по тази тема и глави „Бунт“ и „Великият инквизитор“ има в книгата „Мирогледът на Достоевски“, Н. Бердяев в главите „Свободата“ и „Великият инквизитор. Богочовекът и човекобогът“) След случилото се с Катерина Ивановна, Иван решава, че ще замине далече от бащиния дом и ще се върне в Москва възможно най-бързо. Разбрал за това му намерение, Смердяков го причаква пред двора на къщата на Фьодор Павлович. Смердяков му се жалва как Дмитрий и старият Карамазов са му възложили да стои и да дебне дали Грушенка няма да отиде при стария, а също и го подпитва не се ли страхува за стария. Иван обаче игнорира това, което Смердяков му казва. На следващия ден заминава за Москва.
- Книга шеста (*тук разказвачът разкрива завета на стареца Зосима)
Преди да умре, старецът Зосима разкзава как е намерил пътя към Господ и дава своите поучения към хората, обяснява своя светоглед, който е в противоречие със светогледа на Иван.
- Книга седма (*тук е тествана вярата на Альоша)
След смъртта на стареца Зосима, когото Альоша е приемал за свой обичан духовен водач, той е много разстроен. Състоянието му влошава и хорския укор за „дъха на разложение“, който идва от тленните останки на стареца. Затова Альоша иска да се отдалечи за известно време от манастира и приема поканата на Ракитин да отидат на гости на Грушенка. Според Ракитин Альоша сам, без да се усеща, е влязъл в капана, защото той си мисли, че братовчедка му Грушенка ще се опиа да съблазни Альоша, а той ще се поддаде. Но противно на очакванията на Ракитин, това не се случва, защото Грушенка се разкайва пред Альоша колко лош човек е и как иска да е по-добра.
- Книга осма (*пътя на Митя към 3000 хиляди рубли)
Митя отчаяно се опитва да намери 3000 рубли, които дължи на годеницата си. Той решава да отиде първо при Кузма Кузмич, наричан в романа още Кузма Самсонов, който е покровител на Грушенка. Пристига в къщата му с цел да му продаде земята си в съседното село за 3000 рубли, както и да го убеди, че по този начин Грушенка ще предпочете него пред баща му и тази полза ще бъде също и в нейна полза. Това, което Митя не знае, е, че Кузма Кузмич е подъл, присмехулен и студен човек, който само го измамва, като го съветва да отиде при горския и да се опита да продаде земята си на него. Горският не се съгласява, затова единственото, което остава на Митя, е да отиде при своята позната – богатата вдовица г-жа Хохлакова, от която да поиска подаяние. Но там също удря на камък. Всичките му неуспешни опити само засилват неговото притеснение дали ще успее навреме да се събере с Грушенка, преди тя да е избрала баща му. След като не я намира в квартирата ѝ, неговото нарастващо притеснение го кара да отиде в бащината къща, за да провери дали тя е там. Уверил се, че Грушенка не е и при баща му, той иска да се махне от там, но преди да успее да прескочи оградата и да избяга, домашният иконом Григорий го сграбчва за крака и го обвинява в отцеубийство. В страха си Митя го удря по главата с медно чукче, като го ранява. Опитвайки се да му помогне, Митя се изцапва с кръвта му. След като избягва, той отива първо в квартирата на Грушенка, където го уведомяват тя с кого и къде е отишла, след това той поема на път.
- Книга девета (*обвинението и залавянето на Митя)
Грушенка е заминала за Мокрое с предишния си любим, затова натам отпътува и Митя, оставяйки Пьотр Илич, с когото се е срещнал след случилото се в бащината му къща, да се чуди от къде тази кръв и то къде е странното му поведение. За да се разсее от мислите си за Митя, Пьотр Илич отива в местната кръчма. Там обаче след като споделя за случката, му казват, че Митя неведнъж се е заканвал да убие баща си. Тягостни съмнения завлавяват ума на Пьотр Илич, затова той отива да разбере какво наистина се е случило. Пристигайки в къщата на околийския, той разбира от събралите се там всички представители на органите на реда в градчето за убийството на стария Карамазов. Тъй като голяма част от доказателствата сочат към Митя, всички тръгват след него. Намират го да гуляе в Мокрое с Грушенка, разпитват го, а той им разказва цялата си история, като споделя, че не му е откраднал липсващите 3000 от дома му, нито го е убил, а парите, с които е отишъл в Мокрое при Грушенка, са част от парите на годеницата му, които той не е похарчил предния път. Но тъй като разказът на Митя изцяло се противопоставя на доказателствата, той бива отиведен от органите на реда и обвинен в убийството на баща си.
- Книга десета (*разказвачът се връща към Илюша и неговите съученици)
Чрез третия брат Альоша, който обича децата и някак интуитивно умее да предусети как да подходи към тях, са представени в по-големи детайли част от съучениците на Илюша като Коля Красоткин. Тези деца се подиграват в училище на Илюша заради побоя, който Дмитрий Карамазов е нанесъл над баща му и как баща му изобщо не е могъл да се защити, и Илюша е трябвало да се моли на Дмитрий да го пожали. Тези подигравки се превръщат бързо в насилие. Илюша живее в пълна немотия, болен е, а боя с камъни между него и съучениците му му нанася много по-дълбоки и невидими щети. Но Альоша успява по свой си начин да помири децата, което поне малко облекчава тежките страдания на Илюша. Въпреки всичките усилия на лекарите, за всички е ясно, че дните на Илюша са преброени, което дори децата, които се сдружават отново с него, разбират.
- Книга единадесета (*истината за смъртта на стария Карамазов излиза наяве, но само от части)
Няколко дни след заминаването си за Москва, Иван получава телеграма относно фаталните събития след неговото отпътуване. Той се връща в родния град, като е напълно убеден, че брат му Митя е справедливо обвинен, но след разговор с Альоша и Катерина Ивановна в ума му се заражда съмнение. Сещайки се за странното държание на Смердяков преди заминаването му и разбирайки, че в онзи момент никой друг освен него не е бил на местопрестъплението, той решава да го посети. След убийството Смердяков заболява тежко и е поставен по лекарско наблюдение. Иван го посещава три пъти в болницата, като чак на последната им среща Смердяков му признава какво всъщност е извършил. В деня преди убийството Смердяков е инсценирал епилептичен припадък, който да му служи като алиби, за да не могат да го заподозрат. Вечерта на убийството, след като Грийгорий и Марфа Игнатиевна са заспали, той е чул пристигналия Дмитрий. Уверил се, че Дмитрий е избягал, а Григорий е в безсъзнание, той отишъл при стария и го примамил да му отключи стаята си, като го излъгал, че Грушенка го чака в градината. Тогава го убил и взел 3000 рубли, които били предназначени за нея, тъй като само той и старият знаели къде са били скрити тези пари. След това споделя на Иван, че е обмислял да избяга с тези пари и да започне нов живот в Москва, но заради влошеното си здраве не би могъл, затова му дава парите. В течение на разговора Смердяков обвинява нищо неподозиращия Иван в съучастничество. Опитва се да го убеди, че е постъпил така заради разговорите им, в които Иван е казвал „Всичко е позволено“ и е споделял вижданията си за Бог и тн. Т.е. все едно вярванията на Иван са го подмамили да извърши престъплението. Смердяков е решил, че Иван иска да убие баща си, защото се страхува, че няма да получи наследство, ако баща му се събере с Грушенка. Смердяков също е приел това, че Иван е игнорирал въпросите му и въпреки тях е заминал надалеч, за съгласие от страна на Иван да изпълни своя план, за който Иван обаче нищо не е знаел. След разказа, Иван иска от Смердяков да си признае престъплението в съда, но Смердяков се обесва. Иван още от преди е имал проблеми с психиката, но вината, която му вменява Смердяков, нанася последен удар над разклатената му психика и той полудява, вследствие на това показанията му в съда не могат да бъдат приети.
- Книга дванадесета (*съдебният процес на Митя)
Въпреки че Митя е невинен, той има мотиви – проблемите с имотите и съперничеството за Грушенка, неведнъж е казвал пред различни хора, че възнамерява да убие баща си, а дори е и написал на годеницата си писмо, в което също го заявява, Григорий твърди, че Митя е отцеубиецът. Всички тези доказателства, както и показанията на различни хора против него, не могат да бъдат оспорени, затова го осъждат на затвор в Сибир. Братята му и годеницата му се опитват да помогнат на него и на Грушенка да заминат за Америка, след като той избяга от Сибир.
- Епилог
Романът завършва с прощаването на Дмитрий с роднините му и смъртта на Илюша.
Персонажи
Главните герои в романа са Фьодор Карамазов, Дмитрий Карамазов, Иван Карамазов, Алексей Карамазов, Павел Смердяков, Катерина Ивановна, Аграфена Александровна, а второстепенните са старецът Зосима, г-жа Хохлакова, Ракитин, Григорий и Марфа Игнатиевна, и тн.
- Главни герои
- Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван, Алексей и Смердяков. Описан е в началото на романа като „тип на човек не само нищожен и развратен, но заедно с това и несмислен – ала от ония несмислени хора, които умеят да уреждат своите имотни работници и комай само за тях“ и „зъл шут“; като герой е също и налудничав, развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот, изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
- Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна; по нрав много прилича на баща си, като описва сам себе си казва: „Обичал съм разврата, обичал съм и срама на разврата. Обичал съм жестокостта! Не съм ли тогава дървеница, не съм ли зло насекомо? Казано е – Карамазов!“ описан е в началото на романа като „лекомислен, буен, със страсти, нетърпелив, гуляйджия“
- Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов от втория му брак; този герой е често описван в анализите като богоборец, тъй като се противопоставя на света създаден от Бог; той е един от т.нар. „тъмни“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той сам показва същността си, но не може да разбира другите интуитивно, затова Алексей казва за него „Братът Иван е загадка“
- Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак, описан е в романа като „подранил човеколюбец“, той е един от т.нар. „светли“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той по някакъв интуитивен начин може да „чете“ хората, т.е. той ги разбира, разбира душите им и защо правят и чувстват дадени неща, също така той свързва герои, които не се харесват или имат пречки помежду си (пример за това е как той се явява като своеобразен посредник между брат си Дмитрий и баща си, между брат си Дмитрий и годеницата му); той е единственият, в който карамазовското начало не може да се прояви по пагубен начин, защото е поел по пътя си към Бог
- Павел Фьодорович Смердяков – „Още младеж само двайсет и четири годишен, той беше страшно затворен и мълчалив. Не че беше див или че се срамуваше от нещо, не, напротив, той имаше надменен характер и сякаш презираше всички.“, единственият от синовете, за когото старият Карамазов полага някакви грижи и на когото помага, тъй като старият Карамазов заплаща за образованието му и го наема при себе си на работа
- Катерина Ивановна – изключително красива светска девойка от благородно семейство, която обича Дмитрий, но също и Иван
- Аграфена Александрвона – още наричана на галено Грушенка е млада и красива девойка, която бива изоставена от любимия си, като след това се мести в градчето, където се среща с Карамазови, т.нар. от Дмитрий „инферналница“ (фатална жена)
Мотиви и стил на писане
Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.
Външни препратки
- „Братя Карамазови“ в сайта на Проект Гутенберг
- „Братя Карамазови“ на сайта „Моята библиотека“
Съпоставени текстове
IV. Бунтът
— Аз трябва да ти направя едно признание — започна Иван: — никога не съм могъл да разбера как може човек да обича ближните си. Именно ближните според мен е невъзможно да се обичат, а може би само далечните, някога някъде бях чел за „Йоан Милостиви“[1] (един светец), че той, като дошъл при него един гладен и измръзнал пътник и го помолил да го стопли, легнал заедно с него в леглото, прегърнал го и почнал да му диша в гноясалата и зловонна от някаква ужасна болест уста. Убеден съм, че го е направил в изстъпление на неискреност, поради наложена от чувството на дълг любов, от самоналожена епитимия[2]. За да обикнеш човека, той трябва да се крие, а щом малко си покаже лицето — край на любовта.
— За това много пъти е говорил старецът Зосима — вметна Альоша, — той казваше също, че лицето на човека пречи на мнозина още неопитни в любовта да обичат. Но у човечеството има и много любов, и то почти подобна на Христовата любов, аз знам това, Иване…
— Е, аз пък още не го знам и не мога да го разбера, а заедно с мене и безброй много хора. Въпросът в същност е дали това произлиза от лошите черти на хората, или пък защото природата им е такава. Според мене Христовата любов към хората е своего рода невъзможно чудо на земята. Наистина, той е бил бог. Ала ние не сме богове. Да речем, аз например мога дълбоко да страдам, но друг никога не може да разбере до каква степен страдам, защото е друг, не аз, и освен това човек рядко се съгласява да признае другия за страдалец (сякаш това е чин). Защо не се съгласява, как мислиш? Затова например, че лошо мириша, че лицето ми е глупаво, че някога си веднъж съм го настъпил по крака. При това има страдание и страдание; унизителното страдание, което ме унизява, глада например, такова страдание моят благодетел може да допусне у мене, но малко по-висше страдание, за идея например, не, може би само в редки случаи ще го допусне, защото например ще ме погледне и изведнъж ще види, че лицето ми изобщо не е такова, каквото според неговата фантазия трябва да има човек, който страда например в името на еди-каква си идея. Затова той ме лишава тутакси от своите благодеяния и дори не от коравосърдечие. Просяците, особено благородните просени, би трябвало никога да не се показват навън, а да просят милостиня чрез вестниците. Ближният може да бъде обичан абстрактно и понякога дори отдалеч, но отблизо — почти никога. Ако всичко беше като на сцена, като в балета, където просяците, когато се появяват, са с копринени дрипи и изпокъсани дантели и просят милостиня с грациозен танц, е, тогава можеш криво-ляво да им се любуваш. Да им се любуваш, но все пак не да ги обичаш. Но стига за това. Исках само да ти представя моята гледна точка. Исках да заговоря за страданията на човечеството изобщо, но по-добре да се спрем на страданията само на децата. Това ще намали обема на моята аргументация десеторно, но по-добре само за децата. Толкова по-неизгодно за мене, разбира се. Но, първо, дечицата може да се обичат дори и отблизо, дори и мръсните, дори и грозните (впрочем, струва ми се, че дечицата никога не са грозни). Второ, за възрастните няма да говоря и затова, защото, освен че са отвратителни и не заслужават любов, те имат възмездие: те са изяли ябълката и са познали доброто и злото, и са станали „като богове“. Продължават и сега да я ядат. Но дечицата не са изяли нищо и не са виновни още за нищо. Обичаш ли децата, Альоша? Знам, че ги обичаш и ще разбереш защо искам сега да говоря само за тях. Щом и те страдат на земята така ужасно, страдат, разбира се, заради своите бащи, наказани са заради своите бащи, които са изяли ябълката[3] — но това е разсъждение от друг свят и е непонятно за сърцето човешко тук, на земята. Не бива да страда невинният заради друг, и то толкова невинният! Почуди ми се, Альоша, и аз ужасно обичам децата. И забележи, че жестоките хора, страстните, сладострастните, карамазовците, понякога много обичат децата. Децата, докато са деца, до седемгодишна възраст например, са страшно далече от хората: сякаш съвсем друго същество и с друга природа. Познавах един разбойник в затвора: беше му се случвало в неговата кариера, като унищожава цели семейства в домовете им, в които се промъква нощем за грабеж, да заколи и няколко деца. Но докато беше в затвора, той ги обичаше просто до странност. Само това правеше, да гледа през прозореца на килията децата, които играеха в двора на затвора. Научи едно малко момче да идва при него под прозореца и то много се сприятели с него… Не знаеш ли защо говоря всичко това, Альоша? Боли ме нещо главата и ми е тъжно.
— Ти говориш със странно лице — забеляза с безпокойство Альоша, — сякаш си обзет от някакво безумие.
— Да, наскоро един българин в Москва ми разправяше — продължи Иван Фьодорович, сякаш не чуваше брат си — как турците и черкезите там при тях, в България, повсеместно злодействували[4], опасявайки се от поголовно въстание на славяните — тоест палят, колят, изнасилват жени и деца, заковават с гвоздеи арестантите за ушите на стоборите и ги оставят така до сутринта, а на сутринта ги обесват — и прочие, невъзможно е да си представиш всичко. Наистина понякога се говори за „зверската“ жестокост на човека, но това е страшно несправедливо и обидно за зверовете: звярът никога не може да бъде така жесток като човека, така артистично, така художествено жесток. Тигърът просто захапва, къса и само това умее. И през ум не би му минало да заковава хората за ушите с гвоздеи, дори и да можеше да го направи. Тези турци между другото сладострастно са мъчили и децата, като се почне от изваждането им с кинжал от утробата на майката и се стигне дотам, че хвърлят нагоре кърмачетата и ги намушкват на щиковете пред очите на майките. Пред очите на майките — в това именно била най-голямата сладост за тях. Но ето впрочем една картина, която много ме заинтересува. Представи си: кърмаче в ръцете на разтрепераната майка, наоколо й нахълталите турци. Хрумнала им е една весела дивотия: галят кърмачето, смеят се, за да го развеселят, и сполучват, кърмачето се смее. В този момент турчинът насочва към него пистолета на няколко сантиметра от лицето му. Момченцето се смее радостно, протяга ръчички, за да хване пистолета, и изведнъж артистът дръпва спусъка право в лицето му и му раздробява главичката… Художествено, нали? Между другото, турците много обичали сладките работи.
— Брате, защо говориш всичко това? — попита Альоша.
— Аз мисля, че ако дяволът не съществува и следователно го е създал човек, той го е създал по свой образ и подобие.
— В такъв случай също както и бога.
— Ама ти чудно можеш да преобръщаш думичките, както казва Полоний в „Хамлет“[5] — засмя се Иван. — Ти се хвана за казаното от мен, нищо, доволен съм. Бива си го твоя бог, щом човекът го е създал по свой образ и подобие. Ти попита сега защо говоря всичко това: аз, ще знаеш, съм любител и събирач на някои фактчета и ако щеш вярвай, записвам и събирам от вестниците и разказите, откъдето ми падне, някои своего рода анекдотчета и имам вече добра колекция. Турците, разбира се, влязоха в колекцията, но това са все чужденци. Аз имам и някои родни нещица, и дори по-добри от турските. Знаеш ли, у нас има повече бой, повече тояги и камшици, и това е национално: у нас ушите, заковани с гвоздеи, са немислими, ние все пак сме европейци, но пръчките, но камшикът — това си е вече нещо наше и не може да ни бъде отнето. В чужбина сега като че ли никак не бият, нравите ли са се очистили, или пък такива закони са се създали, че човек човека май не смее да бие, но затова пък те са се възнаградили е нещо друго и пак чисто национално, както у нас, и то толкова национално, че у нас като че ли е невъзможно, макар че изглежда, се насажда и у нас, особено от времената на религиозното движение в нашето висше общество. Аз имам една прекрасна брошура, превод от френски, как в Женева не много отдавна, само преди пет години, екзекутирали един злодей и убиец, Ришар, двадесет и три годишен младеж, струва ми се, който се разкаял и се обърнал към християнската вяра точно преди ешафода. Този Ришар бил някакъв незаконороден и още като дете на шест години родителите му го подарили на някакви швейцарски планински овчари и те го отгледали, за да им работи. Той расъл при тях като диво зверче, на нищо не го научили овчарите, напротив, седемгодишен вече го пращали да пасе стадото в сняг и студ, почти без дрехи и почти без да го хранят. И, разбира се, като постъпвали тъй, никой от тях не се замислял и не се разкайвал, напротив, смятали се напълно прави, защото Ришар им бил подарен като вещ и те дори не намирали за необходимо да го хранят. Самият Ришар свидетелствува, че в онези години той като блудния син в Евангелието ужасно искал да яде поне от ярмата, дето я давали на отглежданите за продан свине, но не му давали дори и това и го биели, когато крадял от свинете, и така прекарал цялото си детство и цялата си младост, докато израснал, и като заякнал, тръгнал той самият да краде. Този дивак почнал да изкарва пари с надничарска работа в Женева, спечеленото пропивал, живеел като изверг и накрая убил някакъв старец и го ограбил. Хванали го, съдили го и го осъдили на смърт. Там не си играят на сантименталност. И ето в затвора веднага го пипват пастори и членове на разни Христови братства, дами благотворителки и прочие. Научили го в затвора на четмо и писмо, почнали да му тълкуват Евангелието, очовечавали го, убеждавали го, тормозели го, не го оставяли на мира, напирали и ето че той самият тържествено признава най-сетне престъплението си. Преобразил се, сам написал до съда, че е изверг и че най-после Господ удостоил и него с озарение и му изпратил благодат. Всичко в Женева се развълнувало, цяла благотворителна и благочестива Женева. Всичко висше и благовъзпитано се юрнало към него в затвора. Ришар го прегръщат, целуват го: „Ти си наш брат, споходи те Божията благодат!“ А самият Ришар само плаче в умиление: „Да, споходи ме Божията благодат! По-рано през цялото си детство и младост бях доволен от храната на свинете, а сега и мен ме споходи Божията благодат, умирам во Господе!“ — „Да, да, Ришар, умри во Господе, ти си пролял кръв и трябва да умреш во Господе. Макар да не си виновен, защото не си знаел Господа, когато си завиждал на храната на свинете и когато са те били, дето си им крал храната (което е много лошо, защото не е позволено да се краде) — но ти си пролял кръв и трябва да умреш.“ И ето идва последният ден. Омаломощеният Ришар плаче и само повтаря всяка минута: „Този е най-хубавият от дните ми, отивам при Господа!“ — „Да — крещят пастори, съдии и дами благотворителки, — това е твоят най-щастлив ден, защото отиваш при Господа!“ Всичко това се движи към ешафода подир позорната колесница, в която карат Ришар, с карети и пеша. Стигат ешафода: „Умри, брате наш — викат на Ришар, — умри во Господе, защото те споходи благодатта!“ И ето, обсипан от целувките на братята, брата Ришар го замъкнали на ешафода, сложили го на гилотината и ей така най-братски му клъцнали главата, защото го споходила Божията благодат. Не, това е характерно. Тази брошурка е преведена на руски от някакви руски лутеранствуващи благотворители от висшето общество и е разпратена безплатно с вестниците и другите издания за просвещение на руския народ. Номерът с Ришар е хубав, защото е национален. Макар че у нас е нелепо да се сече главата на брата само защото ни е станал брат и защото го е споходила Божията благодат, но, повтарям, ние си имаме свои неща, които почти не падат по-долу. Ние си имаме историческо, непосредствено и най-близко наслаждение чрез изтезаване с бой. Некрасов има едно стихотворение[6] как селякът шиба коня с камшик по очите, „по кротките очи“. Кой не е виждал такова нещо, то си е русизъм. Той описва как слабосилното конче, натоварено прекалено много, затънало с колата и не може да я измъкне. Селянинът го бие, бие го бясно, бие го най-после, без да разбира какво прави, опиянен от биенето, шиба здраво, безброй пъти: „Макар и да нямаш сили, тегли, умри, ако щеш, но тегли!“ Посталото конче се дърпа и той почва да го бие, беззащитното, по разплаканите, по „кротките очи“. С последни сили кончето се напъва и измъква колата, и тръгва, цялото разтреперано, без дъх, някак на верев, с някакво подрипване, някак неестествено и позорно — у Некрасов това е ужасно. Но това е всичко на всичко кон, конете и сам бог ги е дал, за да ги бият. Така са ни научили татарите и са ни подарили камшика за спомен. Но и хората може да се бият. И ето, интелигентен, образован господин и неговата госпожа[7] бият собствената си дъщеря, седемгодишно дете, с пръчки — това го имам подробно записано. На татенцето му е драго, че с неокастрена пръчка „по боли“, казва той, и ето, почва да „жули“ собствената си дъщеря. Знам със сигурност, има такива побойници, които се разгорещяват от всеки удар до сладострастие, буквално до сладострастие, с всеки удар все повече и повече, все по-прогресивно. Бият минута, бият най-после пет минути, бият десет минути и все повече, по-бързо, по-често, по-силно. Детето пищи, детето най-накрая не може и да пищи, задъхва се: „Тате, тате, татенце, татенце!“ Случаят по някакъв дяволски неприличен начин стига до съда. Наема се адвокат. Руският народ вече отдавна е нарекъл адвоката „лукатин — наемна съвест“. Адвокатът крещи в защита на клиента си. „Работата е толкова проста, семейна, най-обикновена, бащата напердашил дъщеря си, а ето, за срам на нашето време се стигнало до съд!“ Убедените заседатели се оттеглят на съвещание и произнасят оправдателна присъда. Публиката вие от щастие, че мъчителят е оправдан. Ех, не съм бил аз там, да ревна едно предложение да се основе стипендия на името на мъчителя!… Прекрасни картинки. Но за дечицата имам и още по-хубави, събрал съм много, много неща за руските дечица, Альоша. Малко момиченце, петгодишно, го намразили баща му и майка му[8], „най-почтени и добре поставени хора, образовани и възпитани“. Виждаш ли, аз още веднъж с положителност твърдя, че често има едно особено свойство у мнозина от човечеството — това е любовта към изтезаването на децата, но само на децата. Към всички други субекти на човешкия род същите тези мъчители се отнасят дори благосклонно и кротко като образовани и хуманни европейци, но много обичат да мъчат децата, обичат дори и самите деца в този смисъл. Именно беззащитността на тези създания съблазнява мъчителите, ангелската доверчивост на детето, което няма къде да се дене и няма при кого да отиде — точно това разпалва гадната кръв на мъчителя. У всеки човек, разбира се, се таи звяр, звярът на гневливостта, звярът на сладострастното разпалване от виковете на изтезаваната жертва, звярът без задръжки, пуснат от веригата, звярът на придобитите от разврат болести, подагри, болни черни дробове и пр. Това клето петгодишно момиченце тези образовани родители подлагали на всевъзможни изтезания. Те го биели, удряли, ритали го с крака, без дори да знаят защо, направили го цялото в синини; най-накрая стигнали и до по-висша изтънченост: в студ и мраз го затваряли цяла нощ в нужника и задето не си казвало през нощта (сякаш петгодишно дете, което спи своя ангелски здрав сън, може на тази възраст да се научи да си казва) — му мажели цялото лице със собствените му изпражнения и го карали да яде тези изпражнения, и то майката, майката го карала! И тази майка е могла да спи, когато през нощта се чували стоновете на клетото дете, затворено на това гнусно място! Разбираш ли го това, когато мъничкото същество, което не може още дори да разбира какво става с него, в това гнусно място, в тъмнината и студа, се удря с мъничкото си юмруче по измъчените гърдички и плаче с кървавите си незлобливи, кротки сълзици пред „боженцето“, да го защити — разбираш ли тази безсмислица, приятелю и брате мой, послушнико мой божи и смирени, разбираш ли за какво е толкова потребна и създадена тази безсмислица! Без нея, казват, не можел да живее човекът на земята, защото не би познал доброто и злото. За какво да се познава това дяволско добро и зло, след като е на такава цена? Та целият свят на познанието не заслужава тогава тези сълзици на детенцето към „боженцето“. Не говоря за страданията на големите, те са изяли ябълката и по дяволите, всички да ги вземат дяволите, но тези, тези! Мъча те, Альоша, ти сякаш не си на себе си. Ще престана, ако искаш.
— Нищо, и аз искам да се мъча — измънка Альоша.
— Една, само една картинка още, и то за куриоз, че е много характерна, и най-вече току-що я прочетох в един от историческите сборници, в „Архив“ ли беше, в „Старина“ ли, трябва да направя справка, забравих дори къде я прочетох. Било е в най-мрачното време на крепостното право, още в началото на века, и да живее освободителят на народа![9] Имало тогава, в началото на века, един генерал, генерал с много големи връзки и много богат помешчик, но от ония (май и тогава вече твърде малобройни), които, напускайки службата, едва ли не смятали, че са заслужили някакви права върху живота и смъртта на своите хора. Имало тогава такива. Та живее генералът в своето имение от две хиляди души, големее се, третира дребните съседи като хрантутници и свои шутове. Кучкарница със стотина кучета и близо стотина кучкари, всички с мундири, всички на коне. И ето, едно дете от прислугата, малко момченце, само осемгодишно, както си играело, хвърлило камък и ударило крака на любимата генералска хрътка. „Защо е окуцяло любимото ми куче?“ Докладват му, че еди-кое си дете хвърлило камък по хрътката и я ударило по крака. „А, ти ли си — изгледал го генералът, — затворете го!“ Взели го от майка му, цяла нощ престояло в дранголника, на сутринта, призори, излиза генералът с всичките му салтанати на лов, качил се на коня, около него хрантутници, кучета, кучкари, ловци, всички на коне. Наоколо събрали прислугата за назидание, а пред всички — майката на виновното дете. Изкарват детето от дранголника. Мрачен, студен, мъглив есенен ден, чудесен за лов. Генералът заповядва да съблекат момченцето, събличат го голо, то трепери, обезумява от страх, не смее да гъкне… „Гони го!“ — командува генералът. „Бягай, бягай!“ — викат му кучкарите, детето бяга… „Дръж!“ — крещи генералът и пуща по него цялата сюрия хрътки. Насъскали ги пред очите на майката и кучетата разкъсали детето на парчета!… Генерала, струва ми се, го турили под опека. Е… какво да го правят? Да го разстрелят? За удовлетворение на нравственото чувство да го разстрелят ли? Кажи, Альоша!
— Да го разстрелят! — тихо продума Альоша, като вдигна очи към брат си, с бледа, някак разкривена усмивка.
— Браво! — изкрещя Иван в някакъв възторг. — Щом ти казваш, значи… Ей, че схимник[10]! Ето какво дяволче се крие в сърчицето ти, Альоша Карамазов!
— Аз казах нелепост, но…
— Там е работата, че има едно но… — викна Иван. — Знай, послушнико, че нелепостите са твърде нужни на земята. Светът се крепи върху нелепостите и без тях може би нищо нямаше да става в него. Ние знаем, каквото знаем!
— Какво знаеш?
— Аз не разбирам нищо — продължи Иван, сякаш бълнуваше — и не искам сега нищо да разбирам. Искам да остана при фактите. Отдавна съм решил да не разбирам. Ако поискам да разбера нещо, веднага ще изневеря на фактите, а съм решил да остана при фактите…
— Защо ме измъчваш? — в изстъпление, горестно изпика Альоша. — Ще ми кажеш ли най-после?
— Разбира се, ще ти кажа, натам върви, да ти кажа. Ти си ми скъп, не искам да те изпусна и няма да те отстъпя на твоя Зосима.
Иван помълча една минута, лицето му стана изведнъж много тъжно.
— Чуй ме: аз взех само дечицата, за да излезе по-очевидно. За останалите сълзи човешки, с които е пропита цялата земя от кората до центъра, изобщо не говоря, нарочно стесних темата си. Аз съм дървеница и признавам с цялата си принизеност, че нищо не мога да разбера — защо е наредено всичко тъй. Значи, хората сами са си виновни: даден им е бил рай, те поискали свобода и похитили огъня от небесата[11], знаейки, че ще станат нещастни, значи, няма какво да ги жалим. О, за мен, за моя жалък земен евклидовски ум, е ясно само това, че има страдание, че няма виновни, че всичко следва едно от друго направо и просто, че всичко тече и се уравновесява — но това е само евклидовска глупост, знам това и не мога да се съглася да живея според нея! Какво значение има, че няма виновни и че аз го знам — на мене ми трябва възмездие, защото иначе ще се самоизтребя. И то възмездие не някъде и някога в безкрайността, а тук, на земята, и така, че аз лично да го видя. Аз съм вярвал, затова искам лично да го видя, а ако в този час бъда вече мъртъв, нека ме възкресят, защото ако всичко стане без мене, ще бъде прекалено оскърбително. Не съм страдал за това, че със себе си, с моите злодейства и страдания да наторя някому бъдещата хармония. Аз искам да видя със собствените си очи как сърната ще легне до лъва[12] и как закланият ще стане и ще се прегърне с убиеца си. Искам да бъда тук, когато всички изведнъж разберат за какво е било всичко. Върху това желание се градят всичките религии на земята, а аз вярвам. Обаче дечицата — какво да правя тогава с тях? Това е въпросът, който не мога да реша. За стотен път повтарям, много са въпросите, но аз взех само децата, защото тук е абсолютно ясно онова, което ми е нужно да кажа. Слушай: ако всички са длъжни да страдат, за да спечелят със страданието си вечната хармония, то какво общо имат с това децата, кажи ми, моля ти се! Съвсем непонятно е защо е трябвало да страдат и те и защо те ще печелят хармонията със страдания! Защо са попаднали и те в този материал и са станали тор за бъдещата хармония на някого си? Солидарност между хората в греха разбирам, разбирам солидарност и във възмездието, но не и с децата солидарност в греха, и ако истината е действително там, че и те са солидарни с бащите си във всичките злодейства на бащите, то, разбира се, тази истина не е от този свят и за мен е непонятна. Някой шегобиец може да каже, че все едно, детето ще порасне и ще успее да натрупа грехове, но ето, преди да е пораснало, осемгодишно, го преследват с кучетата. О, Альоша, аз не богохулствувам! Разбирам какво ще бъде сътресението на вселената, когато всичко на небето и под земята се слее в един хвалебствен глас и всичко живо и живяло възкликне; „Прав си ти, Господи, защото се откриха твоите пътища!“[13] И когато майката се прегърне с мъчителя, разкъсал с кучетата си нейния син, и тримата възгласят със сълзи: „Прав си ти, Господи“, тогава, разбира се, ще настане венецът на познанието и всичко ще се обясни. Но ето тук именно е трудността и това именно не мога аз да приема. И докато съм на земята, бързам да взема своите мерки. Виж какво, Альоша, може би наистина така ще се случи, че когато доживея до този момент или възкръсна, за да го видя, аз самият също ще възкликна с всички, като видя как майката се е прегърнала с мъчителя на своето дете: „Прав си, Господи!“, но аз не искам тогава да възкликвам. Дордето е още време, бързам да се предпазя и затова напълно се отказвам от висшата хармония. Тя не струва колкото една сълзица дори само на онова измъчено дете, дето се е удряло с юмруче по гърдите и се е молило в зловонната си дупка със своите невъзмездени сълзици на „боженцето“! Не струва, защото неговите сълзици са останали без изкупление. Трябва изкупление за тях, иначе не може да има хармония. Но с какво, с какво ще се изкупят? Мигар е възможно? С това, че ще се отмъсти за тях? Но защо ми е отмъщението, защо ми е адът за мъчителите, какво може да поправи адът, след като онези са вече измъчени? И каква ще е тази хармония, щом ще има ад: аз искам да простя и искам да прегърна, не искам повече да се страда. И ако страданията на децата са отишли за попълване на онази сума страдания, която е била необходима за купуването на истината, предварително заявявам, че цялата истина не заслужава тази цена. Не искам, в края на краищата, майката да се прегръща с мъчителя, който е разкъсал сина й с кучета! Да не е посмяла да му прощава! Ако иска, нека му прости за себе си, нека прости на мъчителя собственото си безмерно майчино страдание; но страданията на своето разкъсано дете няма право да му прости, забранено й е да прощава на мъчителя, дори ако самото дете му прости! А ако е така, ако те нямат право да простят, къде е тогава хармонията? Има ли в целия свят същество, което да може и да има право да прости? Не искам хармония, от любов към човечеството не я искам. Предпочитам да остана с неотмъстените страдания. По-добре да си остана с неотмъстеното си страдание и неутоленото си негодувание, дори и да не съм прав. Пък и твърде скъпо е оценена хармонията, хич не е за нашата кесия да плащаме толкова за вход. И затова бързам да върна входния си билет. И ако наистина съм честен човек, длъжен съм да го върна колкото се може по-рано. Това и правя. Не че не приемам бога, Альоша, а само най-почитателно му връщам билета[14].
— Това е бунт — тихо и със сведена глава издума Альоша.
— Бунт ли? Не бих искал да чуя от тебе такава дума — каза проникновено Иван. — С бунт не може да се живее, а аз искам да живея. Кажи ми го направо — призовавам те — отговаряй: представи си, че ти самият градиш зданието на човешката съдба с цел на финала да ощастливиш хората, да им дадеш най-после мир и покой, но за това е необходимо и неминуемо предстои да се измъчи само едно-единствено мъничко създанийце, същото онова дете, дето се удряло с юмруче в гърдите, и върху неговите неотмъстени сълзици да се издигне това здание, би ли се съгласил ти да бъдеш архитектът при тези условия, кажи и не лъжи!
— Не, не бих се съгласил — тихо изрече Альоша.
— И можеш ли да допуснеш идеята, че хората, за които строиш, биха се съгласили да приемат своето щастие за сметка на неоправданата кръв на малкото измъчено дете и ако го приемат, да си останат навеки щастливи?
— Не, не мога да допусна. Брате — издума с внезапно блеснали очи Альоша, — ти каза сега: има ли в целия свят същество, което да може и да има право да прости? Но това същество го има и то може да прости всичко, все и вся и за всичко, защото то самото е дало невинната си кръв за всички и за всичко. Ти забрави за него, а върху него се изгражда зданието и нему ще възклицават: „Прав си, Господи, защото се откриха твоите пътища!“
— А, това е „единственият безгрешен“ и неговата кръв! Не, не съм забравил за него и се учудвах, напротив, през цялото време защо толкова дълго не го изтъкваш, защото обикновено в споровете вашите винаги споменават най-напред него. Знаеш ли, Альоша, няма да ми се смееш, аз веднъж съчиних поема, преди една година. Ако можеш да си загубиш още десет минути с мене, бих ти я разказал.
— Написал си поема?
— О, не, не съм написал — засмя се Иван — и никога през живота си не съм съчинил и два стиха дори. Но измислих тази поема и я запомних. С жар я измислих. Ти ще си първият ми читател, тоест слушател. Защо наистина авторът да губи поне единствения си слушател — усмихна се Иван. — Да разправям ли, или не?
— Слушам на драго сърце — рече Альоша.
— Моята поема се казва „Великият инквизитор“ — нелепа работа, но ми се ще да ти я разкажа.