Стивън Кинг
Дългата разходка (4)

Четвърта глава

„Най-вълнуваща ще е онази телевизионна игра, в която загубилият губи живота си“

Чък Барис, създател на телевизионни игри, автор и водещ на програмата „Гонг-шоу“

Всички бяха разочаровани от Карибу.

По нищо не се отличаваше от Лаймстоун.

Тълпата беше по-голяма, но иначе това беше поредното малко провинциално градче — няколко магазина, една-две бензиностанции, търговски център, в който, ако се съдеше по разлепените навсякъде обяви вървеше „НАШАТА СЕЗОННА РАЗПРОДАЖБА С НАМАЛЕНИ ЦЕНИ“, и парк, с някакъв военен мемориал. Миниатюрен училищен духов оркестър ги посрещна с Националния химн, после злобно изсвири няколко марша и завърши програмата с едно бойко изпълнение на „Напред към Претория“.

Отново се появи жената, която бе вдигнала шум на кръстопътя по-рано през деня. Продължаваше да търси своя Пърси. Този път дори успя да се промъкне през полицейския кордон и затича по пътя. Разблъска вървящата наблизо група момчета и без да иска събори едно от тях. Ревеше с цяло гърло на Пърси да се върне у дома. Войниците вдигнаха карабини и за миг всички си помислиха, че майката на Пърси ще получи своя картон за намеса. Но едно от ченгетата я сграбчи отзад и успя да я извлече сред тълпата. Приседнал на варел с надпис „ПАЗЕТЕ ЧИСТ МЕЙН!“, един малчуган дъвчеше замислено хотдог и гледаше как полицаите натикват майката на Пърси в патрулната кола. Всъщност, майката на Пърси си остана единственото знаменателно събитие докато преминаваха Карибу.

— Какво следва след Олдтаун, Рей? — попита Макврайс.

— Да не съм ти ходеща карта — рече раздразнено Гарати. — Бангор, струва ми се. После Оугюста… После Китъри и щатската граница, на около триста и тридесет мили оттук. Приблизително. Е? Ще ме оставиш ли на мира?

— Триста и тридесет мили! — подсвирна някой.

— Направо не е за вярване — отбеляза помръкнало Харкнес.

— Цялата тая история не е за вярване — каза Макврайс. — Чудя се, къде ли се е скрил Майора?

— Ударил го е на живот в Оугюста.

Всички се разсмяха и Гарати отбеляза с изненада, че само за десет часа Майорът се е превърнал от Бог в мамон^[1].

Останали бяха деветдесет и пет. Но дори и това не бе най-лошото. Най-лошото беше, когато неволно си представяше, че Макврайс или Бейкър получават картон. Или Харкнес, с неговата глупава фиксидея да напише книга. Той се постара да прогони от ума си тези опасни мисли.

Веднага щом отминаха Карибу пътят опустя. От време на време подминаваха някое празно кръстовище и после дълго крачеха в мигащата светлина на светофарите. Далеч в полето изсвири влак. Луната осветяваше с меко сияние обвитото в мъгла поле и му придаваше тайнствен и загадъчен вид.

Гарати отпи глътка вода.

— Предупреждение! Предупреждение 12! Последно предупреждение 12!

Номер 12 беше момче на име Фентър, което носеше сувенирна фланелка с надпис: „АЗ СЕ ВОЗИХ НА ЛИФТА ДО ПЛАНИНА ВАШИНГТОН“. Фентър нервно облизваше устни. Някой им обясни, че преди известно време му се схванал крака. Гарати не почувства почти нищо, когато десетина минути по-късно го застреляха. Беше прекалено уморен. Когато заобикаляше трупа на момчето видя нещо да проблясва в шепата му. Беше медал „Сейнт Кристофър“.

— Ако се измъкна жив оттук, — поде неочаквано Макврайс — знаеш ли какво съм намислил да направя?

— Какво? — попита Бейкър.

— Ще лъскам пръчката докато ми посинее оная работа. Никога през живота си не съм се чувствал по-възбуден.

— Наистина ли? — попита Гарати.

— Абсолютно — увери го Макврайс. — Сигурно и на теб щях да съм ти навит, Рей, ако не беше толкова брадясал.

Гарати се изсмя.

— Красивият принц, ето кой съм аз — продължи Макврайс. Той бавно вдигна ръка и докосна белега на лицето си. — Липсва ми само Спящата красавица. Готов съм да я събудя с най-страстната целувка на света и после двамата ще препускаме до края на света. Или поне до следващия „Холидей ин“.

— Ще вървите — поправи го беззвучно Олсон.

— А?

— Ще вървите до края на света.

— Добре де, ще вървим до края на света — съгласи се Макврайс. — И в двата случая любовта ни ще бъде истинска. Вярваш ли в истинската любов, скъпи Хенк?

— Вярвам в здравото чукане — рече Олсон и Арт Бейкър избухна в смях.

— Аз вярвам в истинската любов — каза Гарати и в същия миг съжали за думите си. Прозвучаха наивно.

— А искаш ли да научиш защо аз не вярвам? — попита Олсон. Той погледна към Гарати и му се ухили измъчено. — Попитай Фентър. Попитай Зак. Те ще ти отговорят.

— Никак не ми харесва това отношение — порица го Пиърсън. Изскочил бе ненадейно от тъмнината и сега крачеше с тях. Пиърсън накуцваше, не тежко, но все пак се забелязваше.

— Защо не? — каза Макврайс. Той помисли и добави с тайнствен глас: — Никой не обича мъртвите.

— Едгар Алън По ги е обичал — рече Бейкър. — В училище писах доклад за него и в материалите, които използвах се казваше, че имал склонност към некро…

— Некрофилия — довърши Гарати.

— Да. Точно така.

— Това пък какво е? — попита Пиърсън.

— Това означава, че изпитваш желание да спиш с умряла жена — обясни Бейкър. — Или умрял мъж, ако си жена.

— Или ако си плод — подхвърли Макврайс.

— Как, по дяволите, стигнахме дотук? — изпъшка Олсон. — Някой може ли да ми каже как стана така, че взехме да си говорим за чукане с мъртъвци? Това е ужасно гадно.

— Защо не? — рече нечий бодър, басов глас. Принадлежеше на Ейбръхам, номер 2. Беше едро на вид момче, като ходеше се поклащаше сякаш всеки миг ще му се разкачат ставите. — Мисля, че няма нищо лошо в това да си поговорим за сексуалния живот в отвъдния свят.

— Аз избирам Мерлин Монро — съобщи Макврайс. — А ти, стари приятелю, можеш да вземеш Елиънър Рузвелт.

Ейбръхъм му показа среден пръст. Някъде напред един от войниците отправи предупреждение.

— Само за миг. Почакайте само за миг — заговори с тих глас Олсон, сякаш с мъка подбираше изразите си. — Всички непрестанно излизате извън темата. Ама съвсем.

— „Трансцедентния смисъл на любовта“ — лекция от видния професор и специалист по етиопска полова култура Хенри Олсон — обяви Макврайс. — Автор на прочутото произведение „Като разцъфнала в ръката ми праскова“ и редица други…

— Спри! — извика Олсон. Гласът му режеше като строшено стъкло. — Спри за секунда, проклет да си! Любовта е измама! Любовта е нищо! Една голяма, тлъста нула! Ясно ли ти е?

Никой не отговори. Гарати гледаше напред, където черните като въглен хълмове се издигаха към обсипаното със звезди небе. Чудеше се дали не долавя първите симптоми за схващане на мускул в арката на лявото си стъпало. „Искам да седна“ — помисли си с раздразнение той. „По дяволите всичко! Искам да седна!“

— Любовта е една голяма фалшификация! — продължаваше да настоява Олсон. — Има три големи истини на този свят и те са — яко хапване, яко чукане и яко сране и това е всичко! Когато отидете при Фентър и Зак…

— Млъквай — обади се някой с уморен глас. Гарати знаеше, че е Стебинс. Но когато погледна назад Стебинс все така гледаше надолу и крачеше по левия край на шосето.

Високо над тях прелетя реактивен самолет и разпори нощното небе с дълга переста линия. Достатъчно ниско беше за да видят светлините, едната мигаше в жълто, другата — зелено. Бейкър отново си подсвиркваше. Гарати отпусна уморено клепачи. Краката му като че ли вървяха от само себе си.

Стори му се, че започва да губи контрол над своя унесен в дрямка ум. Откъслечни мисли си играеха на гоненица в главата му. Спомни си за приспивната ирландска песничка, която му пееше мама, когато беше съвсем малък… нещо за брънки и миди… Лицето й, голямо и красиво, като лице на актриса от екрана. Завладя го желание да целува това лице, да го обича — завинаги. Когато порасне ще се ожени за нея.

После пред очите му изплува усмихнатото славянско лице на Джен, с черна, спусната свободно надолу коса. Под късата плажна рокля носеше бански, отиваха да се къпят на Рейд бич. Гарати носеше къси дънкови панталонки.

После Джен изчезна и на нейно място се появи Джими Оуенс, момчето от съседния двор. Гарати беше на пет и Джими също беше на пет и майката на Джими тъкмо ги бе хванала че играят на чичо Доктор в пясъчника зад тяхната къща. Бяха сгафили — така им казаха, че са сгафили. Майката на Джими повика неговата и майка му дойде, отведе го в нейната спалня и после го попита дали ще му хареса, ако го накара да мине гол по улицата. Целият трепереше от срам, ужасен срам. После започна да плаче и да я моли да не го изкарва на улицата гол… и да не казва на баща му.

Вече е на седем. Двамата с Джими се взират през мръсния прозорец на един склад за строителни материали — на стената вътре има окачен календар с голи жени. И двамата знаят какво гледат, макар още да не разбират защо, телата им се напрягат от някаква неясна, мъчителна болка. Болка по нещо. Една от жените е русокоса хубавица, заметнала прозрачен воал около голите си бедра и двамата дълго време не откъсват очи от този воал. Спорят какво се крие под него. Джими казва, че е виждал майка си гола. Казва, че знае какво се крие отдолу. Джими казва, че е космато и сцепено по средата. Но той не иска да вярва на Джими, защото това, което Джими казва, е отвратително.

И двамата са съгласни в едно, че жените са различни от мъжете в тази област и прекарват следобеда в обсъждане на този въпрос, докато се борят с досадните комари. Гарати усеща, буквално усеща в дрямката-полусън, че има болезнено силна ерекция.

На следващата година, докато си играеха на стражари и апаши Гарати удари Джими Оуенс в устата с приклада на въздушната си пушка и в болницата му сложиха четири шева на горната устна. Година по-късно се преместиха. Не искаше да удря Джими в устата. Беше случайно. Абсолютно сигурен беше, че е така, макар че вече знаеше, че Джими е бил прав, защото бе видял майка си гола (това също беше станало съвсем случайно). Долу наистина бяха космати. Космати и с цепка.

Шшшшт, не е тигър, мили мой, само твоя мечо пух, не виждаш ли?… Брънки и мидички… мама те обича, момчето ми… шшшт… заспивай…

— Предупреждение! Предупреждение 47!

Някой заби лакът в ребрата му.

— За тебе става дума, момче. Събуди се — насреща му се хилеше Макврайс.

— Колко е часът? — попита пресипнало Гарати.

— Осем и половина.

— Но значи съм…

— Задрямал преди часове — довърши Макврайс. — Познато ми е това чувство.

— Да, май е така.

— Всичко е от умът ти — обясни Макврайс. — Дава си почивка. Де да можеха и краката ни, а?

Гарати си помисли, че спомените са като начертана в прахта линия. Колкото по-назад се връщаш, толкова по-трудно е да се различи тази линия. Докато най-накрая остане само равен пясък и черната дупка, от която си се появил. Донякъде спомените са като пътя. Тук, в този момент всичко е реално и истинско, но пътят от девет тази сутрин е някъде далеч назад и съвсем незначителен.

Дългата разходка продължаваше вече близо петдесет мили. Разнесе се слухът, че точно на петдесетата миля ги чакал Майорът със своя неизменен джип, за да произнесе тържествена реч. Гарати реши, че това е поредната конска фъшкия.

Заизкачваха се по дълъг и доста стръмен склон и Гарати се изкуши дали да си свали якето. Реши да не го сваля. Вместо това го разкопча, обърна се и близо минута крачи заднешком. Зад тях мъждукаха светлините на Карибу и той си спомни за жената на Лот, която погледнала назад и после се превърнала в стълб от сол.

— Предупреждение! Предупреждение 47! Второ предупреждение 47!

На Гарати му трябваха няколко секунди за да осъзнае, че става дума за него. Изведнъж отново започна да изпитва страх. Сети се за безименното момче, което умряло защото твърде често забавяло. Дали и с него не ставаше същото?

Огледа се. Макврайс, Харкнес, Бейкър и Олсон се бяха втренчили в него. Олсон направо се беше опулил. В мрака съвсем ясно се виждаше напрегнатото му лице. Олсон беше надживял вече шестима. Искаше да превърне Гарати в щастливият седми. Искаше Гарати да умре.

— Какво си се оцъклил, бе? — попита го раздразнено Гарати.

— Нищо — отвърна Олсон и плъзна поглед встрани. — Няма нищо.

Гарати закрачи уверено, като размахваше ръце. Беше девет без двайсет. В единадесет без двайсет — на около осем мили по-надолу по пътя — отново ще е чист. Изпитваше налудничавото желание да се развика, че може да го направи, че няма нужда да се разнася слухът за него, че няма да им достави удоволствието да получи картон… поне засега.

Ниската мъгла започна да се стеле и по пътя. Очертанията на момчетата плуваха из нея като тъмни острови. На петдесетата миля от началото на Разходката преминаха покрай един малък, изоставен гараж с ръждясала бензинова помпа отпред. Не беше нищо повече от едно неясно очертание в мъглата. Единствената светлина идваше от флуоресцентните лампи на телефонната будка наблизо. Майорът не се появи. Никой не се появи.

Пътят направи широк завой и пред тях изникна голяма жълта табела. Още преди да стигнат до нея, вече се бе разнесъл слухът, но Гарати можа да прочете сам какво пише:

СТРЪМЕН СКЛОН. КАМИОНИТЕ ДА ПРЕМИНАТ НА ПО-НИСКА ПРЕДАВКА.

Разнесоха се охкания и пъшкания. Някъде напред се чу веселият глас на Баркович:

— Дай газ, момчета! Кой иска да се надпреварва с мен до върха?

— Затваряй си мръсната уста, смахнат дребосък — промълви някой заплашително.

— Затвори ми я ти, тъпчо! — изкрещя Баркович. — Ела тука и ми я затвори!

— Побъркал се е — каза Бейкър.

— Не — отвърна Макврайс. — Просто загрява. Такива като него бавно загряват, но загреят ли веднъж…

— Мисля, че няма да мога да изкача този хълм — рече Олсон с ледено спокойствие в гласа. — Не при четири мили на час.

Хълмът се издигаше пред тях. Почти бяха стигнали в основата му. Върхът не се виждаше — беше забулен в мъгла. „Може да се издига безкрайно, кой знае?“ — помисли си Гарати.

Всички гледаха нагоре.

Гарати откри, че ако не откъсваш поглед от краката за известно време, положението не изглежда чак толкова тежко. Вперваш очи в едно тясно пространство на пътя между обувките си и тогава започва да ти се струва, че крачиш по равна местност. Разбира се, няма никакъв начин да се излъжеш, че не се задъхваш мъчително и гърлото ти не пресъхва от напрежение, защото точно това става.

Колкото и странно да бе, отново се разнасяха слухове — изглежда на някои им стигаше дъхът за това. Говореше се, че хълмът се издигал на четвърт миля височина и че досега не е имало случай, някой Участник да получи картон на този хълм. После се разнесе нов слух — че само последния път трима Участници са получили картон тук. След това слуховете пресъхнаха.

— Не мога да го направя — промърмори с монотонен глас Олсон. — Не мога повече да вървя — дишаше често и на пресекулки като куче. Но въпреки това продължаваше да върви — всички продължаваха да вървят. Все по-ясно се чуваха мъчителни пъшкания и задавено пуфтене. Заедно с тях — монотонното дрънкане на Олсон, шумът от стотици влачещи се крака и тихото бръмчене на камионетката.

Гарати почувства, как стомахът му се свива от страх. Направо може да си умре тук. Никак нямаше да е трудно. Вече имаше две предупреждения — за глупаво невнимание. Съвсем малко го дели от границата. Стига му само да се подхлъзне за миг и край — трето, последно предупреждение. И после…

— Предупреждение! Предупреждение 70!

— Тия пеят твоята песен, Олсон — задъхано изрече Макврайс. — Ускори крачка. Искам да те видя как танцуваш като Фред Астер нагоре по хълма.

— Какво си се загрижил? — запита злобно Олсон.

Макврайс не отговори. Олсон обаче намери още малко сили и ускори темпото. Гарати се зачуди, дали това не са последните резерви на Олсон. После се сети за Стебинс, който продължаваше да крачи най-отзад. Как си, Стебинс? Не се ли поумори?

Съвсем неочаквано, едно момче на име Ларсън, 60, което вървеше пред тях, седна на пътя. Веднага получи предупреждение. Останалите момчета се разделиха, за да го заобиколят, както Червено море се е разтворило пред израилтяните.

— Смятам малко да си почина — каза Ларсън, със замръзнала на лицето усмивка. — Точно сега не мога да продължа — усмивката му стана още по-широка. Той се обърна и загледа войника, който бе скочил от камионетката с хронометър в ръка и готова за стрелба пушка.

— Предупреждение, 60 — каза войникът. — Второ предупреждение.

— Слушай, ще ви настигна — побърза да го увери Ларсън. — Просто си почивам. Човек не може да върви непрестанно. Не през цялото време. Нали така, момчета? — Олсон измънка нещо неразбрано, докато минаваше покрай него и се отдръпна, когато Ларсън се опита да го сграбчи за крачола.

Гарати почувства, че кръвта пулсира в слепоочията му. „Ларсън получи трето предупреждение… сега ще разбере — мислеше си Гарати — ще стане и ще продължи да върви“.

И Ларсън наистина най-сетне разбра. Сякаш изведнъж прозря какво го очаква.

— Ей! — извика той отзад. Гласът му беше тънък и разтревожен. — Ей, почакай малко, не го прави, веднага ставам! Ей, недей, не…

Изстрел. Останалите продължиха нагоре по хълма.

— Деветдесет и три бутилки бира останали на рафта — рече с тих глас Макврайс.

Гарати не отговори. Гледаше надолу в краката си, събрал всички сили да не получи трето предупреждение до върха. Едва ли имаше още много от този чудовищен хълм. Сигурно нямаше.

Далеч пред тях се разнесе предсмъртен вик и после пушките изгърмяха в унисон.

— Баркович — обяви с дрезгав глас Бейкър. — Това беше Баркович. Сигурен съм.

— Грешиш, селянин такъв! — извика от тъмнината Баркович. — Не можеш да си представиш, колко грешиш!

Така и не видяха момчето, което бе застреляно след Ларсън. Сигурно е било сред първите и са го изтеглили извън пътя, докато стигнат до мястото. Гарати вдигна за миг поглед и веднага съжали, че го е направил. Върхът на хълма се виждаше — но далеч пред тях. Дотам имаше поне едно футболно игрище път. Изглеждаше му като сто мили. Никой не говореше. Всеки се бе затворил в своя свят от кошмари и болка. Секундите сякаш се бяха проточили в часове.

Близо до върха на хълма се отделяше черен, криволичещ път и на самата отбивка се бяха спрели фермер и семейството му. Гледаха минаващите край тях Участници — мъжът беше възрастен, с напукано от бръчки лице, жената беше слаба, носеше захабена рокля, до тях стояха трите им деца, които също имаха недохранен вид.

— Всичко, от което има нужда… е една вила — каза задъхано Макврайс. Лицето му беше обляно от пот. — И… Великата гора… да го увековечи.

— Здрасти, чичо! — извика някой.

Фермерът, жената на фермера и неговите деца дори не си направиха труда да отговорят. „Сиренето остана настрана“ — помисли налудничаво Гарати. „Ей-ха, хоп-пи-да, сиренето остана настрана“. Фермерът и семейството му не се усмихваха. Не се и мръщеха. Нищо не се четеше по лицата им. Дори не помръдваха. Само гледаха. Кой знае защо Гарати си спомни за уестърните, които бе гледал като малък. В тях неизменно имаше по някой герой, загазил в пустинята и винаги край него се въртяха дузина мухи. Гарати почувства облекчение когато подминаха семейството на фермера. Сигурен бе, че фермерът, жена му и трите недохранени деца ще са пак тук точно в девет вечерта следващия първи май… и по-следващия… и по-по-следващия. Колко ли пъти са виждали да застрелват някое момче? Дузина? Две дузини? Никак не му хареса тази мисъл. Пое глътка от манерката и после изплакна устата си с вода, за да отмие засъхналата слюнка.

Пътят продължи нагоре. Не след дълго припадна Толанд, един войник остана край проснатото в безсъзнание тяло и след неизменните три предупреждения го застреля в главата. На Гарати му се струваше, че вече цял месец изкачват този хълм. Да, сигурно ще е вече месец и това не е нищо, като се има предвид, че вървят вече трета година. Той се изкикоти, отпи още вода, изплакна си устата и преглътна. Никакви мускулни крампи. Получи ли крампа — свършен е. Не че не може да се случи. Всъщност, повече от възможно е, защото изглежда, че някой е натопил обувките му в нагорещено олово, докато е зяпал встрани.

Девет от момчетата вече не са сред тях и трима от тези девет получиха картони тук, на този хълм. Майорът бе казал на Олсон, че трябва да се спукат от ходене и изглежда, че точно това ставаше. Съвсем точно…

О, Боже…

Изведнъж Гарати почувства, че краката му омекват и всеки момент ще припадне. Вдигна ръка и се зашлеви през лицето, веднъж, два пъти, с всичка сила.

— Наред ли си? — попита го Макврайс.

— Чувствам отпадналост.

— Бедничкият… — след това със задъхан глас: — Бързо, излей си манерката на главата.

Гарати го послуша. Кръщавам те, Реймънд Дейвис Гарати, pax vobiscum. Водата беше студена. Но веднага се почувства по-добре. Известна част мина под ризата и се спусна на хладни ручейчета по гърба му.

— Манерка! 47! — извика той. Това сякаш изчерпа и последните му сили. Съжали, че не бе почакал малко.

Един от войниците скочи от камионетката и дотича при него с пълна манерка. Гарати видя, че го оглежда с някакво неприятно внимание.

— Махай се — грубо изръмжа той и дръпна манерката. — Плащат ти да ме застреляш, не да ме гледаш.

Войникът се отдръпна с безстрастно лице. Гарати с мъка ускори крачка.

Продължиха да се катерят и до върха никой повече не получи картон. Горе стигнаха в девет. Вече дванадесет часа вървяха по пътя. Не че това имаше някакво значение. Единственото нещо, което имаше значение беше хладния ветрец, който ги посрещна горе. И песента на птиците. И усещането, че ризата е залепнала за гърба му. И спомените в главата му. Всички тези неща имаха значение и Гарати отчаяно се вкопчи в тях. Тези неща бяха негови, те все още му принадлежаха.

— Пит?

— Да?

— Човече, ако знаеш колко съм щастлив, че съм жив.

Макврайс не отговори. Спускаха се надолу по хълма. Крачеха с лекота.

— Смятам да направя всичко възможно, за да остана жив — продължи сякаш се извиняваше Гарати.

Пътят направи широк завой. До Олдтаун и относително равната магистрала все още ставаха сто и петдесет мили.

— Това е смисълът, нали? — най-сетне отвърна Макврайс. Гласът му прозвуча дрезгаво и глухо, сякаш се чуваше от прашна тъмница.

Известно време и двамата мълчаха. Никой не говореше. Бейкър крачеше недалеч от тях — досега не бе получил предупреждение — бръкнал с ръце в джобове, с поклащаща се в такт с крачките глава. Олсон отново шептеше молитви. Лицето му беше като бяло петно в мрака. Харкнес дъвчеше.

— Гарати — каза Макврайс.

— Тук съм.

— Виждал ли си някога краят на Дългата разходка?

— Не, а ти?

— По дяволите, не. Просто си помислих, че след като си от този край…

— Баща ми ги ненавиждаше. Веднъж ме заведе на — как му казват — демонстративен урок. Но това беше единствения път.

— Аз съм виждал.

Гарати подскочи при този глас. Беше Стебинс. Почти се бе изравнил с тях, главата му — все така наведена надолу, с полюшваща се над очите руса коса.

— И как беше? — попита Макврайс. Звучеше сякаш се бе подмладил.

— По-добре да не ви казвам — отвърна Стебинс.

— Нали те попитах?

Стебинс не отговори. Гарати почувства, че го завладява любопитство, по-силно от всякога. Стебинс не се предаваше. Нямаше никакви признаци, че се готви да се предаде. Продължаваше да върви, без да се оплаква и до момента не бе получил нито едно предупреждение.

— Е, и как беше? — чу собствения си глас Гарати.

— Беше преди четири години — поде Стебинс. — Тогава бях на тринадесет. Краят беше на шестнадесет мили от границата на Ню Хемпшир. Изкарали бяха Националната гвардия и Шестнадесета Федерална Бригада за да помагат на Щатската полиция. Хората се бяха подредили в гъста тълпа от двете страни на пътя на протежение от близо петдесет мили. Над двадесет човека бяха премазани до смърт преди още да се започне. Стана така защото хората искаха да вървят успоредно с Участниците, за да не изпуснат края. Аз бях на първия ред. Благодарение на тате.

— Баща ти какво работи? — попита Гарати.

— Служи в Бригадите. И знаеше точно къде трябва да застанем. Дори не трябваше да се местим. Разходката свърши точно пред нас.

— Какво стана? — попита Гарати.

— Далеч преди да ги видя, ги чух, че идват. Всички ги чухме. Беше като някаква огромна звукова вълна, която се приближаваше бавно. Въпреки че бяха на един час път от нас. Дори не поглеждаха тълпата — последните двама, които бяха останали. Като че ли не подозираха за съществуването й. Гледаха право в пътя. И двамата залитаха. Сякаш са били разпънати на кръста, а после някой ги е свалил и ги е накарал да вървят със забити в краката пирони.

Сега вече всички слушаха разказа на Стебинс. Наоколо се бе възцарила някаква ужасена тишина.

— Тълпата ревеше по тях, но те изглежда не я чуваха. Някой крещяха името на единия Участник, други на другия, но единственото, което вероятно стигаше до тях беше това постоянно: Давай… давай… давай. Блъскаха ме и ме люлееха сякаш съм чувал с картофи. Момчето, което седеше до мен се напика, или се насра, не можах да разбера, но миришеше ужасно. Минаха на една крачка от мен. Единият Участник беше едро, русо момче, с разкопчана риза. Подметката на обувката му се бе разлепила или скъсала и хлопаше на всяка крачка. А другият дори не носеше обувки. Вървеше по чорапи. Всъщност, беше бос, чорапите му се бяха изтрили от глезените надолу. Надолу… просто се бяха износили, разбирате ли? Краката му бяха морави. Ясно се виждаха разкъсаните кръвоносни съдове. Но мисля, че той не ги усещаше. Може би след това са успели да ги оправят, тези изранени крака. Не знам. Може би.

— Спри. За Бога, спри! — беше Макврайс. Гласът му звучеше объркано.

— Искахте да знаете — оправда се Стебинс. — Нали така беше?

Никакъв отговор. Камионетката тихо се плъзгаше зад тях, някъде отпред някой получи предупреждение.

— Русото момче — то загуби двубоя. Тъкмо минаха край мен и той разпери ръце, сякаш е Супермен. Но вместо да полети, той се просна лице и след тридесет секунди получи картон, защото вече имаше три предупреждения. И двамата имаха по три предупреждения. После тълпата започна да реве. Ревът продължи дълго, докато най-сетне всички видяха, че момчето се опитва да каже нещо. Всички млъкнаха. Момчето бе паднало на колене — сякаш се молеше — само че не се молеше, а плачеше. И после допълзя до другото момче и зарови лице в ризата му. След това се опита да каже това, което се мъчеше да каже, но нищо не се чуваше. Говореше с лице заровено в ризата на мъртвото момче. После дотичаха войниците и му съобщиха, че е спечелил Наградата. Попитаха го с какво би искал да започне.

— И той какво им каза? — запита Гарати. Струваше му се, че сега това е най-важният въпрос в неговия живот.

— Нищо не им каза, поне в този момент — отвърна Стебинс. — Продължи да говори на мъртвото момче. Казваше му нещо, повтаряше го, но не можехме да чуем какво.

— И после какво стана? — рече Пиърсън.

— Не си спомням — отвърна замислено Стебинс.

Никой не проговори. Гарати чувстваше някаква неясна паника, сякаш са го набутали в тясна, подземна тръба и той не знае как да излезе оттам. Някъде пред тях беше отправено трето предупреждение, в отговор на което се чу измъчен, отчаян вик, като предсмъртен писък на врана. „Моля те, Боже, не им позволявай да застрелят някой — помисли си Гарати. Ще полудея, ако започнат да стрелят точно сега. Моля те, Боже. Моля те, Боже!“

Само след няколко секунди пушките пропяха своята желязна песен в нощта. Този път картон бе получило дребно момче с широк спортен пуловер. В първия миг Гарати реши, че майката на Пърси вече не ще търси сина си, но не беше Пърси, момчето се казваше Куинси, или Куентин, нещо такова.

Гарати не полудя. Извърна се за да каже няколко гневни думи на Стебинс — за да го попита, дали му е доставило удоволствие да разказва с такова хладно спокойствие за последните минути от живота на онова момче — но Стебинс се бе върнал на обичайното си място и Гарати отново бе сам.

Така и продължиха да вървят, вече деветдесет на брой.