Стивън Кинг
Дългата разходка (7)

Седма глава

„Обичам да си мисля, че не съм като другите. Хората, с които се срещам може би ме смятат за шизофреник само защото съм съвсем различен в живота отколкото пред камерите…“

Николас Парсънс, „Продажба на века“

(Британска версия)

Скрам, 85, не можа да очарова Гарати с ослепителната си интелигентност, защото Скрам въобще не беше интелигентен. Гарати не остана очарован също така от луничавото му лице, късо подстриганата му коса, нито от телосложението му, което беше биволско. Скрам очарова Гарати, защото беше женен.

— Наистина ли? — за трети път попита Гарати. Все още не беше напълно убеден, че Скрам не го пързаля. — Наистина ли си женен?

— Да — Скрам хвърли доволен поглед на утринното слънце. — Напуснах училище когато бях на четиринадесет. Нямаше никакъв смисъл, поне за мен. Не бях поправяч, просто не можех да си взимам изпитите. Учителят по история веднъж ни прочете една статия, в която се твърдеше, че нашите училища били претъпкани. И аз реших, че ще е по-добре ако не заемам мястото на някой по-достоен. Захванах се с бизнес. А и вече исках да се оженя за Кати.

— Тогава на колко беше? — попита Гарати, по-очарован от всякога. Минаваха през поредното малко градче и тротоарите бяха натъпкани със зрители и надписи, но Гарати не им обръщаше никакво внимание. Зрителите, за него бяха вече същества от някакъв друг свят, към който той не принадлежеше. Сякаш бяха зад една педя дебела стъклена стена.

— Петнадесет — отговори Скрам. Той се почеса по брадичката, на която бе оформил къса брада.

— И никой ли не се опита да те разубеди?

— Училищният съветник положи доста усилия да ме убеди, че цял живот ще копая канавки, но и той самия си имаше доста проблеми и аз не му бях единствената грижа. Мисля, най-точно ще бъде да се каже, че си изми ръцете от отговорност. Пък и все някой трябва да копае канавки, не е ли така?

Той ентусиазирано размаха ръка към група ученички, които подскачаха край пътя с развети високо над колената поли.

— Както и да е, така и не се наложи да копая канавки. Нито една не съм изкопал през цялата си работническа кариера. Започнах работа в една фабрика за чаршафи близо до Феникс, плащаха по три долара на час. Ние с Кати сме щастливци — Скрам се усмихна. — Понякога, докато дремем пред телевизора Кати изведнъж ще ме сграбчи за ръката и ще рече: „Щастлива съм с тебе, мили“. Тя е сладурче.

— Имате ли деца? — Гарати имаше чувството, че разговорът става все по-нереален.

— Ами, точно сега Кати е бременна. Тя настояваше, да изчакаме докато съберем в банката достатъчно, за да можем да си платим раждането. И когато събрахме седемстотин тя каза да почваме и ние почнахме. За нула време забременя — Скрам втренчи поглед в Гарати. — Детето ми ще завърши колеж. Казват, че на тъпанари като мен им се раждат глупави деца, но моята Кати е умна за двама. Кати е завършила гимназия. Аз я накарах да завърши. Сума ти време ходи на вечерни курсове, но накрая си взе зрелостното. Така че, стига да иска, детето ми ще ходи в колеж.

Гарати не отговори. Не знаеше какво да каже. Наблизо крачеше Макврайс, погълнат в разговор с Олсон. Бейкър и Ейбръхъм се забавляваха с някаква игра на думи наречена „Призрак“. Зачуди се къде ли се е изгубил Харкнес. Никъде не се виждаше. Същото можеше да се каже и за самия Скрам. Че се е загубил от погледа. „Ей, Скрам, мисля, че си допуснал голяма грешка! Жена ти е бременна, Скрам, но това не ти дава никакво предимство пред нас. Седемстотин в банката? Думата бременна не се измерва с трицифрени сметки, Скрам. И нито една застрахователна компания не би застраховала Участник в Дългата разходка.“

Гарати хвърли празен поглед към смешния човечец, който размахваше възторжено над главата си сламена шапка.

— Скрам, а какво ще стане ако получиш картон? — предпазливо запита той.

Тънка усмивка се плъзна по устните на Скрам.

— Не и аз. Чувствам се, сякаш мога да вървя вечно. Виж какво, мечтая да участвам в Дългата разходка откакто въобще съм способен да мечтая. Само преди две седмици извървях без никакво напрежение осемдесет мили.

— Но представи си, че се случи нещо непредвидено…

Скрам завъртя глава.

— На колко години е Кати?

— С една година е по-голяма от мен. Почти на осемнайсет. Родителите й сега са с нея, във Феникс.

На Гарати това му прозвуча сякаш родителите на Кати знаят нещо, за което Скрам не се досеща.

— Сигурно много я обичаш — в гласа му се долови завист.

Скрам отново се ухили, показвайки два реда окаяни зъби.

— Откак се оженихме не съм поглеждал друга. Кати е сладурче.

— И ти се нави на тая работа?

— Ами не е ли забавно? — разсмя се Скрам.

— Не и за Харкнес — изрече кисело Гарати. — Иди го попитай дали му е забавно.

— Ти въобще замислял ли си се за възможните последствия? — намеси се в разговора Пиърсън, като се вмъкна между Гарати и Скрам. — Ами ако загубиш? Трябва да признаеш, че съществува и такава възможност.

— Правиха ми хороскоп точно преди началото и ми казаха, че всички шансове са на моя страна. На моя.

— Сигурно — Пиърсън го огледа мрачно. — А и си във форма, както гледам — самият Пиърсън изглеждаше блед, след дългата нощ на пътя. Той хвърли изпълнен с досада поглед към тълпата, събрала се на паркинга пред супермаркета, покрай който минаваха. — Всички, които не бяха във форма вече са мъртви, или почти мъртви. И все пак — остават още седемдесет и двама.

— Да, но… — Скрам набърчи чело в мъчителен опит да помисли. Гарати почти можеше да чуе как скрибуца машинката в главата му: бавно, мъчително, но в края на краищата — сигурно като самата смърт и неумолимо като данъчен агент. Имаше нещо величествено в тази гледка.

— Момчета, не бих искал да ви обиждам — най-сетне заговори той. — Вие сте добри момчета. Но не сте дошли тук с ясната мисъл за победа и за Наградата. Повечето от вас дори не знаят за какво са дошли. Погледнете Баркович. Той не мисли за Наградата. Дошъл е за да види как умират другите. За това живее. Когато някой получи картон, Баркович получава допълнителна енергия. Но това не е достатъчно. Ще дойде миг и той ще клюмне като изсъхнал лист.

— А аз? — попита Гарати.

Скрам го погледна объркано.

— А-а, хм…

— Не, продължавай.

— Добре, както го виждам ти също не знаеш за какво си тук. И ти си като тях. Продължаваш да вървиш защото те е страх, но… това не е достатъчно. От това човек също се уморява — Скрам погледна надолу и потърка ръце. — И когато дойде умората, е… оттам до картона не е далеч, Рей.

Гарати си спомни за Макврайс, който бе казал: „Когато се изморя… наистина се изморя… е, мисля че тогава просто ще си поседна.“

— Доста ще трябва да повървиш за да ме победиш — рече Гарати, но чувстваше, че е под влиянието на последните думи на Скрам.

— Аз — каза с тържествен глас Скрам — съм готов да вървя колкото е необходимо.

Краката им се вдигаха и спускаха на асфалта, носейки ги напред към завоя, после надолу по склона и през железопътната линия, чийто релси блестяха забити в пътя. Минаха покрай една кебапчийница. После отново излязоха в полето.

— Мисля, че разбирам какво е това да умреш — изведнъж заговори Пиърсън. — Сега вече разбирам. Не самата смърт, нея все още не мога да разбера. Но умирането. Ако спра да вървя ще дойде и моят край — той преглътна мъчително. — Като празната лента в края на касетката — Пиърсън вдигна поглед към Скрам. — Може би си прав. Може би това не е достатъчно. Но… аз не искам да умра.

Скрам го гледаше с подчертано презрение.

— Мислиш си, че след като си научил какво е смъртта ще можеш да се спасиш от нея?

Пиърсън се усмихна с мъчителна, фалшива усмивка като човек, който се опитва да запази обяда в стомаха си на борда на люлееща се лодка.

— Точно в този момент това е единственото, което ме кара да вървя — в този миг Гарати почувства дълбоко облекчение, че все още не е стигнал чак до там. Поне засега.

Сякаш за да илюстрира темата, която обсъждаха, едно момче пред тях се строполи на пътя в страшни конвулсии. Тялото му се извиваше, гърчеше и подскачаше като риба на сухо. Крайниците му се мятаха в безразборни движения. От гърлото му се чуваше басово клокочене, едно странно „ааа-ааа-ааа“, едновременно животинско и лишено от какъвто и да е разум. Докато Гарати го заобикаляше, една от мятащите се ръце го докосна по крака и той едва подтисна отвращението си. Момчето го гледаше с бялото на очите. От устата му бълваше пяна, която се стичаше надолу по брадичката. Момчето получи второ предупреждение, което разбира се не бе в състояние да чуе или осъзнае и след като изтекоха още две минути, войниците го застреляха като бясно куче.

Не след дълго се изкачиха на нисък хълм, откъдето пред очите им се разкри обширна, незаселена област. Гарати с радост посрещна прохладния вятър, който нежно погали запотеното му тяло.

— Каква гледка, а? — рече Скрам.

Пътят се виждаше ясно на десетина мили напред. Той се извиваше надолу по хълма, после минаваше на зиг-заг през гората, като драсната с въглен черта върху пухкавия зелен килим. Далеч на отвъдния край пътят отново се изкачваше и се губеше в бледорозовата мъгла на утринната мараня.

— Това трябва да са „Хейнъсвилските гори“ — неуверено предположи Гарати. — Гробница за камионите. Леден ад през зимните месеци.

— Никога не съм виждал нещо подобно — каза Скрам. — В цяла Аризона няма толкова много зеленина.

— Наслаждавай се докато можеш — присъедини се към тях Бейкър. — Защото днеска ще е пек. Едва шест и половина сутринта е, а виж само колко е топло.

— Мислех, че от там откъдето идеш сте привикнали с жегата — рече Пиърсън.

— Никога не можеш да привикнеш жегата — отвърна Бейкър и преметна яке през рамо. — Просто свикваш да живееш с нея.

— Бих искал да дигна къща тук — каза Скрам. Той пое с пълни гърди, веднъж, два пъти, развълнувано и шумно като възбуден бик. — Да я вдигна тук, с двете си ръце и всяка сутрин да се наслаждавам на гледката. Двамата с Кати. Може би ще го сторя един ден, след като всичко свърши.

Никой не отговори.

Към 6:45 вече се бяха спуснали в ниското и жегата ставаше все по-осезаема. Гарати свали якето, нави го на руло и го завърза здраво около кръста. Няколко нетърпеливи ранобудници бяха паркирали коли край пътя и ги посрещаха с окуражителни подвиквания, ръкопляскания или размахваха табели.

Пред един доста разнебитен джип се бяха изправили две момичета. Носеха тесни, спортни гащета, моряшки фланелки и сандали на краката. Посрещнаха ги с аплодисменти и закачливи подсвирквания. Лицата на девойките бяха зачервени и възбудени от нещо древно, греховно и — както се стори на Гарати — еротично до безумие. Почувства, че в него се надигат животински желания, че се пробужда някакво агресивно живо същество, което кара тялото му да трепери от треската на възбудата.

Първи не издържа Грибъл — най-радикалният от всички. Той ненадейно се втурна към момичетата, изпод обувките му се вдигнаха облаци прах. Едно от момичетата се облегна на бронята на джипа, разтвори леко крака и повдигна таза си към него. Грибъл я сграбчи за гърдите. Тя не направи никакъв опит да го спре. Той получи предупреждение, поколеба се за миг и след това се вкопчи в нея и започна да я мачка с ярост и страст — обезумяла фигура с подгизнала от пот бяла риза и кадифени панталони. Девойката го притисна с глезени към себе си и обви шията му с ръце. После двамата се впиха в страстна целувка.

Грибъл получи второ предупреждение, после трето и едва след това — когато от края го деляха не повече от петнадесет секунди — той се отскубна и се понесе в трескав, безумен бяг. Спъна се, падна, скочи и се залюля на пътя, притиснал с ръка слабините си. Изпитото му лице бе пламнало от възбуда.

— Не можах — хлипаше той. — Нямаше достатъчно време, а тя ме искаше, но аз не можах… аз… — той продължаваше да се люшка, хлипайки, стиснал с ръка подутината в слабините си. Думите излизаха от устата му като протяжен вой.

— Нищо де, нали й даде малко тръпка — рече Баркович. — Ще има за какво да разказва утре в предаването за нас по телевизията.

— Затваряй си устата! — изпищя Грибъл. Той продължаваше да чеше подутия си член. — Да знаете само как боли, сигурно съм получил схващане…

— Посинели топки — намеси се Пиърсън. — Ето какво си получил.

Грибъл го погледна през завесата от разчорлени коси, които се спускаха пред очите му. Приличаше на подплашена невестулка.

— Боли ме — промърмори отново. После падна на колене, притиснал слабините си с ръце, с приведена глава и схлупени рамене. Целият се тресеше и Гарати виждаше съвсем ясно едрите капки пот, които се стичаха по врата му, някои от тях се спряха в ситния мъх, който се подаваше изпод ризата на гърба.

След миг той беше мъртъв.

Гарати се извърна и погледна към момичетата, но те се бяха прибрали в джипа. Зад предното стъкло се виждаха само техните сенки.

Гарати се помъчи час по-скоро да ги изгони от мислите си, но те упорито се прокрадваха отново и отново. Какво ли е чувствал Грибъл, когато е стискал тази топла, податлива плът? Бедрата й тръпнеха, Боже мой, те тръпнеха, беше нещо като спазъм, като оргазъм, о, Божичко, това неконтролируемо желание да стиска, да гали… и най-вече да почувства тази топлина… тази топлина.

Гарати осъзна, че след миг ще се изпразни. Усети в слабините се познатия, топъл, неудържим фонтан на облекчението. Усети, че се подмокря. Исусе, ще му излезе петно и някой може да види! Ще забележи, ще го посочи с пръст, а после току-виж го запитал дали ще му хареса, ако излезе на улицата гол, без никакви дрехи и върви… върви… върви…

„О, Джен, обичам те, наистина те обичам“ — повтаряше си той, но мислите му бяха объркани, притеснени от случилото се.

Гарати завърза якето по-ниско и продължи напред, сякаш нищо не е станало и споменът за случилото се започна да избледнява в него като снимка от „Полароид“, извадена на слънце.

Темпото неусетно се ускори. Спускаха се надолу и склонът ставаше все по-стръмен, вече беше направо трудно да се върви бавно. Мускулите подскачаха, свиваха се и се напрягаха един срещу друг. Лееха се реки от пот. Колкото и неописуемо да бе това желание, Гарати мечтаеше отново да настъпи нощта. Той погледна любопитно Олсон, като се чудеше как се справя.

Олсон не откъсваше поглед от краката си. Вените на шията му бяха изпъкнали. Устните му се бяха дръпнали в мъчителна усмивка.

— Близо е вече — Макврайс го сръга с лакът. — Почнат ли да си мислят, че няма да е зле да им теглят куршума, за да си починат малко краката — спукана им е работата.

— Така ли? — попита Гарати. — Как, по дяволите, всички тук знаят повече от мен?

— Защото си готин — нежно изломоти Макврайс и после избърза напред, оставяйки краката си сами да се спускат по склона.

Стебинс. От доста време не бе се замислял за него. Той се обърна и го потърси с поглед. Стебинс си беше на мястото. Групата се беше разтеглила още повече надолу по склона и Стебинс беше на близо четвърт миля назад, но дори от тук ясно се виждаше смешния му екип. Стебинс продължаваше да крачи на опашката на глутницата като някакъв хърбав лешояд, който чака поредната жертва да падне…

Гарати усети, че в него се надига гняв. Изпита неудържимото желание да се втурне назад и да сграбчи Стебинс за гърлото. В това нямаше никаква логика, но въпреки това едва се сдържа да не го стори.

Докато се спуснат в долината краката на Гарати бяха съвсем изтръпнали. Дългите часове на безчувствена, притъпена умора на плътта внезапно бяха сменени от мигове на остри, пронизващи болки, които извираха откъм ходилата му и заплашваха мускулите с нови, мъчителни крампи. „Боже — помисли си той — ами ако наистина ми се схванат краката?“ Вървяха вече двадесет и два часа. Двадесет и два часа неспирен ход, направо не беше за вярване.

— Как се чувстваш сега? — обърна се той към Скрам, сякаш за последен път го бе питал преди двадесет часа.

— Във форма и с прекрасно самочувствие — отвърна Скрам. Той избърса чело с опакото на ръката, подсмръкна и се изплю. — Никога не съм се чувствал в по-добра форма.

— Май си хванал хрема?

— Не. От полените е. Всяка пролет ми се случва. Сенна хрема. Дори в Аризона не ме подминава. Но никога не хващам хрема.

Гарати отвори уста да отговори, но в ушите му проехтя „буум-буум“. Идваше някъде отпред. Изстрели от карабини. После дойде и слухът. Този път бе изгорял Харкнес.

Докато предаваше мълвата назад, Гарати почувства, че нещо в стомаха му се надига. Вълшебният кръг бе разкъсан. Харкнес никога не ще напише своята книга за Дългата разходка. Сигурно вече са изтеглили трупа му нейде край пътя, или са го пъхнали в чувал и са го метнали на платформата. За Харкнес, Дългата разходка бе приключила.

— Харкнес — процеди през зъби Макврайс. — Стария Харкнес, най-сетне си купи билет за родното село.

— Що не вземеш да напишеш една поема за него? — подвикна Баркович.

— Млъкни, убиецо — отвърна Макврайс. Той поклати глава. — Стария Харкнес, копелето му недно.

— Не съм убиец! — изкрещя Баркович. — Ще танцувам на гроба ти, белязано лице! Аз…

Цял хор от гневни викове го заглушиха. Баркович продължи да мърмори под носа си, без да откъсва поглед от Макврайс. Постепенно той ускори крачка и ги подмина.

— Знаете ли с какво се занимаваше чичо ми? — попита ги неочаквано Бейкър. Минаваха през сенчест тунел от надвиснали над пътя дървета. Гарати се мъчеше да забрави за Харкнес и Грибъл и да се съсредоточи върху приятната прохлада.

— С какво? — попита Ейбръхам.

— Беше собственик на погребално бюро — отвърна Бейкър.

— Страхотна работа — без никакъв интерес отсече Ейбръхам.

— Като малък все се чудех… — поде замислено Бейкър, но изглежда се заплете в някакви свои мисли. Той погледна Гарати и се усмихна. Усмивката му беше доста странна. — Чудех се, кой ще погребе него. Както всеки от нас се чуди кой подстригва фризьора, или пък кой оперира хирурга. Разбирате ли?

— Абе хич не е лесно да си хирург — рече лениво Макврайс.

— Разбирате какво имам предвид.

— И така, кой извърши това историческо дело, когато дойде мига? — попита Ейбръхам.

— Да — кимна Скрам. — Кой?

Бейкър погледна нагоре към надвисналите клони на дърветата и Гарати за пръв път видя колко изморен вид има.

„Сигурно всички изглеждаме така“ — помисли си той.

— Хайде — настоя Макврайс. — Не ни карай да чакаме. Кой го погреба?

— Това е най-старата шега на света — рече Ейбръхам. — И сега Бейкър ще каже: А какво ви кара да мислите, че е умрял?

— Да, ама наистина е умрял — отвърна Бейкър. — От рак на белия дроб. Преди шест години.

— Пушеше ли? — попита Ейбръхам, докато махаше на четиричленно семейство с котка. Котката имаше каишка на врата си. Беше персийска. Имаше зъл и изморен вид.

— Не, дори и лула не е пушил — каза Бейкър. — Ужасно се страхуваше, че може да хване рак.

— О, за Бога — изръмжа Макврайс, — и кой го погреба в края на краищата? Хайде казвай, та да се върнем най-сетне към световните проблеми, бейзбола, контролираната раждаемост, или каквото там още ни скимне.

— Мисля, че контролираната раждаемост е световен проблем — отбеляза със сериозен тон Гарати. — Моята приятелка е католичка и тя…

— Казвай! — изрева Макврайс. — Кой погреба дядо ти, твойта кожа?

— Чичо ми. Той ми беше чичо. Дядо ми беше адвокат в Шривпорт. Той…

— Хич не ме е еня — пенеше се Макврайс. — Не ме е еня дали дъртият джентълмен е имал три члена, просто искам да знам кой го е погребал, за да може да продължим.

— Всъщност, никой не го погреба. Той пожела да бъде кремиран.

— О, топки мои спаружени — възкликна Ейбръхъм и после започна да се смее.

— Леля ми изсипа пепелта му в една керамична ваза. Държеше я в къщи, в Бейтън Роуг. Опита се да продължи традициите на чичовия бизнес — в погребалното бюро — но хората някак не можеха да възприемат една жена за погребален агент.

— Съмнявам се това да е било причината — рече Макврайс.

— Защо?

— Мисля, че по-скоро се е заразила от кутсуза на чичо ти.

— Кутсуз ли? Какво искаш да кажеш? — Бейкър изглеждаше заинтригуван.

— Е, трябва да признаеш, че постъпката на чичо ти не е била кой знае каква реклама за фирмата.

— Кое, че умря ли?

— Не бе — Макврайс изглеждаше ядосан. — Че е поискал да бъде кремиран.

Скрам се изкиска приглушено през запушения си нос.

— Сега те пипна, приятелче — рече той.

— Така си мисли — отвърна Бейкър. Двамата с Макврайс се измерваха с погледи.

— Тая история с чичо ти — обади се с уморен глас Ейбръхъм — вече взе да ми омръзва. И ако ми позволите да отбележа…

В този миг Олсон замоли един от войниците да му позволи да си почине малко.

Той не спря да върви, нито забави ход дотолкова, че да получи предупреждение, но гласът му се издигаше и затихваше, молещ, апелиращ, един безкраен монотонен монолог, от който Гарати почувства, че му настръхва козината. Разговорите утихнаха. Всички се втренчиха с ужасени погледи в Олсон. Гарати страшно искаше Олсон да млъкне, преди да започнат да им се подиграват от публиката. Не му се умираше, но ако това стане искаше хората да не си мислят, че е страхливец. Войниците гледаха през Олсон, над него или около него, с вдървени лица, глухи и неми. Всъщност, не бяха неми — от време на време извикваха по някое предупреждение.

Наближаваше осем и до ушите им достигна мълвата, че след шест мили ще стигнат стотната миля. Гарати беше чел някъде че най-голямото количество Участници, достигнали стотната миля е шестдесет и три. Засега имаше голям шанс да счупят рекорда — групата им все още наброяваше шестдесет и девет. Не че това имаше някакво съществено значение.

Отляво на Гарати, Олсон продължаваше да извива с тъжен глас протяжни молби и от това денят ставаше по-горещ и по-неприятен. Няколко момчета му подвикнаха да млъкне, но той или не ги чу, или не им обърна внимание.

Минаха по един покрит дървен мост, обувките им изтрополиха по тънките греди отдолу. До ушите на Гарати ясно достигаха чуруликанията на лястовиците, които си бяха свили гнезда под покрива. Лъхна ги освежителна прохлада и когато излязоха на другия бряг им се стори, че слънцето забива нагорещени игли в тях.

„Ако наистина мислиш, че е топло, почакай да видиш какво ще стане към обед — рече си той. — Почакай като слезете в полето. Тогава ще те питам, момче.“

Гарати извика за манерка и веднага един войник дотича при него. Той подаде мълчаливо манерката и побърза да се върне на платформата. Гарати чувстваше, че стомахът му се е свил от глад. Но още не беше девет. Ще трябва да почака дотогава. Проклет да е, ако си позволи да умре на празен стомах.

Бейкър изтича напред, огледа се наоколо за зрители и като не видя никой, смъкна си гащите и клекна на пътя. Веднага получи предупреждение. Гарати мина покрай него и в същия миг Бейкър получи второ предупреждение. След около двадесет секунди Бейкър ги застигна, дишайки задъхано. Все още си закопчаваше панталоните.

— Най-бързото сране в живота ми! — извика на пресекулки той.

— Трябваше да ни донесеш и цветен каталог — изръмжа Макврайс.

— Не мога да издържам дълго без да ходя по голяма нужда — продължи Бейкър. — Има хора дето серат веднъж в седмицата. Аз сера всеки ден. Дори вземам разхлабително.

— Да знаеш, че тези разхлабителни ще ти скапят червата — рече Пиърсън.

— Майната им — намръщи се Бейкър.

Макврайс ненадейно изви глава назад и се разсмя.

Ейбръхъм се приближи към тях за да се включи в разговора.

— Дядо ми никога през живота си не е използвал разхлабително, а живя…

— И ти, гледам, си си водил записки — отбеляза Пиърсън.

— Няма да поставиш под съмнение честната дума на дядо, нали?

— Опазил ме Господ! — Пиърсън завъртя очи.

— Добре. Та дядо ми…

— Виж — прекъсна го с тих глас Гарати. Въобще не го интересуваше темата за разхлабителното — гледаше с любопитство към Пърси как-му-беше-името. Направо се беше втренчил в него, без да вярва на очите си. Пърси лекичко се присламчваше към края на пътя. Вече вървеше по песъчливия банкет. От време на време хвърляше уплашен поглед към войниците на платформата, после поглеждаше крадешком към гъстия параван от дървета, само на десетина крачки от него.

— Мисля, че ще се опита да избяга — каза Гарати.

— Ще го застрелят като куче — отвърна Бейкър. Говореше почти шепнешком.

— Май точно в момента никой не гледа към него — намеси се Пиърсън.

— Тогава, за Бога, не гледайте всички на там, че ще го видят! — сопна се ядосано Макврайс. — Тъпанари такива! За Бога!

През следващите десет минути никой от тях не можа да каже нещо разумно. Разговорът лъкатушеше мъчително, всички следяха тайно Пърси и войниците на платформата. Всеки преценяваше мислено разстоянието до гъстата гора.

— Не му стиска — промърмори най-накрая Пиърсън и още преди някой от тях да успее да отговори Пърси закрачи без да бърза към дърветата. Две крачки, три, четири. Още една-две и ще я стигне. Обутите му в дънки крака пристъпваха бавно. Отнякъде повя слаб вятър и разчорли потъмнялата му от слънцето руса коса. Приличаше на разузнавач-скаут, излязъл да поогледа дали наоколо има интересни птичи екземпляри.

Нямаше предупреждения. В момента, в който кракът на Пърси бе пристъпил на банкета, той бе изгубил правото на предупреждения. Още от първия миг войниците го бяха забелязали. Горкият стар Пърси как-му-беше-името, така и не беше измамил никого. Екна гръм и Гарати завъртя поглед от Пърси към войника на платформата. Войникът беше скулптура от чисти, резки линии, пушката — прилегнала в гънката на рамото, главата му — наведена към мерника.

Гарати побърза да погледне към Пърси. Там беше интересното, не беше ли така? Пърси бе спрял на самия ръб на боровата гора. Замръзнал неподвижно на място, той също приличаше на скулптура, както човека, който го бе застрелял. Гарати си помисли, че двамата биха могли да послужат за модел на Микеланджело. Пърси стоеше абсолютно неподвижно под синьото пролетно небе. Едната ръка бе притиснал към гърдите си — както би казал поетът. Очите му бяха разширени, сякаш изпълнени с възторг.

Между пръстите му се прокрадна тъничка червена струйка, в която блеснаха слънчеви лъчи. Старият Пърси как-му-беше-името. Хей, Пърси, майка ти те вика! Хей, Пърси, майка ти знае ли, че си излязъл навън? Хей, Пърси, що за скапано име е това, а? Пърси, Пърси, майка ти те търси. Пърси, трансформиран в огрян от слънцето Адонис, а срещу него злият ловец, във войнишки дрехи. Една, две, три кръгли като монети капки кръв разцъфнаха на потъналите в прах обувки на Пърси и всичко това в рамките на не повече от три секунди. Гарати объркан забави крачка, но все още не бе получил предупреждение.

„О, Пърси, какво ще каже майка ти? Кажи ми, кажи ми, стиска ли ти да умреш?“

Стискаше му. Той се люшна напред, блъсна се в ниското стъбло на едно дърво, завъртя се около него и се просна по гръб. Неповторимата грациозност, красивата симетрия — всичко това си бе отишло. Пърси беше мъртъв.

— И нека със сол бъде засята земята — изрече припряно Макврайс. — Та никога да не поникне ни царевица, ни жито. Проклети да са децата на тази земя, и чадата им да са проклети. Проклети да бъдат делата им и помислите им. Аве Мария, да се свети името ти, помогни ни да затрием от лицето на земята това прокълнато място.

Макврайс започна да се смее.

— Млъкни — дрезгаво изрече Ейбръхам. — Престани с тия глупости.

— Бог е навсякъде — продължи Макврайс като се кикотеше истерично. — Вървим върху Него, а там, назад, мухите пълзят върху Него, всъщност самите мухи са част от Него и нека бъде благословен плодът на твоята утроба, Пърси. Амин, алелюя и филия с фъстъчено масло. Отче наш, с десница в станиол увита, да се свети името ти.

— Ще те прасна! — предупреди го Ейбръхам. Лицето му беше пребледняло. — Ще те халосам, Пит!

— Мммммоля се, че, бе човек! — заекна Макврайс и отново се изкикоти. — О, тяло мое греховно! О, свята моя шапко!

— Ако не млъкнеш ще те ударя! — изрева Ейбръхам.

— Спрете — молеше се изплашено Гарати. — Моля ви, не се бийте! Нека… бъдем добри.

— Искаш ли да ти разкрия нещо? — попита с налудничав глас Бейкър.

— Кой те пита тебе, селска мутро?

— Мисля, че той не е достигнал необходимата възраст, за да участва в този излет — продължи с тъжен глас Бейкър. — Да пукна дано, ако въобще е навършил четиринадесет!

— Майка му го е разглезила — с треперещ глас изрече Адамс. — Личи си — той не откъсваше умоляващ поглед от Гарати и Пиърсън. — Нали си личи, а, момчета?

— Е повече и да иска няма да може да го глези — отсече Макврайс.

Олсон отново започна да плещи нещо на войниците. Онзи, който застреля Пърси бе приседнал с провесени от платформата крака и ядеше сандвич. Наближаваше осем часа. Минаха покрай една огряна от слънцето бензиностанция, облечен в омазнени дрехи монтьор миеше с вода бетонната настилка.

— Ох, как ми се иска да лисне кофата насам — обади се Скрам. — Загрял съм се като пирограф.

— Всички сме така — рече Гарати.

— Никога не съм предполагал, че в Мейн може да става толкова горещо — каза Пиърсън. Гласът му звучеше по-изморено от всякога. — Смятах, че Мейн е от студените щати.

— Е, сега поне знаеш, че не е така — отряза го Гарати.

— Абе, Гарати, ти си бил много забавен — отвърна Пиърсън. — Знаеш ли това? Страхотно забавен си. Божичко, как се радвам само, че се запознах с теб!

Макврайс се разсмя.

— Знаеш ли какво? — озъби се Гарати.

— Какво?

— Имаш кафяво на гащите си — това беше най-умното, което можа да измисли за толкова кратко време.

Минаха покрай поредния паркинг за камиони. Вътре бяха паркирали три автовлака, без съмнение за да сторят път на Дългата разходка. Един от шофьорите загрижено проверяваше маркучите, които се извиваха под огромната хладилна камера, заемаща цялата каросерия. Гарати си представи приятната хладнина, до която се докосва ръката на шофьора. Откъм закусвалнята се разнесе приветствения вик на няколко сервитьорки, шофьорът се обърна, погледна ги изненадано и после размаха към тях среден пръст. Беше едър мъж с изпечен от слънцето врат, който надничаше изпод отдавна непрания потник.

— Този пък защо го направи? — едва не се разплака Скрам. — Какъв гадняр!

Макврайс се разсмя.

— Това е първият искрен човек, който срещаме откакто почна тая налудничава надпревара, Скрам. Човече, ако знаеш само колко ми е мил!

— Натъпкал е хладилната камера с недълготрайни продукти за Монреал — заобяснява Гарати. — Сигурно идва чак от Бостън. А заради нас са го накарали да отбие от пътя. И сега го е страх — че ще си загуби работата, или ще му се развалят продуктите — ако е частник.

— Мръсен номер, а? — това беше Коли Паркър. — Човек никога не знае какво може да му се случи на пътя. Тръгваш и изведнъж, хоп, спирай! Ама че гаден номер!

— Ти май ги разбираш тия работи? — обърна се Ейбръхъм към Гарати.

— Донякъде — рече Гарати като гледаше Паркър. — Баща ми беше шофьор на камион преди… преди да си отиде. Много работа и малко пари. Онзи отзад сигурно се е надявал да стигне преди нас. Едва ли щеше да избере този път, ако имаше по-кратък.

— Но защо трябваше да ни показва среден пръст? — настояваше Скрам. — В това няма никакъв смисъл. Но Боже мили, съдбата на скапаните му домати едва ли може да се нарече въпрос на живот и смърт!

— Баща ти заряза майка ти, така ли? — обърна се Макврайс към Гарати.

— Баща ми го отведоха Бригадите — отсече с тих глас Гарати. Ужасно му се искаше Паркър, или някой друг да го предизвика в този момент, но никой не посмя да си отвори устата.

Стебинс продължаваше да върви най-отзад. Едва бе подминал паркинга и едрия шофьор вече скачаше в кабината на камиона. Далеч напред карабините отново пропяха своята тъжна песен. Нечие тяло подскочи, завъртя се във въздуха и се просна безжизнено на пътя. Двама от войниците го извлякоха на банкета. Третият им хвърли чувал от платформата.

— И моя чичо го отведоха Бригадите — с известно колебание заговори Уейман. Гарати забеляза, че езикът на едната му обувка се бе измъкнал изпод връзките и шляпаше напред-назад.

— Само глупаците ги отвеждат Бригадите — произнесе отчетливо Коли Паркър.

Гарати погледна към него, жадуващ да го завладее безумен гняв, после сведе глава и отново загледа пътя. Е, добре, баща му беше глупак. Проклет пияница, който не можеше да задържи и два цента в шепата си, камо ли да скрие от околните своите политически възгледи. Гарати почувства че му призлява от умора.

— Затваряй си вмирисаната дупка — хладно изрече Макврайс.

— Ела ти да ми я затвор…

— Не, няма да си цапам ръцете. Просто ти казвам да млъкнеш, копеле такова!

Коли Паркър бавно се приближи към Макврайс и Гарати. Пиърсън и Ейбръхам се отдръпнаха. Дори войниците се изпънаха на платформата, сякаш готови за назряващата буря. Паркър хвърли дълъг поглед на Гарати. Широкото му лице бе обляно в пот, очите гледаха все така нагло и предизвикателно. После той потупа Гарати по рамото.

— Понякога се изпускам. Не исках да те обиждам. Окей? — Гарати кимна уморено и Паркър премести поглед върху Макврайс. — Да ти пикая в устата, Джек — рече той и избърза напред.

— Какво отвратително копеле — проговори мрачно Макврайс.

— Един дол дренки с Баркович — каза Ейбръхам. — А може би е малко по-добър.

— Освен това — заговори сякаш на себе си Пиърсън — какво значи всъщност да те отведат Бригадите? Каквото и да е, сигурно е по-добро отколкото това което нас ни чака. Не съм ли прав?

— Откъде знаеш? — попита Гарати. — Откъде бихме могли да знаем всички ние?

Баща му беше едър русоляв мъжага с топовен смях, който за Гарати звучеше сякаш се разцепват планини. След като загуби камиона си, той се прехвърли на държавни камиони, в един гараж в Брънсуик. И всичко щеше да е наред, ако Джим Гарати се бе постарал да запази за вкъщи политическите коментари. Защото, когато работиш за Държавата, тя е дваж по-чувствителна към всяка твоя дума и винаги готова да повика Бригадите, ако нещата не вървят на добре. А Джим Гарати съвсем не беше от големите почитатели на Дългата разходка. И така един ден той получи бърза телеграма, а на следващия на вратата позвъниха двама войници и той бе отведен, а жена му затвори зад него вратата с побледняло лице и когато Гарати я попита, къде отвеждат войниците татко, тя го зашлеви през лицето толкова силно, че от устата му потече кръв и започна да крещи: „Млъквай! Млъквай! Млъквай!“ Гарати повече не видя баща си. Оттогава изминаха единадесет години. Премахнали го бяха от живота с изкусна артистичност. Безшумно, стерилно, пастьоризирано и обезпърхотено.

— Брат ми също имаше проблеми със закона — рече Бейкър. — Не с Държавата, просто със закона. Веднъж открадна кола и избяга с нея чак в Хатизбърг, Мисисипи. Дадоха му две години условно. Сега вече е мъртъв.

— Мъртъв ли? — гласът бе сух, лишен от емоция. Олсон отново се бе приближил към тях. Измъченото му лице сякаш се бе отделило на миля от тялото.

— Сърдечен удар — обясни Бейкър. — Беше само с три години по-голям от мен. Мама все казваше, че той бил нейният кръст на съдбата, но това си му остана единственото прегрешение. Виж с мен не беше така. Близо три години участвах в нощни набези.

Гарати го огледа отгоре до долу. В умореното лице на Бейкър се четеше срам, но там имаше и достойнство. Слънчев лъч прониза клоните на дърветата и озари лицето му.

— Знам, че можеха да ме отведат Бригадите, но не ми пука. Бях само на дванадесет, когато се забърках в тая работа. Нищо повече от едно момче, което излиза на нощни набези. Умни и патили глави мъдруваха, а на нас ни казваха къде да ходим и какво да правим — ако станеше нещо, Бригадите щяха да отведат нас, а не тях. Реших да се откажа след като една нощ запалихме кръст пред къщата на някакъв негър. Ужасно се изплаших. И ме беше срам. Защо, по дяволите, трябва да се палят кръстове, пред къщите на разни нещастни негри? Мили Боже, мислех че това са неща от миналото! Ами така си е, де — Бейкър поклати развълнувано глава. — Не е редно.

В този миг карабините отново изгърмяха.

— Още един си отиде — рече Скрам. Гласът му прозвуча приглушено и носово. Той изтри носа си с опакото на ръката.

— Трийсет и четири — каза Пиърсън. Той извади от джоба си дребна монета и я прехвърли в другия джоб. — Взех със себе си деветдесет и девет монети. Всеки път щом някой получи картон, прехвърлям по една в другия джоб. И когато…

— Това е отвратително! — възкликна Олсон. Той изцъкли подпухналите си очи към Пиърсън. — А къде ти е часовникът на смъртта? Къде са ти вуудуу-куклите?

Пиърсън предпочете да не отвръща. Той обърна засраменото си лице към обширното поле, през което минаваха. Най-сетне събра сили и промърмори:

— Нищо лошо не исках да кажа с това. Нося ги просто за късмет. Това е всичко.

— За мен е мръсно — изграчи Олсон. — Мръсно е, мръс…

— О, стига вече — прекъсна го Ейбръхам. — Ходиш ми по нервите.

Гарати си погледна часовника. Беше осем и двадесет. Четиридесет минути до раздаване на храната. Той си помисли какво неописуемо удоволствие би било да отскочи до една от крайпътните закусвални, които се появяваха периодически, да преметне якето си през облегалката на стола, да вдигне крака на перилата (о, Божичко, какво облекчение!) и да си поръча пържола с лук и пържени картофи, и голяма купа с ванилов сладолед поръсен със сладко от ягоди за десерт. Или може би двойна порция спагети, кюфтета и италиански сусамени хлебчета. И мляко. Голяма кана с мляко. По дяволите всички тези туби и манерки с дестилирана вода. Мляко и пълна трапеза и място, където да се опънеш. Няма ли да е чудесно?

Точно пред тях, край пътя се бе разположило на пикник петчленно семейство — майка, баща, момче, момиче и белокоса баба. Похапваха сандвичи, а в чашите димеше топло мляко с какао. От време на време махаха на Участниците.

— Чудаци — промърмори Гарати.

— Какво каза? — попита Макврайс.

— Казах, че бих искал да седна и да похапна нещо. Погледни тези там. Гадни свине.

— И ти би правил същото — рече Макврайс. Той помаха с ръка усмихнат — запази най-блестящата порция от усмивката си за белокосата баба, която също му махаше, дъвчейки — по-точно би било да се каже преживяйки — някакъв сандвич с яйце.

— Проклет да съм ако го направя. Да седиш и да си похапваш кротичко сандвич, докато ние тук гладуваме…

— Е, чак пък да гладуваме. Само усещаме глад.

— Гладен съм като…

— Духът над материята — изрецитира Макврайс. — Духът над материята, мой млади приятелю — приличаше на неделен проповедник.

— Върви по дяволите. Просто не искаш да го признаеш. Тези хора са животни. Дошли са, за да видят как нечий мозък се пръска по асфалта, ето защо са тук. Няма да имат нищо против, ако това е твоят мозък.

— Не в това е въпроса — спокойно продължи Макврайс. — Нали сам ми каза, че като малък си ходил да гледаш една Дълга разходка?

— Да, но тогава не знаех какво е това!

— Е, значи всичко е ясно, нали? — Макврайс се изсмя късо и зло. — Вярно е, че са животни. Да не мислиш, че току-що си открил нещо ново? Чудя се от време на време, как може да си толкова наивен. Не си ли чувал, че френските благородници, обичали да се чукат с любовниците си след като гледат някое гилотиниране. Старите римляни също си падали по половите игри по време на гладиаторски битки. Това е забавлението, Гарати. Нищо ново няма тук — той отново се разсмя. Гарати го гледаше като омагьосан.

— Продължавай — окуражи някой Макврайс. — Финалът е близо. Защо не щурмуваш?

Не се наложи Гарати да се обръща. Разбира се, беше Стебинс. Стебинс, този недохранен Буда. Краката му продължаваха механично да пристъпват, но той не обръщаше внимание, че са подпухнали и с надути сякаш от гной ходила.

— Смъртта е страхотен стимулант на всички апетити — рече Макврайс. — Какво ще кажеш за двете момичета и Грибъл? Искаха да почувстват какво е това да се чукаш с мъртвец. А сега за Нещо Съвършено Ново и Различно. Не знам, дали Грибъл получи нещо от тази история, но те със сигурност получиха. Същото е и с всички останали. Няма никакво значение, дали ядат, пият, или са се проснали на тревата. Всичко това е много по-приятно, когато го правиш докато гледаш край теб да минават мъртъвци. Но дори и това не е най-важното на тази малка експедиция, Гарати. Най-важното е, че те са умниците. Не тях хвърлят на лъвовете. Че не са тези, които се клатушкат, с надежда че няма да им се наложи да серат с две предупреждения над главите си. Ти си глупак, Гарати. И ти и аз и Пиърсън и Баркович, всички ние сме глупаци. И Скрам е глупак, защото си мисли, че разбира нещо, но всъщност нищо не разбира. И Олсон е глупак, защото твърде късно разбра нещата. Те са животни, вярно. Но защо, по дяволите си мислиш, че това ни прави човешки същества?

Той замълча задъхан.

— Това е — продължи. — Накара ме да го кажа. Проповед номер 342 в серия от шест хиляди и т.н., и т.н. Скъси ми живота най-малко с пет часа.

— Тогава защо го правиш? — попита го Гарати. — Щом знаеш толкова много, щом си толкова сигурен, защо го правиш?

— По същата причина, поради която го правят и другите — отвърна Стебинс. Усмихваше се нежно, почти любовно. Устните му бяха напукани, но лицето му изглеждаше все така спокойно, непобедимо. — Всички искаме да умрем, ето защо го правим. Защо иначе, Гарати? Защо иначе?