Стивън Кинг
Дългата разходка (16)

Шестнадесета глава

„От устата му шурна кръв! Листън се залюля! Клей го обсипва с удари!… Пробива защитата му! Клей го довършва! Ще го убие! Дами и господа, Листън падна! Съни Листън падна! Клей танцува… маха с ръце… вика към тълпата! О, дами и господа, просто не зная как да опиша тази сцена!“

Радиокоментатор, Втората среща между Клей и Листън

Тюбинс беше полудял.

Тюбинс беше нисичко момче с очила, и лице покрито с лунички. Не беше кой знае колко общителен, но беше приятно момче, преди да се побърка.

— КУРВА! — извика той към сипещия се дъжд. Вдигнал бе лице нагоре и дъждът се стичаше по лицето, по очилата, по бузите, свиваше покрай устата и капеше от брадичката му. — КУРВАТА НА ВАВИЛОН Е ДОШЛА СРЕД НАС! ТЯ СЕЕ ЛЪЖИ ПО УЛИЦИТЕ И ПОВДИГА КРАК ДО НАДГРОБНИТЕ КАМЪНИ! ПОКВАРА! ПОКВАРА! ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ВАВИЛОНСКАТА КУРВА! ОТ УСТНИТЕ Й КАПЕ МЕД, НО СЪРЦЕТО Й Е ПЪЛНО С ЖЛЪЧ И ГОРЧИЛКА…

— И освен това има трипер — довърши с уморен глас Коли Паркър. — Божичко, тоя е по-зле от Клингерман! — той повиши глас. — Да пукнеш дано, Тюби!

— БЕЗБОЖНИЦИ И РАЗВРАТНИЦИ! — дереше се Тюбинс. — ПОКВАРА! БЕЗЧЕСТИЕ!

— Да му пикая в устата — промърмори Паркър. — Ако не млъкне ще го удуша с голи ръце — той докосна с измършавели пръсти попуканите си устни, после свали ръка към колана и загуби трийсет секунди да откопчае манерката. Едва не я изпусна, докато я вдигаше към устата си и след това разсипа почти половината. От очите му закапаха сълзи.

Часът беше три следобед. Зад тях бяха останали Портленд и Южен Портленд. Преди около петнадесет минути минаха под един подгизнал от дъжда плакат, който обявяваше, че до границата с Ню Хемпшир остават само 44 мили.

„Само — мислеше си Гарати. Само, каква глупава дума. Кой идиот е решил, че на този свят има нужда от подобни глупави думи?“

Вървяха рамо до рамо с Макврайс, но след Фрипорт Макврайс не беше проговарял. Гарати също не смееше да го заговори. Отново беше в дълг към него и това го подтискаше. Подтискаше го, защото знаеше, че няма да има сили да помогне на Макврайс ако се наложи. Сега вече Джен и майка му бяха останали назад. Невъзвратимо и завинаги. Освен ако не победи. А той ужасно много искаше да победи.

Колко странно. За първи път в живота си беше завладян от желание да победи. Дори на старта (във времена когато динозаври са крачели по земята), когато все още беше свеж и изпълнен със сили, не си спомняше да е имал такова силно желание. Тогава единственото, което го движеше беше зовът на предизвикателството. Но от дулата на пушките не излизаха малки червени знаменца с надпис „БУМ!“ Това не беше бейзбол, нито рали, всичко тук беше съвсем реално.

Но дали го е разбирал в началото?

От мига в който реши, че трябва да победи краката сякаш го заболяха два пъти по-силно, а при всяко по-дълбоко поемане на въздух го пронизваше остра болка в гърдите. Усещането, че го тресе нарастваше с всеки изминат миг — може би се бе заразил от Скрам.

Искаше да победи, но дори и Макврайс не би могъл да го пренесе през въображаемата финална линия. Не вярваше, че ще успее. Спомни си как в шести клас бе спечелил на училищната викторина по граматика и го изпратиха да се яви на областната викторина, но там председател на комисията не беше мис Петри, която великодушно му позволяваше да се поправи всеки пътя, когато сгреши. Мекушавата мис Петри. Спомни си как стоеше обиден, невярващ, дълбоко уверен, че трябва да е станала грешка, но нямаше грешка. Просто не беше достатъчно добър за да успее, както и сега. Не беше достатъчно добър за да издържи повече от останалите, макар че бе надвървял не малко от тях. Краката му постепенно бяха преминали през стадиите на пълна безчувственост и гневно недоволство и сякаш от истинския бунт го делеше само една крачка.

Само трима Участници бяха отпаднали след като напуснаха Фрипорт. Единият беше нещастникът Клингерман. Гарати знаеше добре какво си мислят останалите. Твърде много картони бяха показани от началото на Разходката за да се откажат така лесно, всеки един от тях. До края ги деляха само двадесетина съперници. Сега вече всички ще вървят докато телата и умовете им се разпаднат.

Минаха по мост над широка, спокойна река, чиято повърхност беше набраздена от сипещия се дъжд. Екнаха изстрели, тълпата изрева възторжено и Гарати почувства, как лъчът надежда в главата му се разширява още малко.

— Как ти се стори твоето момиче?

Говореше Ейбръхам, който приличаше на последния оцелял от Батановия марш. По някаква необяснима причина той бе захвърлил якето и ризата си и острите му ребра стърчаха изпод измършавялото му, голо тяло.

— Добре — рече Гарати. — Надявам се, че пак ще се видим.

Ейбръхам се усмихна.

— Надяваш се? Ха, и аз си припомних как се произнася тази дума — това прозвуча почти като заплаха. — Последният Тюбинс ли беше?

Гарати напрегна слух. Не чуваше нищо, освен непрестанния рев на тълпата.

— Да, изглежда Бог го е прибрал. Сигурно Паркър го е урочасал.

— Непрестанно си повтарям, — продължи Ейбръхам — че всичко, което се иска от мене е да поставям единия крак пред другия.

— Аха.

Ейбръхам имаше притеснен вид.

— Виждаш ли, Гарати, има нещо… може би ще ти прозвучи цинично, но трябва да го кажа…

— Какво е то?

Известно време Ейбръхам мълча. Беше обут с масивни оксфордски обувки, които отстрани изглеждаха тежки и тромави (неговите собствени крака бяха боси, премръзнали и изранени). Обувките на Ейбръхам тропаха и се провлачваха ритмично по гладката настилка на пътя, който се бе разширил с още една лента. Тълпата тук не беше нито толкова шумна и неудържима, нито толкова близо, колкото в Оугюста.

Ейбръхам изглеждаше по-потиснат от всякога.

— Цинично е, знам. Просто не зная как да го кажа.

Гарати вдигна рамене и го загледа объркан.

— Мисля, че просто трябва да го кажеш.

— Добре, виж. Договорихме се за нещо. Всички, които сме останали.

— И какво е то?

— Ами… нещо като… обещание.

— О, така ли?

— Да не си помагаме един на друг. Отсега нататък всеки да се оправя сам.

Гарати сведе поглед към краката си. Зачуди се от колко ли време вече е гладен, и колко ли време остава до мига, в който ще припадне от слабост. Помисли си, че оксфордките на Ейбръхам са като обувките на Стебинс — такива сигурно биха издържали оттук чак до моста „Златни врата“ и най-много да им се скъса някоя връзка… поне така изглеждаха.

— Това звучи доста безсърдечно — рече най-накрая той.

— Това което ни предстои не е по-малко безсърдечно — Ейбръхам не смееше да го погледне.

— Говори ли с всички останали?

— Не с всички. С половината.

— Да, наистина е цинично. Виждам колко ти е трудно да говориш за това.

— И с всеки изминат миг ще става още по-трудно.

— А другите какво казаха? — безсмислен въпрос, какво биха могли да кажат?

— Съгласни са.

Гарати понечи да каже нещо, после се отказа. Погледна към вървящия пред тях Бейкър. Бейкър се бе наметнал с подгизналото си от дъжда яке. Главата му беше сведена. На всяка крачка накуцваше и се мъчеше да щади левия крак, който изглежда се бе схванал лошо.

— Защо си свали ризата? — обърна се той към Ейбръхам.

— Сърбеше ме кожата. Може би щях да получа обрив, или нещо подобно. Ризата беше изкуствена, а аз изглежда съм алергичен към синтетичните тъкани, или дявол знае какво. Та какво ще кажеш, Рей?

— Приличаш ми на някой каещ се грешник.

— Какво ще кажеш? Да или не?

— Имам дълг към Макврайс — Макврайс беше наблизо, но по лицето му не можеше да се прочете дали е чул казаното, или не. „Хайде, Макврайс — помисли си той. — Кажи му, че не ти дължа нищо. Хайде, копеле такова“. Но Макврайс мълчеше.

— Добре, с вас съм — каза Гарати.

— Прието.

„Аз съм животно, нищо друго освен едно мръсно, уморено и затъпяло животно. Ти го направи. Ти го продаде“.

— Запазваме си правото, ако се опиташ да помогнеш на някой да ти попречим. Това е в противоречие с правилата. Но въпреки това ще го сторим. А ти ще си нарушил обещанието си.

— Няма да се опитвам.

— Същото се отнася и за този, който се опитва да ти помогне.

— Да.

— Не влагаме нищо лично. Надявам се, че го разбираш, Гарати. Но краят вече е близо.

— Цялото царство или смърт.

— Точно така.

— Нищо лично. Просто отново сме в джунглата.

За миг си помисли, че Ейбръхам ще избухне, но той пое дълбоко въздух и след това въздъхна миролюбиво. Може би беше прекалено уморен, за да се ядоса.

— Съгласен си значи. Разчитам на думата ти, Рей.

— Може би сега му е времето да ти отвърна високопарно, че ще сдържа обещанието, защото дадената дума за мен е закон — рече Гарати. — Но предпочитам да бъда откровен с теб. Искам да те видя как получаваш своя картон, Ейбръхам. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Добре — Ейбръхам облиза устни.

— Имаш хубави обувки, Ейб.

— Да, но са дяволски тежки. Издържат на дълъг път, но пък са добавъчно тегло.

— Значи не стават за блус, а?

Ейбръхам се разсмя. Гарати погледна към Макврайс. Нищо не се четеше по лицето му. Може би ги беше чул. Може би не. Дъждът валеше на едри капки, по-силен от преди и по-студен. Кожата на Ейбръхам беше мъртвешки бледа. Без риза, той приличаше на избягал затворник. Гарати се зачуди, дали някой се е сетил да каже на Ейбръхам, че без риза на себе си, няма никакъв шанс да преживее идващата нощ. А вече се спускаше здрач. Макврайс? Чу ли ни? Продадох те, Макврайс. Мускетари завинаги.

— Ах, не искам да умра по този начин — рече Ейбръхам. Той плачеше. — Не пред всичките тези хора, които ти крещят да станеш, само за да провървиш още няколко мили. Всичко е толкова безсмислено. Гадно и безсмислено. В цялата тази работа има толкова достойнство, колкото в някой монголец, който сам си отрязва езика и после се насира от болка.

Гарати даде своето обещание да не оказва никому помощ в три и петнадесет. Само едно момче получи картон до шест вечерта. Никой не говореше. Сякаш между тях беше сключено някакво безмълвно споразумение, да се преструват че нищо не се е случило. Групичките — или по-точно жалките остатъци от групи — се разпаднаха напълно. Всички бяха подкрепили предложението на Ейбръхам. Макврайс. И Бейкър. Стебинс дори се разсмя и попита Ейбръхам дали трябва да си среже пръста, за да подпише с кръв.

Времето рязко застудя. Гарати започна да се чуди, дали наистина съществува такова нещо като слънцето или онова горе е рожба на неговото въображение. Дори Джен се бе превърнала в сън — летен сън, от едно лято, което никога не е било.

Но колкото и да бе странно, образът на баща му беше по-ярък отвсякога. Баща му, с буйният перчем, който той самият бе наследил, и масивните, шофьорски рамене. Имаше телосложение на централен защитник. Спомняше си ясно как баща му го вдигаше на ръце, люлееше го, целуваше го, или рошеше косите му. Как го гледаше с обич.

Едва сега осъзна с тъга, че във Фрипорт почти не бе забелязал майка си, но тя също беше там — облечена в изтърканото си, черно палто, „за официални случаи“, чиято яка винаги беше покрита с пърхот, колкото и внимателно да си миеше майка му косата. Сигурно я бе наранил жестоко, с това че бе предпочел Джен пред нея. Може би го бе направил нарочно. Но сега това нямаше никакво значение. Защото беше минало. А пред него се разплиташе бъдещето, още преди да бъде заплетено.

„Навлизаш все по-надълбоко — помисли си той. — Навътре не е по-плитко, навътре е дълбоко, и накрая току-виж си излязъл от залива, за да заплуваш в океана.“ А преди всичко изглеждаше толкова просто. Дори малко смешно, но какво от това. Нали разговаря с Макврайс, и Макврайс му призна, че първият път му е спасил живота съвсем без да се замисля. После, във Фрипорт го е направил, за да не стане пред очите на хубавичко момиче, което никога преди това не е виждал. Точно както не е виждал бременната жена на Скрам. Болезнено мъчно му стана от тези мисли. Отдавна не бе се сещал за Скрам. Гледаше на Макврайс като на по-възрастен и зрял от него. Зачуди се защо той не е успял да порасте.

А Разходката продължаваше. Край тях се нижеха градове.

Гарати потъна в уютното спокойствие на меланхолията, от което ненадейно го извадиха изстрелите на карабините и пресипналите писъци на тълпата. Той се огледа и с изненада установи, че Коли Паркър се е изправил на платформата, стиснал пушка в ръка.

Един от войниците лежеше проснат по гръб на пътя, вперил безжизнен поглед в небето. На челото му се виждаше мъничка черна дупка, с ореол от барутно изгаряне наоколо.

— Гадни копелета! — крещеше Паркър. Останалите войници бяха наскачали от камионетката. Паркър погледна към изумените Участници. — Хайде момчета! Насам! Можем да ги…

Участниците, включително и Гарати се бяха вторачили в Паркър, сякаш им говореше на чужд език. В този момент, един от войниците, който бе скочил откъм задната страна на платформата, простреля Коли Паркър в гърба.

— Паркър! — изпищя Макврайс. Изглежда той единствен осъзнаваше станалото, осъзнаваше вече изплъзващия се шанс. — О, не! Паркър!

Паркър изхърка болезнено, сякаш го бяха ударили в гърба с томахавка. Куршумът разкъса предната коремна стена и Паркър се залюля на платформата, а от разцъфналата на корема му рана бликнаха окървавени черва и потекоха надолу по джинсите. Ръката му замръзна в гневен жест насред въздуха, сякаш се готвеше да произнесе обвинителна реч.

— Боже.

— По дяволите — изруга Паркър.

Той изстреля два куршума в пътя с пушката, която бе отнел от един от войниците. Куршумите рикошираха и Гарати чу, как един от тях прелетя съвсем близо до него. Някой в тълпата нададе болезнен писък. Паркър разтвори ръце и изпусна пушката. Той се завъртя на токове, почти по военному и след това се просна на пътя, където остана да лежи, дишайки учестено, като куче, премазано до смърт от минаваща кола. Очите му яростно горяха. Той отвори уста и се помъчи да заговори през бликащата кръв.

— Вие. Ко. Копе. Копел. Ко — така и умря, вперил унищожителен поглед в тях, докато минаваха край него.

— Какво стана? — извика Гарати, без да се обръща към някой конкретно. — Какво стана с него?

— Издебна ги — рече Макврайс. — Ето какво стана. Сигурно е знаел, че няма да издържи до края. — Издебна ги и ги хвана по бели гащи — гласът на Макврайс беше пресипнал. — Искаше да го последваме всички, Гарати. Мисля, че можехме да го направим.

— За какво говориш? — попита уплашено Гарати.

— Не знаеш ли? — погледна го въпросително Макврайс. — Наистина ли не знаеш?

— Да го последваме?… Но за какво?…

— О, забрави. По-добре забрави всичко.

Макврайс се отдалечи от него. Изведнъж Гарати почувства, че се разтреперва. Не можеше да спре треперенето. Не разбираше за какво говори Макврайс. Не искаше да разбере, за какво говори Макврайс. Дори не искаше да си помисли за него.

А Разходката продължаваше.

Към девет вечерта дъждът спря, но на небето не се виждаха звезди. Никой не бе отпаднал след Паркър, но малко по-късно Ейбръхам започна да стене мъчително. Беше много студено, но никой не му предложи да му услужи с топла дреха. Гарати се помъчи да мисли за това като за поетична справедливост, но само се почувства по-зле. Вътре в него болката бе прераснала в болест, която се надигаше от изгнилите кухини на изтерзаното му тяло като отровна гъба. Коланът с припасите бе почти пълен и той с мъка се насили да погълне тубичка пастет, без да повърне.

Бейкър, Ейбръхам и Макврайс. Кръгът от приятели се беше стеснил до тези тримата. И Стебинс — ако той можеше да бъде смятан за приятел. По-скоро колега по съдба. Или божество. Или дявол. Или каквото и да е. Зачуди се, дали някой от тях ще доживее заранта и дали той самият ще е жив, за да го установи.

Замислен за тези и други неща той почти се сблъска с Бейкър в мрака. В ръката на Бейкър нещо звънна.

— Какво правиш? — попита Гарати.

— А? — отвърна замаяно Бейкър.

— Какво правиш? — повтори с търпелив глас Гарати.

— Броя си дребните.

— И колко имаш?

Бейкър стисна в юмрук монетите и се усмихна.

— Долар и двадесет и два цента — рече той.

— Цяло богатство — ухили се Гарати. — И какво ще правиш с него?

Но Бейкър не се усмихваше. Очите му гледаха замечтано в студената нощ.

— Ша си поръчам един от големите — рече той. Южняшкото му произношение се чуваше по-ясно от всякога. — Ще си поръчам един с оловни стени, отвътре облицован с розова коприна и с бяла сатенена възглавничка — той премигна с черните си като ключалки очи. — И никога не ще изгния, така ще си лежа чак докато свирнат тръбите за Второто пришествие. Облечен в незагниваща плът.

Гарати почувства, че го завладява ужас.

— Бейкър? Да не си се побъркал, бе човек?

— Няма друг начин да се спасиш. Глупаво е да се опитваш дори. Не можеш да се справиш с гниенето. Не и в този свят. С лайстни по края и оловни стени — ето това е рецептата…

— Ако веднага не се овладееш до сутринта ще си мъртъв.

Бейкър кимна. Кожата му се бе изпънала на скулите и му придаваше вид на оголен череп. — Това е рецептата. Исках да умра. А ти не искаше ли? Не беше ли това причината?

— Млъквай! — кресна му Гарати. Отново бе започнал да трепери.

Пътят пое рязко по стръмнината и прекъсна разговора им. Гарати се наклони напред, едновременно разгорещен и премръзнал, гърбът го болеше, боляха го гърдите. Уверен бе, че не след дълго мускулите просто ще откажат да му служат. Замисли се за бейкъровия ковчег с оловни стени, запечатан в навечерието на поредното мрачно хилядолетие, после изведнъж се зачуди дали това не ще е последната му разумна мисъл. Уплаши се и трескаво затърси някоя друга тема за размисъл.

Отново започнаха да валят предупреждения. Войниците от камионетката ги следяха внимателно, онзи, който Паркър застреля вече бе заменен от друг. Тълпата ги аплодираше монотонно. Гарати се зачуди какво ли ще е да си лежиш в най-голямата, най-прашната библиотечна тишина от всички възможни, потънал във вечен сън под вкочанените клепачи, облечен в единствения си официален костюм. Без тревоги за пари, успех, страх, радост, болка, мъка, секс или любов. Абсолютна нула. Без баща, майка, приятелка или любовница. Мъртвите са сираци. В компанията на вечната и абсолютно тишина. Край на агонията на движението, край на безсмисленото влачене по пътя. Покой за тялото, неподвижност и ред. Абсолютния мрак на смъртта.

Какво ли ще е това? Какво ли ще е, по дяволите?

И изведнъж разкъсаните от болка, агонизиращи мускули, потта, която се стичаше по лицето му, дори сама по себе си болката — всичко това му се стори ужасно сладко и реално. Гарати напъна сили. Стиснал зъби изкачи върха на хълма и после, задъхан от изтощение, започна да се спуска по отвъдната страна.

В 22:40 Марти Уейман получи дупка в черепа. Гарати беше забравил напълно Уейман, който не бе проговарял през последните двадесет и четири часа. Смъртта на Уейман не се отличаваше с нищо особено. Строполи се и го застреляха. После някой прошепна, че убитият бил Уейман. А някой друг допълни: „Това е осемдесет и третият, нали?“ И това беше всичко.

В полунощ от границата с Ню Хемпшир ги деляха само осем мили. Минаха покрай едно автокино, огромна, бяла овална сграда, която изплува от мрака. На екрана блестеше надпис: УПРАВАТА НА КИНОТЕАТЪРА ПРИВЕТСТВА УЧАСТНИЦИТЕ В ТАЗГОДИШНАТА ДЪЛГА РАЗХОДКА! Двайсетина минути по-късно отново заваля и Ейбръхам избухна в кашлица — същата влажна, лаеща кашлица, която бе довършила Скрам малко преди да си получи картона. В един часа дъждът прерасна в порой, който шибаше Гарати в очите и караше тялото му да се гърчи от студена вътрешна треска. Вятърът ги блъскаше в гърба.

В един и петнадесет Боби Следж направи опит да се промъкне в тълпата, под прикритието на тъмнината и поройния дъжд. Отстраниха го бързо и ефективно. Гарати се зачуди дали тази работа не беше свършена от русия войник, който вчера за малко да изпрати и него. Знаеше, че русият е на смяна, зърнал бе лицето му на светлината от автокиното. Ужасно съжаляваше, че Паркър не бе застрелял него, когато сграбчи пушката.

В два без двадесет Бейкър падна и си удари главата в бордюра. Без да се замисли Гарати понечи да му се притече на помощ. Но една не загубила все още силата си ръка го сграбчи за рамото. Отново Макврайс. Разбира се, че ще е Макврайс.

— Не — поклати глава той. — Никакви мускетари повече. Сега вече играем наистина.

Продължиха без да поглеждат назад.

Бейкър получи три предупреждения и след това сякаш настъпи безкрайна тишина. Гарати чакаше да се обадят карабините и когато това не стана той си погледна часовника. Изминали бяха повече от четири минути. Малко след това Бейкър ги задмина и продължи напред без да се оглежда. Челото му беше сцепено и от раната капеше кръв, но очите му гледаха съвсем разумно. Изчезнал бе празният, почти безумен поглед.

Малко преди два през нощта навлязоха в територията на Ню Хемпшир сред възможно най-голямото стълпотворение от началото. Посрещнаха ги с оръдейна канонада. В дъждовното небе разцъфнаха фойерверки и осветиха с призрачно сияние тълпящото се докъдето ти стига окото множество. Няколко военни оркестъра свиреха най-различни маршове. Аплодисментите бяха като гръмотевици. Над главите им пламнаха огньовете на разноцветна илюминация, която изобразяваше лицето на Майора и на Гарати му се стори, че това е Божието лице. Последва го огненото изображение на нюхемпширския почетен губернатор, човек прославил се с това, че е един от малкото участвали в атаката на атомната база в Сантяго през 1953. Загубил бе единия си крак от радиационно поражение.

Гарати отново потъна в дрямка. Мислите му ставаха все по-разбъркани. Фрики Д’Алесио се беше свил в малък ковчег зад люлеещия се стол на бейкъровата леля. Тялото му беше като на охранена чеширска котка. Хилеше се с беззъбата си уста. Точно между рунтавите му вежди, които надвисваха над зелените му, малко кривогледи очи се виждаше стара, отдавна зараснала рана от бухалка за бейзбол. Очите му проследиха черния фургон, в който откарваха бащата на Гарати. Един от войниците, които го охраняваха беше русият. Бащата на Гарати не носеше нищо друго освен слипове. Другият войник погледна назад през рамо и за миг Гарати си помисли, че това е Майора. Но после видя, че е Стебинс. Гарати погледна към ковчега, но чеширската котка с глава на Фрики беше изчезнала — останала бе само ухилената уста, която висеше във въздуха, като литнал резан от диня…

Отново гърмяха пушки, Божичко, сигурно стрелят по него, почувства как куршумите свирят край главата му, всичко свърши, свърши…

Той се сепна, събуди се и притича няколко крачки напред, режеща болка го прониза от ходилата чак до слабините. Едва тогава осъзна, че стрелят по някой друг и че този друг вече е мъртъв и лежи проснат по очи на пътя.

— Аве Мария — промърмори Макврайс.

— Пълна с благодат — обади се зад тях Стебинс. Беше се приближил съвсем до тях, за да е по-близо до убийството и усмивката му беше като усмивката на чеширската котка от съня на Гарати. — Помогни ми да спечеля това състезание.

— Стига — прекъсна го Макврайс. — Не се прави на мъдър задник.

— Задникът ми не е по-мъдър от твоя — отвърна с полузаспал глас Стебинс.

Макврайс и Стебинс се разсмяха — малко напрегнато.

— Добре де — рече Стебинс. — До известна степен.

— Вдигай ги, спускай ги и си затваряй устата — пропя напевно Макврайс. Той прекара разтреперана ръка през лицето си и се отдалечи с поглед вперен право напред, а раменете му бяха като прекършен лък.

Още някой получи картон преди да стане три часа̀ — застреляха го под дъжда, паднал на колене в мрака, недалеч от Портсмут. Ейбръхам, който не спираше да кашля, продължаваше да върви в безнадеждния плам на треската, като някакво мъртвешко сияние, като падащ в небето метеор. Кратък и ярък блясък, преди да настъпи пълният мрак — ето какво го чакаше.

Бейкър крачеше с несломима и мрачна упоритост, мъчейки се да се отърве от предупрежденията, преди да получи нови. Гарати едва го различаваше през поройния дъжд. Бейкър накуцваше и беше стиснал юмруци.

А Макврайс почти се беше предал. Гарати не беше съвсем сигурен кога е станало това, може би само преди секунда, докато е гледал на другата страна. В един миг той беше пълен с енергия (Гарати си спомни с каква сила го стисна за рамото, когато падна Бейкър), а в следващия се беше прегърбил като немощен старец. Тази гледка едва не накара Гарати да загуби присъствие на духа.

Стебинс си беше Стебинс. Той вървеше и вървеше, неуморен като обувките на Ейбръхам. Може би понакуцваше леко с единия крак, но Гарати не беше съвсем сигурен.

От останалите десет, петима сякаш бяха потънали в онзи свят на нищото, който пръв бе открил Олсон — една крачка отвъд болката и съзнанието за това, което идва. Вървяха през тъмнината и дъжда като мрачни духове и Гарати не смееше да погледне към тях. Това бяха ходещи мъртъвци.

Малко преди да се зазори, трима от тях паднаха почти едновременно. Тълпата поде нов ентусиазиран рев, когато телата им се затъркаляха под куршумите като трески от отсечено дърво. На Гарати му се струваше, че това е само началото на някаква ужасна верижна реакция, която може би ще покоси всички и ще доведе до дългоочаквания край. Но не позна. Последен от тази група беше Ейбръхам, който се свлече и продължи напред на колене, а очите му се взираха невиждащо към камионетката и тълпата зад нея, безумни и изпълнени с болка. Това бяха очи на овца, която се е заклещила в телената ограда. След това Ейбръхам се строполи по лице. Тежките му оксфордски обувки тупнаха на асфалта и замряха.

Не след дълго се появиха размитите от водата очертания на зората. Започна последния ден на Разходката — мокър и навъсен. Вятърът се носеше по опустелия път пред тях, като заблудено куче, подгонено през непознати и страшни места.