Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (14)

Глава XIII
Дишайте дълбоко: вие сте развълнуван!

Сутринта на Първи май Виктор Михайлович Полесов, измъчван от обичайната си жажда за дейност, изскочи на улицата и се понесе към центъра на града. Отначало разнообразните му дарби не можаха да намерят нужното приложение, защото нямаше още много народ и празничните трибуни, завардени от конни милиционери, бяха пусти. Но към девет часа в различни краища на града замрънкаха, засумтяха и засвистяха оркестри. От вратите изтичваха домакини.

Колона от музикработници, с меки обърнати яки, кой знае как се вмъкна сред манифестиращите железничари, объркваше стъпката и пречеше на всички.

Камионът, на който бе надянат зелен шперплатов локомотив серия „Щ“, все току връхлиташе върху музикработниците. При това от самия търбух на локомотива непрестанно крещяха към тружениците на обоя и флейтата:

— Къде ви е разпоредителят? Как?! По улица Красноармейска ли ще минете? Не виждате ли, че сте се вмъкнали и задръствате движението!

Тогава, за нещастие на музикработниците, се намеси Виктор Михайлович.

— Разбира се, че насам трябва да свърнете, в сляпата улица! Един празник не могат да организират! — дереше си гърлото Полесов. — Тука! Тука! Изумително безобразие!

Камионите на Старгородското комунално стопанство и на Мелстрой возеха, деца. Най-малките стояха покрай канатите на камиона, а по-високите — в средата. Непълнолетното войнство размахваше книжни знаменца и се веселеше до премала.

Бумтяха пионерските барабани. Донаборниците пъчеха гърди и се стараеха да вървят в крак. Бе тясно, шумно и горещо. Непрекъснато ставаха задръствания и непрекъснато за миг се отприщваха. За да убият времето при задръстванията, манифестантите подхвърляха нагоре старците и активистите. Старците нареждаха с пискливи гласове. Активистите отхвърчаваха мълчаливо и със сериозни лица. В една весела колона взеха промъкващия се на другата страна Виктор Михайлович за разпоредител и започнаха да подхвърлят и него. Полесов размахваше крака като паяк.

Зададе се чучело на английския министър Чембърлейн: работник с атлетическа мускулатура го удряше с картонен чук по цилиндъра. Мина автомобил с трима комсомолци във фракове и бели ръкавици. Те поглеждаха смутено тълпата.

— Васка! — крещеше някой от тротоара. — Буржоа! Дай ми тирантите!

Момичета пееха. В колоната служещи в Социални осигуровки крачеше Алхен с голяма червена лента на гърдите и съсредоточено гъгнеше:

Но от тайги до британских морей

Красная армия всех сильней!…

Физкултурниците крещяха по команда нещо непонятно.

Всичко живо крачеше, возеше се или маршируваше към новото трамвайно депо, откъдето точно в един часа по обяд трябваше да излезе първият в Старгород електрически трамвай.

Никой не знаеше точно кога бе започната старгородската трамвайна линия.

Един ден, през двадесета година, когато започнаха съботниците, работниците от депото и въжарите отишли с музика в Гусишче и цял ден копали някакви ями.

Изровили твърде много дълбоки и големи ями.

Между работниците сновял другар с инженерска фуражка. Зад него вървели десетници с разноцветни прътове. През следващия съботник работели на същото място. Станало нужда отново да зарият две ями, изкопани не там, където трябвало. Другарят с инженерската фуражка се нахвърлил върху десетниците и искал обяснение. Новите ями вече копаели още по-дълбоки и по-широки.

След това докарали тухли и дошли истински строителни работници. Те започнали да зидат основите. После всичко замряло. Другарят с инженерската фуражка все още идвал сегиз-тогиз на запустелия строеж, дълго се разхождал в обградената с тухли яма и мърморел под носа си:

— Самоиздръжка, самоиздръжка…

Той почуквал с бастуна по основите и тичал към къщи, в града, закрил с длани премръзналите си уши.

Инженерът се казваше Треухов.

Трамвайното депо, чийто строеж замря още при основите, Треухов бе замислил много отдавна, още през 1912 година, но градската управа отхвърли проекта. Две години по-късно Треухов възобнови атаките си срещу градската управа, но войната попречи. След войната попречи революцията. Сега — непът, самоиздръжката и пр. През лятото основите обрастваха с трева, а зиме децата си правеха там пързалки.

Треухов мечтаеше за голяма работа. Омръзнало му бе да служи в отдела „Благоустройство“ на Старгородското комунално стопанство, да поправя бордюрите на тротоарите и да изготвя сметки по поставянето на афишни будки. Но голяма работа нямаше. Проектът за прокарване на трамвай, отново даден за разглеждане, се разтака във висшите губернски инстанции, одобрява се, не се одобрява, прехвърля се за разглеждане в центъра, но независимо от одобряването или неодобряването му се покриваше с прах, защото нито в единия, нито в другия случай даваха пари.

— Това е варварщина! — крещеше Треухов на жена си. — Пари нямало! А да плащат и надплащат на каруцарите за превозване на стоки до гарата имат пари! Старгородските каруцари дерат за живо и за умряло! Няма що, монопол на мародерите! Опитай се да отидеш с багаж пеша до гарата — пет километра са това!… Трамваят ще си покрие разноските за шест години!

Избледнелите му мустаци гневно увисваха. Неговото чипоносо лице потрепваше. Той изваждаше от чекмеджето на масата литографираните върху синя хартия чертежи и за хиляден път сърдито ги показваше на жена си. Това бяха планове за станция, депо и за дванадесет трамвайни линии.

— Дявол ги взел дванадесетте! Могат да почакат. Но поне три, три линии! Без тях Старгород ще се задуши.

Треухов сумтеше и отиваше в кухнята да цепи дърва.

Той вършеше сам всички домакински работи. Конструира и построи люлка за детето и перална машина. На първо време сам переше бельото, като обясняваше на жена си как трябва да борави с машината. Най-малко една пета от заплатата на Треухов отиваше за изписване на чужда техническа литература. За да свърже двата края, той престана да пуши.

Помъкна Треухов проекта си и при новия завеждащ Старгородското комунално стопанство Гаврилин, преместен в Старгород от Самарканд. Почернелият от туркестанското слънце нов завеждащ дълго, но без особено внимание слуша Треухов, прегледа надве-натри всички чертежи и накрая каза:

— А знаете ли, че в Самарканд не е нужен никакъв трамвай. Там всички яздят магарета. Едно магаре струва три рубли — без пари! А носи към сто и шестдесет килограма!… Едно такова малко магаренце, просто чудно!

— Но там е Азия! — рече сърдито Треухов. — Магарето струва три рубли, а за да го изхраниш, са нужни тридесет рубли годишно.

— А на вашия трамвай много ли ще се возите за тридесет рубли? Триста пъти. Дори не всеки ден през годината.

— Добре тогава, изпишете си вашите магарета! — кресна Треухов и изскочи от кабинета, като тръшна силно вратата.

Оттогава стана навик на новия завеждащ при среща с Треухов да го запитва иронично:

— Е, как, магарета ли ще докараме, или трамвай ще прокараме? Лицето на Гаврилин приличаше на гладко остъргана ряпа. В очите му блещукаха дяволити пламъчета.

След около два месеца Гаврилин повика при себе си инженера и му каза сериозно:

— Набелязал съм планче. Едно ми е ясно: пари няма, а трамваят не е магаре — за три рублички не можеш го купи. Материална база трябва да създадем. Кое е практическото разрешение? Акционерно дружество! И още какво? Заем! С лихва. След колко години ще може да се изплати трамваят?

— От деня на пускането в експлоатация на трите линии от първия етап — след шест години.

— Е, да вземем десет. Сега — акционерното дружество. Кои ще влязат? Хранкомбинатът, Маслоцентърът. На въжарските работници нужен ли им е трамвай? Нужен! До гарата ще изпращаме товарни вагони. Значи, въжарските работници! НКПС може да даде малко. Е, и губернският изпълком ще даде. Това е вече едно на ръка. А започнем ли — Държавната банка и Комуналната банка ще отпуснат заем. Ето това е моето планче. В петък президиумът на губернския изпълком ще разгледа въпроса. Решим ли — работа ви чака.

До късно през нощта Треухов пра развълнуван долни дрехи и обяснява на жена си преимуществата на трамвайния транспорт пред конния.

В петък въпросът бе решен благоприятно. И започнаха мъките. Акционерното дружество се създаваше с големи напъни. НКПС ту влизаше, ту не влизаше в числото на акционерите. Хранкомбинатът се стараеше всячески да получи само 10% от акциите вместо 15%. Най-сетне целият тираж акции бе разпределен, макар да не мина без стълкновения. Гаврилин бе извикан в Губернската контролна комисия, задето беше упражнил натиск. Впрочем всичко мина благополучно. Оставаше само да започнат.

— Е, другарю Треухов — каза Гаврилин, — започвай. Чувствуваш ли, че ще можеш да я построиш? Не е като да купиш магаре.

Треухов потъна в работата. Настъпи времето на великото дело, за което бе мечтал дълги години. Пишеха се сметки, съставяше се план за строежа, правеха се поръчки. Трудностите изникваха там, където най-малко ги очакваха. В града не можеха да се намерят специалисти бетонджии и трябваше да ги докарат от Ленинград. Гаврилин бързаше, но заводите обещаваха да доставят машини след година и половина. А те им бяха нужни най-късно до една година. Подействува само заплахата, че ще поръчат машини от чужбина. След това се заредиха по-дребни неприятности. Ту не можеше да се намери фасонно желязо от необходимите размери, ту вместо импрегнирани траверси предлагаха неимпрегнирани. Най-сетне дадоха това, което бе нужно, но Треухов, който сам отиде в завода, където импрегнираха траверсите, бракува 60% от тях. Чугунените части бяха с шупли. Дървеният материал — суров. Релсите бяха добри, но започнаха да пристигат с един месец закъснение. Гаврилин често идваше на строежа на станцията със стария раздрънкан „Фиат“. Тук между него и Треухов избухваха караници.

Докато трамвайната станция и депото се строяха и монтираха, старгородци само пускаха шеги.

Във в, „Старгородска правда“ с трамвайния въпрос се бе заел известният на целия град фейлетонист Принц Датски, който сега пишеше под псевдонима Маховик. Не по-малко от три пъти в седмицата Маховик излизаше с голям битов очерк за хода на постройката. Третата колона на вестника, която изобилствуваше с бележки под скептичните заглавия: „Малко мирише на дим“. „По слабите точки“, „Хубаво и… лошо“, „На какво се радваме и на какво не“, „Да се поставят натясно вредителите на просвещението“ и „Време е да се тури край на морето от хартии“ — почна да дарява на читателите очерците на Маховик със слънчеви и бодри заглавия: „Как строим, как живеем“, „Гигантът скоро ще заработи“, „Скромният строител“ и така нататък, все в тоя дух.

Треухов с трепет разгръщаше вестника и изпитвайки неприязън към братята писатели, четеше бодрите редове за собствената си особа:

„… Изкачвам се по подпокривните греди. Вятърът пищи в ушите ми.

Горе е той, този възгрозничък строител на нашата мощна трамвайна станция, този възсух наглед, чипонос мъж с делнична фуражка с монограм от кръстосани чукчета.

Спомням си: «На брега на пустинните вълни стоеше той, изпълнен с мисли велики.»

Приближавам се. Ни полъх. Гредите не помръдват.

Питам:

— Как се изпълняват задачите?

Некрасивото лице на строителя инженер Треухов се оживява…

Той ми стиска ръката и казва:

— Седемдесет процента от задачите са вече изпълнени.“

Статията завършваше така:

„Той ми стиска ръка на сбогуване… Зад мене гредите скърцат. Работниците сноват нагоре-надолу. Може ли да забрави човек кипежа на тоя работнически строеж, непривлекателната фигура на нашия строител?

Маховик“

Само обстоятелството, че нямаше време за четене на вестници и понякога пропускаше съчиненията на другаря Маховик, спасяваше Треухов.

Веднъж той не издържа и написа грижливо обмислено, хапливо опровержение.

„Разбира се — писа той — болтовете могат да бъдат наричани трансмисия, но това правят хора, които нямат хабер от строителство. Освен това искам да направя бележка на др. Маховик, че подпокривните греди скърцат само когато постройката е застрашена от рухване. Да се пише така за подпокривните греди, е равносилно да се твърди, че виолончелото ражда деца. Приемете и проч.“

След това неуморимият Принц не се вясваше на постройката, но битовите очерци продължаваха да красят третата колона на вестника, рязко откроявайки се на фона на баналните заглавия

 

 

Строежът наближаваше към своя край. Релсите са запояваха по термичен начин и продължаваха без луфт от гарата до кланицата и от пазара до гробищата.

Отначало искаха откриването на трамвайната линия да стане в деня на деветата годишнина на Октомври, но вагоностроителният завод, оправдавайки се с „арматурата“, не предаде вагоните в определения срок. Трябваше откриването да бъде отложено до Първи май. За този ден абсолютно всичко бе готово.

Вървейки бавно, концесионерите стигнаха заедно с манифестантите до Гусишче. Там се бе събрал целият Старгород. Новата сграда на депото бе обкичена с гирлянди от елови клонки, плющяха знамена, вятърът тичаше по лозунгите. Конен милиционер препускаше след първия появил се продавач на сладолед, бог знае как попаднал сред празния кръг от трамвайни работници. Между двете врати на депото се извисяваше нестабилна, празна още трибуна с микрофон-усилвател. Към трибуната се приближаваха делегати. Сборният оркестър на общинските служители и въжарските работници изпробваше силата на белите си дробове. Тъпанът лежеше на земята.

Из светлото депо, в което бяха наредени десет светлозелени вагона, номерирани от 701 до 710, се шляеше московски дописник с мъхнат каскет. Отпред на гърдите му висеше огледалце, в което той често и загрижено надзърташе. Дописникът търсеше главния инженер, за да му зададе няколко въпроса на трамвайни теми. Очеркът за откриването на трамвайната линия бе вече готов в главата му, бяха включени и резюметата на още непроизнесените речи, но той продължаваше да търси добросъвестно, като намираше само тоя недостатък, че няма бюфет.

Сред тълпата пееха, крещяха и чоплеха слънчоглед, очаквайки пускането на трамвая.

На трибуната се изкачи президиумът на губернския изпълнителен комитет. Предъвквайки думите си, Принц Датски разменяше мисли със събрата си по перо. Чакаха московските кинохроникьори.

— Другари! — каза Гаврилин. — Моля да считате за открит тържественият митинг по случай пускането на старгородския трамвай.

Медните тръби се раздвижиха, въздъхнаха й изсвириха три пъти „Интернационалът“.

— Дава се думата за доклад на другаря Гаврилин! — извика Гаврилин.

Принц Датски—Маховик и московският гост, без да се наговарят, записаха в бележниците си:

„Тържественият митинг бе открит с доклад от председателя на Старгородското комунално стопанство другаря Гаврилин. Множеството се превърна в слух.“

Двамата дописници бяха напълно различни хора. Московският гост бе ерген и млад. Принцът-Маховик, обременен с голямо семейство, отдавна бе прехвърлил четвъртото десетилетие. Единият винаги бе живял в Москва, а другият никога не бе ходил там. Московчанинът обичаше бирата, Маховик—Датски освен водка нищо друго не слагаше в уста. Но въпреки тази разлика в характерите, възрастта, навиците и възпитанието, впечатленията и у двамата журналисти се изливаха в едни и същи изтъркани, извехтели, оваляни в праха фрази. Моливите им заскърцаха и в бележниците се появи ново записване: „В деня на празника улиците на Старгород сякаш са станали по-широки…“

Гаврилин започна речта си хубаво и простичко:

— Да се прокара трамвай — каза той, — не е като да купиш магаре.

Сред тълпата неочаквано проехтя гръмкият смях на Остап Бендер. Той оцени тази фраза. Гаврилин, насърчен, без сам да разбира защо, изведнъж заговори за международното положение. На няколко пъти се опита да вкара доклада си в трамвайните релси, но с ужас забеляза, че не може да стори това. Думите сами, против волята на оратора, излизаха някак международни. След Чембърлейн, на когото Гаврилин отдели половин час, на международната арена излезе американският сенатор Бора. Множеството се размекна. Дописниците едновременно записаха: „Ораторът обрисува картинно международното положение на нашия съюз…“ Разгорещеният Гаврилин се изказа зле за румънските чокои и премина към Мусолини. И едва към края на речта си той надви своята втора международна природа и заговори с хубави делови слова:

— И аз мисля така, другари, благодарение на кого се пуска тоя трамвай, който след малко ще излезе от депото? Разбира се, другари, благодарение на вас тука, благодарение на всички работници, които действително поработиха, другари, добросъвестно. И още, другари, благодарение на честния съветски специалист, на главния инженер Треухов. На него също благодарим!…

Започнаха да търсят Треухов, но не го намериха. Представителят на Маслоцентъра, който отдавна вече гореше от нетърпение, се провря до преградката на трибуната, махна с ръка и заговори гръмогласно за международното положение. Когато той свърши речта си, двамата дописници се ослушаха в слабите ръкопляскания и бързо записаха: „Бурни аплодисменти, които преминаха в овация…“ После размислиха и намериха, че „преминаха в овация…“ е май доста силничко. Московчанинът се реши и задраска „овация“. Маховик въздъхна и я остави.

Слънцето бързо се търкаляше по наклонената плоскост. От трибуната се поднасяха поздравления. Всяка минута оркестърът свиреше туш. Падна здрач, а митингът все още продължаваше. И говорещите, и тия, които слушаха, отдавна вече чувствуваха, че е станало нещо нередно, че митингът се е проточил, че трябва да се премине колкото се може по-скоро към пускането на трамвая. Но всички бяха така навикнали да говорят, че не можеха да спрат.

Най-сетне намериха Треухов. Той беше целият изцапан и преди да се качи на трибуната, дълго ми в канцеларията ръцете и лицето си.

— Има думата главният инженер, другарят Треухов! — оповести с радост Гаврилин. — Хайде, говори ти, че аз съвсем не казах туй, което трябваше — добави той шепнешком.

Треухов искаше да каже много неща. И за доброволните бригади, и за тежката работа, за всичко, което бе направено и което още може да се направи. А могат да бъдат направени много неща: да се освободи градът от потъналото в зараза пазарище, да се построят покрити стъклени корпуси, може да бъде построен постоянен мост вместо временния, който всяка година бива отнасян от ледовете, може най-сетне да се реализира проектът за построяване на огромна кланица с хладилник.

Треухов отвори уста и запъвайки се, заговори:

— Другари! Международното положение на нашата държава…

И запредъвква такива всеизвестни истини, че народът, който слушаше вече шестата международна реч, загуби всякакъв интерес.

Едва когато свърши, Треухов разбра, че и той не каза нито дума за трамвая. „Колко срамно — помисли си той, — никак не умеем да говорим, никак!“

И той си спомни речта на френския комунист, когото бе слушал на едно събрание в Москва. Французинът говореше за буржоазния печат. „Тия акробати на перото бе възкликнал той, — тия виртуози на фарса, тия чакали на ротационните машини…“ Французинът произнесе първата част на речта си в тон „ла“, втората — в тон „до“ и последната, патетичната — в тон „ми“. Жестовете му бяха умерени и красиви.

„А ние само бръщолевим — реши Треухов, — по-добре съвсем да не бяхме говорили“.

Беше вече съвсем тъмно, когато председателят на губернския изпълнителен комитет сряза с ножиците червената лентичка, която преграждаше входа за депото. Работниците и представителите на обществените организации нахълтаха шумно във вагоните. Дръннаха пискливи звънчета и първата трамвайна кола, управлявана от самия Треухов, се измъкна от депото под оглушителните викове на множеството и стенанията на оркестъра. Осветените вагони изглеждаха още по-ослепителни, отколкото през деня. Всички се понесоха един след друг по Гусишче; те минаха под железопътния мост, изкачиха се леко в града и завиха по улица Голяма Пушкинова. Във втория вагон се бе настанил оркестърът; оркестрантите, изкарали тръбите от прозорците навън, свиреха марша на Будьони.

Гаврилин, с кондукторска униформена куртка и чанта през рамо, скачаше от вагон във вагон, усмихваше се мило, даваше сигнал, когато трябваше и когато не трябваше, и връчваше на пътниците покани за

 

 

На платформата на последния вагон стоеше Виктор Михайлович, кой знае как попаднал в числото на почетните гости. Той се вслушваше в мотора. За голяма изненада на Полесов моторът изглеждаше чудесно и очевидно работеше изправно. Стъклата не дрънчаха. Виктор Михайлович ги разгледа подробно и се убеди, че те все пак са поставени на гуми. Той вече направи няколко забележки на ватмана и минаваше сред публиката за познавач на трамвайното дело на Запад.

— Въздушната спирачка не работи добре — заяви Полесов, като поглеждаше тържествуващ пътниците, — не всмуква.

— Никой не те пита — отвърна ватманът, — може пък да всмуква.

След като направиха празничната обиколка из града, трамвайните коли се завърнаха в депото, където ги чакаше насъбралото се множество. Подхвърляха Треухов вече при пълния блясък на електрическите лампи. Помъчиха се да подхвърлят и Гаврилин, но тъй като той тежеше стотина килограма и не излиташе високо, скоро го изоставиха. Подхвърляха другаря Мосин, техниците и работниците. За втори път тоя ден подхвърляха и Виктор Михайлович. Сега той вече не риташе, а вперил поглед в звездното небе, строг и сериозен, излиташе нагоре и се унасяше в мечти сред нощната тъма. Когато се спускаше за последен път, Полесов забеляза, че го държи за крака й се смее непристойно не някой друг, а бившият предводител на дворянството Иполит Матвеевич Воробянинов. Той се освободи вежливо, отдръпна се малко встрани, но вече не изпускаше от погледа си предводителя. И когато забеляза, че Иполит Матвеевич си тръгва заедно с младия непознат, явно бивш офицер, Виктор Михайлович предпазливо ги последва.

Когато всичко вече свърши и Гаврилин очакваше в своя лилавичък „Фиат“ даващия последните си нареждания Треухов, за да отидат заедно в клуба, към вратите на депото се приближи камионетка „Форд“ с кинохроникьорите.

От колата пръв скочи пъргаво мъж с дванадесетъглови рогови очила и с елегантна кожена дреха без ръкави. Острата дълга брада на този мъж растеше направо от адамовата ябълка. Вторият мъкнеше киноапарат и се препъваше в дълъг шал в оня стил, който Остап Бендер обикновено наричаше „шик-модерн“. След това от камионетката се измъкнаха асистенти, прожектори и момичета.

Цялата група нахълта с викове в депото.

— Внимание! — викна брадатият собственик на коженото палто. — Коля! Нагласи прожекторите!

Треухов поруменя и тръгна към нощните посетители.

— Вие… от кинематографията ли сте? — запита той. — Защо не дойдохте през деня?

— А за кога е насрочено откриването на трамвайната линия?

— Вече е открита.

— Да, да, малко се позабавихме. Прекрасни изгледи имаше по пътя. Много работа. Залезът на слънцето! Впрочем ние и така ще се справим. Коля! Дай светлина! Въртящото колело! Крупен план! Движещите се крака на множеството — едро. Люда! Милочка! Преминавайте! Коля, почваме! Почваме. Тръгвайте! Вървете, вървете, вървете!… Стига. Благодаря. Сега ще снимаме строителя.

Другаря Треухов? Бъдете добър, другарю Треухов. Не, не така. В три четвърти… Ето така, по-оригинално, на фона на трамвая… Коля! Почваме! Говорете нещо!…

— Но на мене ми е така неудобно!…

— Великолепно!… Много добре!… Кажете още нещо!… Сега вие говорите с първата пътничка в трамвая… Люда! Влезте в рамката. Така. Дишайте дълбоко: вие сте развълнувани!… Коля! Краката едро! Започваме! Така, така… Много благодаря… Стоп!…

От „Фиата“, който отдавна вече се тресеше, слезе тежко Гаврилин и дойде да извика забавилия се другар. Режисьорът с косматата адамова ябълка се оживи.

— Коля! Тука! Прекрасен екземпляр. Работник! Пътник от трамвая! Дишайте дълбоко! Вие сте развълнуван! Никога преди не сте се качвали на трамвай. Започваме! Дишайте!

Гаврилин злобно засумтя.

— Прекрасно!… Милочка!… Ела тука! Привет от Комсомола!… Дишайте по-дълбоко. Развълнувана сте… Така… Прекрасно. Коля, край.

— Ами трамвая няма ли да снимате? — запита Треухов свенливо.

— Виждате ли — изръмжа коженият режисьор, — условията за осветление не позволяват. Ще се наложи да се доснеме в Москва. Изцяло!

Кинохрониката изчезна мълниеносно.

— Е, хайде, приятелю, да отидем да си починем — каза Гаврилин. — Ти да не си пропушил, а?

— Пропуших — призна си Треухов, — не можах да издържа.

На фамилиарната вечеря гладният и много пушил Треухов изпи три чаши водка и се напи. Целуваше се с всички и всички го целуваха. Искаше да каже нещо хубаво на жена си, но само се разсмя. После дълго друса ръката на Гаврилин и му говореше:

— Ти си чудак! Трябва да те научим да проектираш железопътни мостове! Забележителна наука е. И най-главното — съвсем проста. Мост над Хъдзън…

След половин час той се разкисна и произнесе филипика, насочена против буржоазния печат:

— Тия акробати на фарса, тия хиени на перото! Тия виртуози на ротационните машини! — крещеше той.

Жена му го откара в къщи с файтон.

— Искам да се возя с трамвая! — викаше той на жена си. — Ех, как не можеш да разбереш това? Щом има трамвай, значи с него трябва да се пътува!… Защо? Първо, защото е изгодно…

 

Полесов вървеше по стъпките на концесионерите, дълго се въздържа и изчакал, когато наоколо нямаше никой, се приближи до Воробянинов.

— Добър вечер, господин Иполит Матвеевич! — каза той почтително.

Воробянинов се смути.

— Нямам честта да ви познавам — измърмори той.

Остап повдигна дясното си рамо и се приближи до шлосера-интелигент.

— Е-е-е, какво искате да кажете на моя приятел? — рече той.

— Не бива да се безпокоите — зашепна Полесов, като се оглеждаше. — Идвам от страна на Елена Станиславовна…

— Как? Тя тук ли е?

— Тука е. И много иска да ви види.

— Защо? — запита Остап. — Ами вие кой сте?

— Аз… Вие, Иполит Матвеевич, не мислете нищо лошо. Вие не ме познавате, но аз ви помня много добре.

— Бих искал да намина към Елена Станиславовна — каза нерешително Воробянинов.

— Тя много ви моли да отидете.

— Да, но откъде ли е научила?

— Аз ви срещнах в коридора на Комуналното стопанство и дълго мислих: познато лице. После си спомних. Иполит Матвеевич, вие не се тревожете никак! Всичко ще остане в пълна тайна.

— Позната жена? — запита Остап делово.

— Хм… да, стара позната…

— Тогава може би няма да бъде зле да наминем към старата позната и да похапнем, а? Аз например съм гладен като вълк, а всичко е затворено.

— Може.

— Тогава да вървим. Водете ни, тайнствени непознати човече!

И Виктор Михайлович, озъртайки се често, поведе концесионерите през вътрешните дворове към дома на гледачката на улица Перелешинска.