Стивън Кинг
Дългата разходка (13)

Тринадесета глава

„Джоан Грийнблъм, слез веднага долу!“

Джони Олсън, „Новата цена е правилна“

Два следобед.

— Мамиш ме, лайнар такъв! — извика Ейбръхам.

— Не те мамя — отвърна с кротък глас Бейкър. — Дължиш ми долар и четиридесет, глупако.

— На мошеници не плащам — Ейбръхам стисна с юмрук монетата, която си подхвърляше.

— Аз пък не играя с типове, които ме наричат с подобни имена — рече мрачно Бейкър и после се ухили. — Но в случая с теб, Ейб, ще направя едно изключение. Толкова начини познаваш за да спечелиш, че просто не мога да постъпя иначе.

— Млъквай и хвърляй — рече Ейбръхам.

— О, не ми дръж такъв тон — укори го Бейкър и завъртя очи. — Че току-виж съм припаднал.

Гарати се разсмя.

Ейбръхам смръкна възмутено, хвърли монетата, сграбчи я във въздуха и я плесна на опакото на ръката си.

— Твой ред е.

— Окей — Бейкър хвърли нагоре своята монета и я улови ловко, при което, Гарати беше сигурен, че я хвана за ръба.

— Ти показваш пръв — рече Бейкър.

— Не-е. Миналият път аз показвах пръв.

— О, млъквай, Ейб. Три пъти подред аз показвах пръв, но нищо не казах! Май наистина ме мамиш.

Ейбръхам измърмори нещо недоволно, помисли за миг и след това откри монетата. Беше „тура“, изобразяваше река „Потомак“ в рамка от лавров венец.

Бейкър повдигна лекичко ръка, надзърна отдолу и се ухили. И неговата монета беше „тура“.

— Дължиш ми долар и петдесет — рече той.

— Божичко, абе ти за идиот ли ме смяташ? — извика Ейбръхам. — Признай си, че ме мислиш за идиот, нали е така? Хайде, признай си! Умният тарикат, който изпразва джоба на тъпия селянин.

Бейкър го гледаше замислен.

— Хайде, признай! — продължи да вика Ейбръхам. — Мога да го понеса.

— Е, след като настояваш, — каза най-накрая Бейкър — не бих казал, че си тъп селянин. Но че си будала, няма никакво съмнение. Що се отнася до изпразването на джоба — той постави ръка на рамото на Ейбръхам — тук, скъпи мой приятелю, си абсолютно прав.

— Добре — кимна с огорчен вид Ейбръхам. — Играем на двойно, или нищо. Но този път ти ще показваш пръв.

Бейкър погледна към Гарати.

— Рей, ти би ли?

— Какво? — Гарати се беше откъснал от темата на разговора. Определено чувстваше нещо странно да става с левия му крак.

— Би ли играл на двойно или нищо с този приятел?

— Защо не? В края на краищата той е прекалено тъп за да може да те излъже.

— Гарати, мислех че си ми приятел — Ейбръхам го гледаше хладно.

— Окей, долар и петдесет, двойно или нищо — съгласи се Бейкър и в този миг чудовищна болка проряза крака на Гарати, толкова силна, че в сравнение с нея всички останали болки от последните трийсет часа не бяха нищо повече от нежен шепот.

— Кракът ми, кракът ми, кракът ми! — изпищя Гарати, неспособен да се контролира.

— О, Божичко, Гарати — успя само да каже Бейкър. В гласа му не се долавяше нищо друго освен изненада. След това го подмина, имаше чувството че всички го подминаха, оставяйки го зад себе си, докато стоеше закован неподвижно, а левият му крак сякаш беше от грубо издялан мрамор.

— Предупреждение! Предупреждение 47!

„Без паника! Панираш ли се, загубен си!“

Той приседна на пътя, левият крак се изпъна безчувствено напред, сякаш бе от дърво. После започна да масажира мускулите. Стискаше здраво с ръце, все едно че месеше. Струваше му се, че по-скоро меси слонова кост.

— Гарати? — повика го Макврайс. Гласът му беше изплашен… или може би само така му се стори? — Какво има? Схващане ли получи?

— Да. Предполагам. Продължавай напред. Ще се оправя.

Време. Времето за него летеше, но за всички останали се беше забавило и сякаш пълзеше, със скоростта на незабавен отговор при близка игра на първа база^[1]. Макврайс мъчително бавно се връщаше на мястото си, първо повдигна единия си крак, после другия, мярнаха се износените му подметки, блесна излъскания метал на налчетата. Край него плавно се носеше Баркович, със застинала на лицето усмивка. От тълпата полъхна вълна на напрегнато очакване и също така бавно се разля в две противоположни посоки от мястото, където беше седнал, подобно на прехвърлящи крайбрежните рифове разпенени гребени. „Второто ми предупреждение — помисли си Гарати — ето, че идва и второто предупреждение, а проклетият ми крак не иска да помръдне. Хайде, мърдай! Не искам да получа картон, какво чакаш, размърдай се по дяволите!“

— Предупреждение! Предупреждение 47!

„Добре де, чувам, какво си мислите вие, че съм се изтегнал да се печа на слънцето, така ли?“

Предчувствието за идващата смърт, истинско и неоспоримо като фотография, бавно се промъкваше в него. Опитваше се да го задуши. Да го парализира. Гарати му захлопна вратата с отчаяно хладнокръвие. Мускулите на бедрото му се гърчеха в болезнена агония, но той беше толкова съсредоточен, че почти не усещаше болката. Оставаше една минута. Не, петдесет секунди, не, четиридесет и пет, изтича, моето време свършва.

Със застинало на лицето отнесено, дори дълбокомислено изражение, Гарати вкопчи пръсти във втвърдените като камък възли на схванатите си мускули. Започна да ги мачка. Да ги стиска. Крещеше на крака си мислено. Хайде, хайде, хайде, проклето нещо. Пръстите на ръката го боляха, но той и това не забелязваше. Покрай него премина Стебинс и промърмори нещо. Гарати не можа да чуе какво. Може би му пожелаваше успех. И ето че остана сам, седнал на пресечената осева линия, между платното за тежки автомобили и скоростното платно.

Всички са си отишли. Опустял е градът на радостта, прибрал си е багажа и си е заминал, никой не е останал, освен този нещастник Гарати, за да срещне очи в очи задаващата се пустота от смачкани шоколадови обвивки, избледнели фасове от цигари и празни консервени кутии.

Всички са си отишли, с изключение на един-единствен войник, млад, рус и красив, по някакъв свой начин. В едната си ръка стиска сребристия хронометър, в другата държи карабина. Няма милост в лицето му.

— Предупреждение! Предупреждение 47! Трето предупреждение, 47!

Мускулът не даваше никакви признаци на отпускане. Гарати трябваше да умре. След всичко което се случи, след като си беше изповръщал червата, това бе простата истина, в края на историята.

Той пусна вдървения си крак и се вторачи с равнодушен поглед във войника. Питаше се кой ли ще победи. Чудеше се дали Макврайс ще издържи по-дълго от Баркович. Чудеше се какво ли ще почувства, когато куршумът се забие в черепа му, дали внезапно ще се спусне мрак, или ще усети как се разбиват на парченца мислите му.

Бавно се изнизваха и последните секунди.

Мускулът започна да се отпуска. Свежа кръв нахлу в кръвоносните съдове, сякаш го прободоха хиляди игли и заедно с тях дойде топлината. Русият войник с красивото лице прибра хронометъра в джоба си. Устните му помръдваха беззвучно докато отчиташе на ум последните няколко секунди.

„Но аз не мога да стана — помисли си Гарати. — Пък и толкова е приятно да си седиш. Просто си седиш ей така и оставяш телефона да звъни. По дяволите, защо трябва да вдигам телефона?“

Гарати отпусна глава. Войникът сякаш го гледаше от далечния край на тъмен тунел, или иззад ръба на някой дълбок кладенец. С невероятно забавени движения той пое карабината с две ръце, показалеца на дясната му ръка нежно погали спусъка, след това се изви около него и дулото започна да се вдига. С лявата си ръка войникът стискаше здраво подложката. Венчален пръстен проблесна на слънцето. Всичко ставаше бавно. Толкова бавно. Само… дано да почакат на телефона.

„Това е“ — помисли си Гарати.

„Ето това е то. Да умреш.“

Десният палец на войника се плъзна и вдигна предпазителя. Точно зад него се бяха изцъклили три странни на вид жени, три орисници, които чакат да се обади от другия край на линията. „Бихте ли ме почакали още малко на телефона, веднага щом умра ще ви обърна внимание“. Слънчева светлина, сянка, синьо небе. Облаци, които се носят над магистралата. И гърбът на Стебинс, който се стопяваше далеч напред, облечен в смачкана, покрита с едри петна от пот риза. Сбогом, Стебинс.

В ушите му нещо оглушително бучеше. Нямаше представа, дали е въображението му, или неговата изострена чувствителност, или пък смъртта вече посягаше към него. Предпазителят щракна като настъпена в гората съчка. Звукът от свистящия между зъбите му въздух беше свиренето на вятъра в тунела. Сърцето му блъскаше като барабан. Чуваше се и някакъв пронизителен звън, не в ушите му, а в пространството между тях, който се издигаше на спирали — нагоре и нагоре и му мина налудничавата мисъл, че всъщност това е грохотът на мозъчните вълни…

С едно мъчително, конвулсивно усилие той се изправи на крака и същевременно нададе писък. После се втурна напред. Краката му бяха направени от пера. Пръстът на войника замръзна, притиснал спусъка и побеля от напрежение. Той хвърли поглед на закачения на колана портативен компютър, който бе снабден с радарно устройство. Гарати бе попаднал веднъж на статия за тях в „Попюлър Меканикс“. Там се твърдеше, че компютрите били в състояние да изчисляват скоростта на всеки отделен Участник с точност до четвъртия десетичен знак.

Пръстът на войника се отпусна.

Гарати намали темпото до бърза крачка, имаше чувството, че устата му е пълна с памук, сърцето му блъскаше като парен чук в напрегнат ден. Ярки звезди подскачаха пред очите му и в първия момент той си помисли с ужас, че всеки миг ще изгуби съзнание. Но това усещане премина. Краката му крещяха болезнено, лишени от законното си право на почивка. Той стисна зъби за да се пребори с болката. Големият мускул на левия крак все още тревожно потръпваше, но вече не му се налагаше да куца. Поне засега.

Той погледна часовника си. Беше 2:17 следобед. През следващия един час от смъртта ще го делят само две секунди.

— Добре дошъл отново в страната на живите — рече Стебинс, когато се изравни с него.

— Благодаря — отвърна вдървено Гарати. Почувства, че го залива вълна на негодувание. Щяха да продължат да вървят дори ако той бе получил картон. Никакво сълзи за него. Само едно име и номер, които ще влязат в официалния протокол — ГАРАТИ, РЕЙМЪНД, №47, ЕЛИМИНИРАН НА 218-ТАТА МИЛЯ. И няколко прочувствени статии в местните вестници. ГАРАТИ Е МЪРТЪВ, ГОРДОСТТА НА МЕЙН СТАВА 61-ВАТА ЖЕРТВА!

— Надявам се че ще спечеля — промърмори Гарати.

— Мислиш ли, че ще можеш?

Гарати си спомни за лицето на русокосия войник. В него имаше толкова чувство, колкото в чиния с картофи.

— Съмнявам се — рече той. — Над главата ми висят три предупреждения. А това значи, че съм вече вън от играта, не мислиш ли?

— Последното предупреждение можеш да го наречеш жълт картон — отвърна Стебинс без да откъсва замислен поглед от краката си.

Гарати отново ускори крачка, двете секунди тежаха в душата му като воденичен камък. Следващият път няма да има предупреждения. Нито пък ще има време някой да каже: „Стегни се, Гарати, че иначе лошо те чака“.

Той настигна Макврайс, който се оглеждаше тревожно.

— Вече мислех, че си вън от играта, друже — рече Макврайс.

— И аз така мислех.

— Толкова близо ли беше?

— На две секунди.

Макврайс подсвирна беззвучно.

— Точно сега за нищо на света не бих се сменил с тебе. Как ти е кракът?

— По-добре. Извинявай, сега не мога да говоря. Ще отида за малко напред.

— На Харкнес това не му помогна.

Гарати поклати глава.

— Трябва да съм сигурен, че се движа с по-голяма скорост.

— Добре. Искаш ли компания?

— Ако имаш излишна енергия.

Макврайс се разсмя.

— От мене времето, от теб парите, гълъбче.

— Да тръгваме тогава. Че иначе току-виж пак съм се отпуснал.

Гарати ускори крачка докато накрая краката му започнаха да се бунтуват и не след дълго двамата с Макврайс вече бяха в челните редици. Имаше празно пространство между втория подред — момче със злобно изражение на име Харолд Куинс и момчето с коженото яке, чийто брат наскоро бе загинал. Джо. Отблизо, лицето му имаше бронзов цвят. Очите му бяха вперени равнодушно в хоризонта. Множеството ципове по якето му подрънкваха, сякаш едва доловим звук от далечна музика.

— Здравей, Джо — кимна му Макврайс и едва се сдържа да не попита: „Как си сега?“

— Здрасти — отвърна кратко Джо.

Задминаха го и пътят напред беше техен, просторна двупосочна лента, изпръскана с петна от масло и пресечена по средата от затревен участък, а от двете страни се издигаше гъстата стена на тълпата.

— Напред и все напред — изрецитира Макврайс — Напред, христови войни, във свята война. Да си го чувал някога това, Рей?

— Колко е часът?

Макврайс си погледна часовника.

— 2:20. Виж какво, Рей, ако възнамеряваш да…

— Божичко, нима само толкова? Аз си мислех… — той почувства, че в гърлото му се надига паника. Нямаше да успее. Твърде близо бе до ръба.

— Виж какво, ако непрестанно си мислиш за времето, накрая просто ще изкукуригаш, ще се хвърлиш в тълпата и там ще те застрелят като куче. Ще те застрелят с изплезен език и бълваща от устата пяна. Опитай се да забравиш за времето.

— Не мога — вътре в него всичко се бушуваше, чувстваше, че му се гади, обливаха го горещи вълни. — Олсон… Скрам… всички те са мъртви. И Дейвидсън е мъртъв. И аз мога да умра, Пит. Сега вече вярвам в това. Чувствам, че смъртта ми диша във врата!

— Мисли за твоето момиче. Джен, или как беше там. Или за майка ти. За проклетата ти котка. Или въобще не мисли за нищо. Просто ги вдигай и ги спускай. Просто продължавай да вървиш по пътя. Съсредоточи се върху това.

Гарати се бореше да не загуби контрол над себе си. Чувстваше, че макар и с мъка надделява. Но и силите му се изчерпваха. Краката му вече не се подчиняваха на командите от мозъка, изглеждаха стари и мъждукащи като полуизгорели крушки.

— Няма да изкара дълго — извика една жена от първия ред.

— И твоите цици няма да изкарат дълго! — сопна й се Гарати и тълпата го подкрепи с шумни овации.

— Всички са мръсници — промърмори Гарати. — Мръсни гадове. Перверзни. Колко е часът, Макврайс?

— Какво беше първото нещо, което направи, когато получи писмо, че си утвърден? — попита с тих глас Макврайс. — Какво направи, когато разбра, че си в играта?

Гарати сбърчи вежди, изтри чело с опакото на ръката си и после направи опит да откъсне мислите си от потното, изпълнено със затаен ужас настояще и да се върне в оня кратък миг.

— Бях сам. Майка ми беше на работа. Беше петък следобед. Писмото лежеше в пощенската кутия, познах го по клеймото от Уимингтън, Деуеър. Кой знае защо бях сигурен, че не отговарям на физическите, или психически изисквания. Наложи се да го прочета два пъти. Не получих припадък от щастие, но все пак бях доволен. Наистина доволен. И уверен. Тогава краката още не ме боляха, нито пък чувствах гърба си, сякаш някой го е нашарил с бургия. Бях един от милиони. Въобще не си помислих, че същото важи за дебеланата, дето я показват в цирка.

Той млъкна за миг, замислен, вдъхващ с пълни гърди аромата на ранната пролет.

— Не можех да се откажа. Твърде много хора знаеха за мен. Мисля, че същото важи за всички останали. Знаеш, че връщане назад няма. Когато отмина 15 април — предпоследната дата за официален отказ, в моя чест направиха тържествена вечеря в залата на кметството — там бяха всичките ми приятели и след като се почерпихме, завикаха: „Реч! Искаме реч!“ И тогава се изправих и започнах да дрънкам разни глупости за това как ще се постарая да дам най-доброто от себе си и всички ръкопляскаха като луди. Сякаш им бях поднесъл на тепсия златна жила или нещо подобно. Разбираш ли?

— Да, разбирам — отвърна Макврайс и се засмя, но очите му останаха сериозни.

Ненадейно зад тях прогърмяха изстрели. Гарати подскочи конвулсивно и едва не замръзна на място. С неимоверни усилия продължи напред. „Този път ми помогна слепият инстинкт“ — помисли си той. — „Но следващият?“

— Мама му стара — изруга Макврайс. — Това беше Джо.

— Колко е часът? — попита Гарати и преди Макврайс да успее да отвърне си спомни, че има часовник на ръката си. Беше 2:38. Божичко. Границата от две секунди беше като камбана на шията.

— И никой ли не се опита да те разубеди? — попита Макврайс. Бяха далеч пред другите, най-близкият — Харолд Куинс беше на не по-малко от сто ярда назад. Един от войниците се приближи за да ги държи под око. Гарати почувства облекчение, когато видя че не е русият. — Никой ли не те накара да се възползваш от правото си на отказ?

— В началото никой. Майка ми и Джен и доктор Патерсън — той е близък приятел на мама, през последните пет години двамата почти непрестанно са заедно — та всички те в началото бяха не по-малко горди от мен. Чувстваха се горди, защото макар не малко деца в страната навършили дванадесет да минават на тестовете, само едно на петдесет бива одобрено. А това означава няколко хиляди деца, от които само двеста стигат на старта — сто от тях стартират, другите сто са резерва. Сам знаеш, какъв е шансът да изберат именно теб.

— Разбира се — изтеглят ни имената от някакъв гаден контейнер. Страхотно телевизионно представление — гласът на Макврайс потрепера.

— Да. Майорът изтегля отвътре двеста имена, но нищо повече. Не знаеш дали си избран за Участник или си в резервите.

— И никакви допълнителни сведения докато не мине финалната дата, на която би могъл да се откажеш — кимна Макврайс, но по думите му някой би могъл да си помисли, че тази финална дата е била преди много години, а не само преди няколко дни. — Така е. Искат те да разбъркват картите до края.

Някой в тълпата току-що бе пуснал цяла фротилия от разноцветни балони. Издигаха се в небето като дъга от жълти, червени и зелени цветове. Силният южен вятър бързо ги отнесе далеч от тях.

— Мисля, че си прав — рече Гарати. — Всички седяхме пред телевизора, когато Майорът изтегляше имената. Бях номер седемдесет и три. Направо паднах от стола. Просто не можех да повярвам.

— Мислеше си, че не става дума за теб, нали? — клатеше глава Макврайс. — Че тези неща винаги се случват с други.

— Да, точно такова чувство. После всички впериха погледи в мен. Съвсем различно бе от тържествената вечеря, с помпозните речи, тортата и какво ли не още. Джен…

Той млъкна. Защо да не го каже? Колко неща бе казал. Какво значение имаше. Не след дълго или той, или Макврайс ще е мъртъв. Най-вероятно и двамата.

— Джен каза, че ще направи всичко за мен, че ще изпълни всяко мое желание, винаги, каквото и да е то, само и само да се откажа на финалната дата — 31 април. Рекох й, че това ще ме накара да се почувствам като опортюнист, като жалък нещастник, а тя се разгневи и ми отвърна, че по-добре това, отколкото да съм мъртъв и после се разплака. Плачеше и ме молеше — Гарати вдигна очи към Макврайс. — Не зная. Бих направил за нея всичко. Но не и това… това не можех. Сякаш в гърлото ми беше заседнал камък. Не след дълго тя разбра, че няма да кажа: „Да. Добре. Ще се обадя на телефон 800.“ Или поне започна да разбира. Може би както и аз бях започнал да разбирам, което — Бога ми — никак не беше добре.

Той преглътна.

— После дойде ред на доктор Патерсън. Той е диагностик, има ужасно логичен ум. Рече ми: „Виж какво, Гарати. Ако се вземе пред вид основната група и резервите, шансовете ти за оцеляване са петдесет към едно. Не постъпвай така с майка си, Рей.“ Държах се вежливо с него доколкото можех, но накрая му казах да се омита. Казах му, че неговите шансове да се ожени за мама също не са по-добри, но че не съм го видял да се отказва.

Гарати прекара ръка през сплъстената си коса. Вече беше забравил за границата от две секунди.

— Божичко, ако знаеш само как се ядоса. Пенеше се от гняв и крещеше, че щом съм решил да разбия сърцето на мама, това си е моя работа. Каза ми, че съм упорит като… пън, мисля че точно така ме нарече, сигурно така си нарича пациентите, или кой знае какво. Не зная. Попита ме, дали ми е хубаво като разбивам живота на мама и на едно толкова добро момиче като Дженис. Аз пък му отвърнах с най-неоспоримата логика.

— Така ли? — усмихна се Макврайс. — И каква е тя?

— Казах му, че ако не се разкара ще го прасна.

— А майка ти?

— Тя не каза нищо. Мисля, че не ми вярваше. А и мисълта за онова, което мога да получа, ако спечеля. Наградата — всичко, което си поискаш до края на живота си — може би това я бе заслепило по някакъв начин. Имах брат — Джеф. Той умря от пневмония на шест години — може и да ти прозвучи жестоко, но ако не беше умрял не знам как щяхме да свързваме двата края. И… все ми се струва, че тя си мислеше: „Ако той спечели, най-сетне ще се измъкнем от калта“. Майорът е чудесен човек. Само това повтаряше. „Сигурна съм, че ще ти позволи да напуснеш играта, ако му разкажеш за нас.“ Но ти сам знаеш — откажеш ли се, изходът е само един, както и ако говориш против Дългата разходка. А след това ми се обадиха по телефона и разбрах, че съм избран за Участник. Че съм в основната група.

— Аз не бях.

— Не беше?

— Не. Дванадесет от основаната група се възползваха от правото на отказ на 31 април. Аз бях резерва номер 12. Обадиха ми се в 11 вечерта, преди четири дена.

— Исусе! Така ли било?

— А-ха. Представи си.

— И сега… съжаляваш ли?

Макврайс сви рамене.

Гарати хвърли поглед на циферблата. Беше 3:02. Всичко беше наред. Сянката му, издължена от следобедното слънце, се движеше по-уверено. Един хубав, ведър пролетен ден. С краката му вече всичко бе наред.

— Все още ли мислиш, че можеш просто… да седнеш? — попита той Макврайс. — Вече надживя повечето от тях. По-точно шейсет и един.

— Колко съм надживял аз, или ти, това няма никакво значение, мисля. Идва един момент, в който човек загубва желание. Тогава вече няма никакво значение какво мислиш, разбираш ли? На времето много обичах да мацам с маслени бои. Не бих казал, че не ме биваше. После един прекрасен ден — бинго. Не се уморих, просто спрях. Бинго. Нямах никакво желание да продължавам дори минута повече. Предишната вечер си легнах и желанието да рисувам беше в мен, а на следващата сутрин го нямаше.

— Изкуството да останеш жив едва ли може да се квалифицира като хоби.

— Трудно ми е да се съглася с теб. А какво ще кажеш за скачачите от високи скали? За ловците на хищници? За алпинистите? Ако искаш можем да вземем за пример и някой затъпял работник във фабрика, който си прекарва съботните вечери като търси с кой да се сбие в бара. Във всички тези примери нима не става дума за превръщане на изкуството да оцелееш в хоби? В забавна игра.

Гарати не отвърна.

— Трябва да ускорим крачка — продължи с тих глас Макврайс. — Губим скорост. Не можем да си го позволим.

Гарати ускори крачка.

— Баща ми е съдружник в едно автокино — рече Макврайс. — Заплаши ме, че ще ме върже и ще ме натика в мазето, ако не се откажа да участвам в Дългата разходка. Каза, че не му пука от никакви Бригади.

— И ти какво направи? Зае се да го убеждаваш ли?

— Нямаше време за това. Когато ми съобщиха по телефона, че ще участвам, оставаха не повече от десет часа. Осигуриха ми самолет и кола, да ме докара до летището на Прескю айл. Баща ми крещеше и заплашваше, а аз само си седях и кимах послушно. Не след дълго на вратата се почука и когато мама отвори, на прага стояха двама едри и страшни на вид войници. Човече мили, толкова страшни бяха, че сигурно можеха да спрат часовник с поглед. Тате ги погледна уплашено и после ми рече: „Пити, по-добре да се качиш горе и да си приготвиш скаутската раница.“ Макврайс нагласи раницата на гърба си и се разсмя при спомена за тази сцена. — Не след дълго вече летяхме със самолета, цялото семейство, дори малката ми сестричка Катрина. Тя е само на четири. Кацнахме в три сутринта и веднага след това поехме към старта. Струва ми се, че Катрина беше единствената, която наистина разбираше какво става. Тя непрестанно повтаряше: „Пит отива на приключение“. Макврайс несръчно плесна с ръце. — Настаниха ги в хотел в Прескю айл. Не искаха да се прибират вкъщи, докато не приключи всичко. По какъвто и начин да приключи.

Гарати си погледна часовника. Беше 3:20.

— Благодаря — рече той.

— Задето отново ти спасих живота ли? — Макврайс се разсмя щастливо.

— Да, точно за това.

— Сигурен ли си, че това може да се нарече услуга?

— Не зная — Гарати се замисли за миг. — Ще ти призная едно нещо обаче. За мен вече нищо няма да е както преди. Става дума за микроскопичния резерв от време, с който разполагах. Дори когато над главата ти не висят никакви предупреждения, между теб и сенчестия гроб има само две минути. Това никак не е много.

Сякаш за потвърждение на казаното, екнаха няколко изстрела. Простреляният Участник се просна с тънък, дрезгав писък, като сгащена за врата пуйка, преди да я заколят. От тълпата долетя нисък, басов стон, който би могъл да бъде израз едновременно на уплаха, печал, или сексуално удоволствие.

— Ужасно малко е — съгласи се Макврайс.

Двамата вървяха рамо до рамо. Сенките им ставаха все по-дълги. Из тълпата вече се мяркаха жилетки, сякаш някой магьосник ги бе измъкнал от вълшебната си шапка. Веднъж Гарати мярна дори тъничкия синкав дим от лула и това му навя сладки, уютни спомени за баща му. Един мъничък пудел внезапно се отскубна от прегръдките на стопанина си и се понесе по пътя. Червената му найлонова каишка се влачеше по асфалта зад него, розовият му език се полюшваше, от устата му течеше пяна. Пуделът се спря, после започна бясно да преследва опашката си и беше застрелян, когато се хвърли със замаян поглед към Пиърсън, който изруга гневно войника. Ударът от тежкокалибрения куршум го преметна почти в краката на тълпата и кучето остана да лежи там, дишайки тежко, с широко отворени, невиждащи очи, насочени към небето. Никой не смееше да признае, че кучето е негово. Най-накрая едно малко момченце се прокрадна през полицейския кордон, излезе на единия край на пътя, спря се край кучето и заплака. Към него се приближи един от войниците. Майката на момчето нададе уплашен писък в тълпата. За един ужасяващ миг Гарати си помисли, че войникът ще застреля детето, както бе застрелял кучето, но войникът просто избута с бездушно изражение момчето обратно в тълпата.

В 6:00 следобед слънцето докосна хоризонта и небето се обагри в оранжево. Захладня. Участниците започнаха да повдигат яки. Зрителите потропваха с крака и търкаха ръце.

Коли Паркър регистрира поредното си оплакване от проклетото време на щата Мейн.

„Към девет без четвърт ще стигнем Оугюста — помисли си Гарати, — а от там до Фрипорт е една крачка.“ При тази мисъл го налегна депресията. И после какво? Ще я видиш за две минути, ако разбира се не я пропуснеш в тълпата — Боже опази. И после какво? Да се откаже?

Изведнъж го завладя странната увереност, че Джен и майка му няма да са там. Само децата от училище ще го чакат, нетърпеливи да зърнат обладания от жажда за самоубийство чудак, който е отраснал в техните редици. И Женският кръжок. Те със сигурност ще присъстват. Членовете на Женския кръжок за взаимопомощ го поканиха на чай само два дни преди началото на Дългата разходка. В онези древни времена.

— Хайде внимателно да се върнем назад — предложи Макврайс. — Ще го направим бавно, докато ни настигне Бейкър. Искам в Оугюста да влезем заедно. Като тримата мускетари. Какво ще кажеш, Гарати?

— Съгласен — кимна Гарати. Предложението му се стори добро.

Започнаха неусетно да изостават и не след дълго злобарят Харолд Куинс отново се озова начело на парада. Разбраха, че са сред свои хора, когато Ейбръхам им подвикна с мрачен глас:

— Решихте значи най-сетне да се върнете на село при баба и дядо?

— Исусе, ама той наистина прилича на дядо — възкликна Макврайс облещил очи в изтерзаното, небръснато от три дена лице на Ейбръхам. — Особено на тази светлина.

— Преди много, много години — пое в същия тон Ейбръхам и за миг им се стори, че някакъв зъл дух го е обсебил и говори през устата му, — нашите прадеди стъпили на този континент… о, по дяволите. Забравих останалото. Трябваше да го научим наизуст в осми клас по история, за да получим шестица.

— Лицето на нашия храбър праотец и душевността на сифилистичната маймуна — тъжно поклати глава Макврайс. — Ейбръхам, откъде ти дойде наум да говориш подобни дивотии?

— И прокарах си път дотук — рече с приповдигнат глас Ейбръхам. Той понечи да продължи, но карабините го изпревариха. Не чуха познатото сгромолясване на трупа.

— Това беше Галант — рече Бейкър, като погледна назад. — Цял ден върви без да дойде в съзнание.

— Значи дотук си прокара път — подхвърли Гарати и сетне се разсмя.

— Да — кимна Ейбръхам, прокара ръка нагоре по бузата си и разтърка с юмрук едното око. — Сещате ли се за съчинението?

Всички кимнаха. Стандартна част от психологическия преглед беше написването на съчинение на тема: „Чувствате ли се подготвен да вземете участие в Дългата разходка?“ Гарати внезапно усети, че нещо топло се стича по дясното му ходило и се зачуди дали е гной, кръв, пот или смес от всичко това. Не чувстваше никаква болка, макар чорапът му да бе скъсан.

— Ами, — продължи Ейбръхам — аз например не се чувствах подготвен да участвам в каквото и да било. Решението да се явя на изпит беше съвсем моментно. Бях тръгнал на кино и случайно минавах покрай гимнастическия салон, където провеждаха изпита. Знаете, че за да ви пуснат вътре трябва да покажете на вратата Разрешителното за работа. Съвсем случайно носех моето в този ден. Ако не го бях взел, едва ли щях да се помъкна обратно към къщи заради него. Щях да си отида на кино и сега нямаше да съм тук, на крачка от смъртта и в такава веселяшка компания.

Всички го гледаха мълчаливо.

— Минах на прегледа, не срещнах никакви проблеми при събеседването и после ми дадоха тези прословути три бели листа със споменатия въпрос отгоре. „Моля отговорете на поставения въпрос максимално обективно и честно, като използвате не повече от 1500 думи“. Божичко мили, рекох си аз. Всичко преди това ми се стори ужасно забавно. Някои от въпросите дори ме накараха да се разсмея.

— Да — имате ли често запек? — рече със сух глас Бейкър. — Или пък — често ли ползвате очистително?

— Да, да, подобни дивотии — съгласи се Ейбръхам. — Тоя тъп въпрос за очистителното ми бе изхвърчал от главата. Та всичко това вече го бях минал без проблеми и ето че пред мен стоеше задачата да напиша съчинение за това, дали се чувствам подготвен за да участвам. Нищо не ми идваше на ум. И ето че не след дълго се появява някакъв тъпанар в армейска униформа и обявява на висок глас: „Остават пет минути. Ако обичайте, привършвайте вече!“ Грабнах химикалката и написах: „Чувствам се подготвен за да участвам в Дългата разходка защото аз съм един нещастен копелдак и този свят ще е много по-добър ако мене ме няма, освен ако разбира се не спечеля и стана богат и в такъв случай ще си купя Ван Го и ще си го окача във всяка стая на моя палат и ще си поръчам шейсет курви от екстра класа и за нищо няма да ми пука.“ Помислих малко върху написаното и после добавих в послеслов: „На всичките шейсет курви екстра класа ще им дам пенсии, когато остареят“. Сигурен бях, че моето съчинение направо ще им разгони фамилията. И ето че след близо месец — когато вече съвсем бях забравил за изпита — един ден получих съобщение, че съм одобрен. За малко да си осера дънките.

— Но после ти мина, нали? — попита го Коли Паркър.

— Да, трудно е да се обясни. Истината е, че всички го помислиха за шега. Гаджето настояваше да снима писмото и да си го изкара на фланелката, заливаше се от смях и непрестанно повтаряше, че това било майтапа на века. Така беше и с всички останали. Непрестанно ме тупаха по рамото и ми говореха разни тъпотии от рода на: „Хей, Ейб, абе вярно ли, че си стиснал Майора за ташаците?“ На всички ни беше толкова смешно, че не ми остана време да се страхувам. Ако искате вярвайте, момчета — Ейбръхам се усмихна тъжно при тези думи — направо щяхме да се попикаем от смях. И всички смятаха, че ще стискам Майора за ташаците до самия край. И аз така мислех. После, една сутрин се събудих и научих, че съм в играта. Получих съобщение, че съм в основната група, шестнадесети подред от контейнера, ако това въобще има някакво значение. Така че, в края на краищата излезе, че Майорът е хванал мен за ташаците.

Групата пред тях нададе радостен възглас и Гарати вдигна глава. Огромна светлоотразителна табела над тях гласеше: ОУГЮСТА 10 МИЛИ

— Направо да си умреш от смях, нали? — рече Коли.

Ейбръхам му хвърли дълъг поглед.

— Праотците ни едва ли щяха да се зарадват — рече с глух глас той.