Стивън Кинг
Дългата разходка (18)

Осемнадесета глава

„Обявявам тазгодишната Дълга разходка за закрита. Дами и господа — имам честа да ви представя победителя!“

Майорът

До Бостън оставаха четиридесет мили.

— Разкажи ни някоя история, Гарати — обади се ненадейно Стебинс. — Разкажи ни нещо интересно, за да забравим грижите.

Имаше невероятно състарен вид — Стебинс се беше превърнал в старец.

— Да — поклати глава Макврайс. Той също изглеждаше стар и помъдрял. — Разкажи нещо, Гарати.

Гарати премести поглед от единия на другия, по нищо не си приличаха тези две лица, освен по смъртната умора, изписана на тях. Той самият вече падаше от своя връх — тялото му се разяждаше от мъчещите го ужасни болки.

Гарати затвори за миг очи. Когато ги отвори, светът беше раздвоен и той с мъка го задържа на фокус.

— Добре — кимна им.

Макврайс плесна три пъти с разтрепераните си от слабост ръце. От известно време вървеше с три предупреждения, Гарати имаше едно, а Стебинс нямаше.

— Имало едно време…

— О, кой, по дяволите, иска да чуе някаква шибана приказка? — попита го Стебинс.

Макврайс тихичко се изкикоти.

— Ще слушате това, което ви разкажа! — озъби се Гарати. — Искате ли да слушате, или не?

Стебинс се препъна в Гарати. И двамата получиха предупреждения.

— Е, предполагам, че приказка ще е по-добре от нищо — рече Стебинс.

— Това въобще не е приказка. Само защото действието се развива в един несъществуващ свят, съвсем не значи, че ви разказвам приказка. Това не значи…

— Ще разказваш, или няма да разказваш? — прекъсна го заядливо Макврайс.

— Та имало едно време — поде отново Гарати — един Бял рицар, който тръгнал по широкия свят с тайна мисия. Зарязал замъка си и закрачил през Омагьосаната гора…

— Рицарите не ходят, а яздят на кон — възрази Стебинс.

— Добре де, яздил през Омагьосаната гора. Яздил. После му се случили много и най-различни приключения. Наложило се да се бие с купища троли и таласъми и да преследва глутници с вълци. Харесва ли ви? И най-накрая се изправил пред кралските палати и поискал разрешение, да изведе на разходка Гуендълайн, известната Русокоса хубавица.

Макврайс се изкиска.

— Но кралят не бил навит, защото смятал, че няма на света достоен годеник за неговата дъщеря Гуен, световноизвестната Русокоса хубавица, ала Русокосата хубавица била влюбена в Белия рицар и заплашила, че ще избяга в Дивата гора, ако… ако… — Гарати почувства, че главата му се замайва, пред очите му се спусна черна пелена, стори му се, че полита. Ревът на тълпата го заля като морски прибой, който сякаш идеше през някакъв дълъг, конусовиден тунел. После всичко премина, но много бавно.

Огледа се. Макврайс вървеше право към тълпата, заспал, отпуснал глава на гърди.

— Ей! — извика Гарати. — Ей, Пит! Пит!

— Остави го на мира — каза Стебинс. — Нали даде обещание, като всички нас.

— Майната ти — отвърна Гарати и се втурна към Макврайс. Той го сграбчи за раменете и го обърна в правилна посока. Макврайс вдигна сънено клепачи и се усмихна.

— Не, Рей. Време е да седна.

— Не! В никакъв случай! — извика ужасено Гарати.

Макврайс го погледна за миг, усмихна се повторно и поклати глава. След това седна на пътя с кръстосани крака. Приличаше на монах, току-що приключил с обиколката на света. Белегът на бузата му беше като бяло сияние в дъждовния сумрак.

— НЕ! — изкрещя Гарати.

Той се опита да вдигне Макврайс, но тялото му съвсем бе загубило сили, а Макврайс беше ужасно тежък. Макврайс дори не го погледна. Очите му бяха склопени. И изведнъж двама войници го издърпаха от ръцете му. След това опряха дулата на карабините в челото на Макврайс.

— НЕ! — изкрещя повторно Гарати. — МЕН! МЕН! МЕН ЗАСТРЕЛЯЙТЕ!

Но вместо това получи трето предупреждение.

Макврайс отвори очи и се усмихна за последен път. В следващия миг си отиде.

Неизвестно как Гарати беше поел отново напред. Гледаше с невиждащ поглед към Стебинс, който на свой ред го разглеждаше с любопитство. Гарати беше изпълнен със странна, кънтяща празнина.

— Довърши си приказката — рече Стебинс. — Довърши си приказката, Гарати.

— Не — отвърна Гарати. — Няма да го направя.

— Остави тогава — усмихна му се победоносна Стебинс. — Ако наистина има такива неща като душа, тогава той със сигурност е някъде наблизо. Ще успееш да го настигнеш.

Гарати погледна към Стебинс и каза:

— Смятам да вървя докато тупнеш на земята.

„О, Пит!“ — помисли си. Дори не му бяха останали сълзи, за да заплаче.

— Така ли? — попита Стебинс. — Ще видим.

В осем вечерта достигнаха Денвърс и Гарати най-сетне разбра. Краят беше близо — Стебинс наистина беше непобедим.

„Прекалено много време отделих да мисля за това. Макврайс, Бейкър, Ейбръхам… те не мислеха, те просто го правеха. Сякаш беше нещо естествено. И то е нещо естествено. В известен смисъл това е най-естественото нещо на света.“

Той продължаваше да се влачи, с изпъкнали очи и широко отворена уста, преглъщайки едрите капки дъжд. В един миг му се стори, че мярна познато лице, някой, който познаваше толкова добре, колкото самия себе си, някой, който плачеше и го зовеше в тъмнината отпред, безсмислено, защото той не можеше да го стигне.

Трябва да каже на Стебинс. Стебинс беше малко по-напред, той накуцваше и изглеждаше измършавял. Гарати беше много уморен, но вече не изпитваше страх. Беше спокоен. Чувстваше се чудесно. Той ускори крачка и сложи ръка на рамото на Стебинс.

— Стебинс — повика го Гарати.

Стебинс извърна глава и впери в Гарати чифт замъглени очи, в които в първия миг не се виждаше нищо. Сетне го позна, вдигна ръка и се вкопчи в ризата му. Тълпата нададе яростен рев при този агресивен жест, но единствено Гарати беше достатъчно близо, за да види ужаса в очите на Стебинс, ужаса и мрака, и само Гарати знаеше, че Стебинс се беше вкопчил в него с последна, отчаяна молба за спасение.

— Ох, Гарати — извика той и падна.

И сега ревът на тълпата беше апокалиптичен. Това беше ревът на падащи и разцепващи се планини, на земни трусове. Този рев притисна Гарати. Би могъл и да го убие, но Гарати не можеше да го чуе. Гарати чуваше само собствения си глас.

— Стебинс? — повика той. Наведе се и по някакъв начин успя да го преобърне. Стебинс продължаваше да се взира в него, но отчаянието беше изчезнало. Главата му се поклащаше безжизнено.

Той постави ръка пред устата на Стебинс.

— Стебинс? — повтори Гарати.

Но Стебинс беше мъртъв.

Гарати загуби интерес. Той се изправи на крака и отново пое напред. Аплодисментите сякаш извираха от недрата на земята, а небето беше изпълнено с разноцветни фойерверки. Далеч напред, към него се носеше джип.

„Никакви коли на пътя, проклет глупако. Това е престъпление, могат да те застрелят.“

Майорът стоеше изправен в джипа и отдаваше чест. Готов да изпълни първото желание, всяко желание, каквото и да е желание, дори предсмъртно желание. Наградата.

Зад гърба му, войниците застреляха умрелия Стебинс и сега на пътя беше останал само той, крачещ напред към мястото, където джипът на Майора бе спрял напреко на осевата линия и Майорът слизаше, за да се отправи към него, с вежливо и непроницаемо лице, зад големите огледални очила.

Гарати пристъпи встрани. Не беше сам. Отпред, съвсем наблизо, отново се бе появила черната фигура, тя му махаше с ръка и го зовеше да я последва. Той познаваше тази фигура. Ако се приближи още малко, ще успее да зърне чертите на лицето. Кой ли бе другият противник? Дали не беше Баркович? Коли Паркър? Пърси как-му-беше-името? Кой беше това?

— ГАРАТИ! — ревеше неистово тълпата. — ГАРАТИ, ГАРАТИ, ГАРАТИ!

Дали не беше Скрам? Грибъл? Дейвидсън?

Една ръка се отпусна на рамото му. Гарати я отблъсна нетърпеливо. Черната фигура го зовеше, зовеше го в дъжда, зовеше го да продължи да върви, да продължи да играе. Време беше да започнат. Още толкова много път ги чакаше.

Гарати вдигна ръце напред, сякаш просеше подаяние, и с невиждащ взор се отправи към черната фигура.

И когато ръката отново го докосна по рамото, той намери неизвестно откъде сили и се затича.