Стивън Кинг
Дългата разходка (14)

Четиринадесета глава

„И не забравяйте: Ако помръднете с ръка,

или се опитате да жестикулирате с тяло,

или да кажете нещо — в такъв случай ще загубите

своя шанс да получите десет хиляди долара.

Не забавяйте това. Успех!“

Дик Кларк, „Пирамида от десет хиляди долара“

Почти всички бяха съгласни, че се намират на границата на емоционалното изчерпване. „Но изглежда — мислеше си Гарати, докато крачеха в мрака по шосе номер 202 на около една миля след Оугюста — не беше съвсем така.“ Подобно на неправилно съхранявана китара, захвърлена от някой безчувствен музикант, струните не бяха скъсани, а само разстроени, отпуснати, хаотични.

Оугюста не беше като Олдтаун. Олдтаун приличаше на някакъв изрязан от картон, фалшив Ню Йорк. Оугюста беше съвсем нов град, град на весели гуляйджии, на никога не свършващи купони, на пияници с изцъклени очи, на налудничави чудаци и умопобъркани маниаци.

Чуха и видяха Оугюста много преди да стигнат в Оугюста. Пред очите на Гарати отново се връщаше картината на блъскащи се в брега вълни. Ревът на тълпата се чуваше на пет мили от града. Небето пред и над тях грееше в яркожълто сияние, едновременно плашещо и апокалиптично, и това по някакъв начин напомняше на Гарати за снимките, които бе виждал в учебника по история, снимки от германските въздушни нападения на източния бряг на щатите през последните дни на Втората световна война.

Всички се спогледаха уплашено и се притиснаха един към друг, като малки момчета зърнали блясъка на светкавица, или като стадо крави, застигнати от виелица. Оглушителният вой на Тълпата беше толкова интензивен, че сякаш бе оцветен в червено. Беше като раздиращ стомаха глад. Пред очите на Гарати за миг се мярна страховитото изображение на великия Бог Тълпа, който се надига от недрата на Оугюста на своите аленочервени пипала и разкъсва останалите живи Участници.

Самият град също беше потопен, задушен и изгорен. В известен смисъл Оугюста не съществуваше, нямаше охранени лелки, нито хубави момичета, нито помпозни мъжаги, нито подмокрени дечица, размахващи розови облаци от захарен памук. Нямаше гневни италианци, които да ги замерят с резани диня напук на всичко. Останала бе само Тълпата, създание без тяло, без глава, без ум. Тълпата не беше нищо друго освен Глас и Очи и нищо чудно нямаше в това, че Тълпата беше едновременно Бог и Антихрист. Гарати го почувства. Знаеше, че и другите го чувстват. Беше като да вървиш между огромни електрически стълбове, да усещаш прелитащите между тях заряди, от които косата ти да настръхва, езикът ти да замира в устата, а от очите ти да хвърчат искри, всеки път, щом мигнеш. Тълпата жадуваше за удоволствие. Тълпата жадуваше за почитание и страх. В края на краищата, Тълпата беше онази, заради която се извършваше жертвоприношението.

Краката им затъваха да глезените в конфети. Губеха се един друг и се намираха един друг през гъстия порой от разноцветни гирлянди, изрязани от най-различни списания. Гарати дръпна напосоки една гирлянда и се втренчи изненадан в рекламата за нашумелия метод на Чарлз Атлас за отслабване. Той сграбчи друга и се изправи лице в лице с Джон Траволта.

И във вихъра на забавата, тъкмо когато бяха изкачили първия хълм на шосе 202 и пред тях се разкри обградената от гъста тълпа магистрала и опустелия град зад нея, тъкмо в този исторически миг, два мощни прожектора разцепиха мрака и в светлината се появи Майорът, изправен в бавно отдалечаващия се джип, с вдигната за поздрав ръка, в която стискаше неизменния жезъл. Погледът му беше вперен нагоре, сякаш не виждаше и не чуваше врящото море от титанични страсти, което бушуваше наоколо.

А Участниците — не, струните не бяха скъсани, само се бяха разстроили. Всички крещяха възторжено, с пресипнали, едва доловими гласове, всичките тридесет и седем, които бяха останали. Тълпата не би могла да чуе тези крясъци, но необяснимо как тя ги чу и разбра, че и тази година за пореден път се бе затворил кръгът между култът към смъртта и желанието да се срещнеш очи в очи с нея. И в този миг тълпата обезумя напълно и по редиците й се понесоха спазми от конвулсивни напъни. Гарати внезапно почувства остра, пронизваща болка в лявата гръдна половина, но нищо не можеше да заглуши възторжения му вик, дори съзнанието, че е на края на силите си. От гибел ги спаси един Участник с трескав поглед на име Мълиган, който се отпусна на колене, със затворени очи и притиснати към слепоочията юмруци, сякаш се мъчеше да задържи с ръце мозъка си. Той се просна напред по лице, и върхът на носа му се обели като размекнат от вода тебешир по черната дъска. „Колко странно — помисли си в този момент Гарати — може да се каже, че направо си е изтъркал носа от ходене“. А само миг по-късно на Мълиган му бе оказана милостта да бъде застрелян. Но след този случай Участниците спряха да крещят. Гарати беше ужасно уплашен от болката в гърдите, която почти не бе намаляла. Обеща си това да е краят на лудостта.

— Близо ли сме вече до твоето момиче? — попита го Паркър. Гласът му не звучеше по-меко, но все пак сега в него се долавяше приятелско отношение. Гарати беше започнал да го харесва.

— На около петдесет мили. Може би шейсет. Горе-долу.

— Ти си един щастлив копелдак, Гарати — рече със завист Паркър.

— Мислиш ли? — той беше изненадан от това определение. Обърна се да види дали Паркър не му се подиграва. Но Паркър го гледаше сериозно.

— Ще видиш своето момиче и майка си. А кой по дяволите ще видя аз отсега до края? Никой друг освен тези прасета — той размаха среден пръст към тълпата, която изглежда възприе жеста му за поздрав и нададе възторжен рев. — Мъчно ми е за дома — продължи Паркър. — И ме е страх — той се обърна ненадейно към тълпата и зарева: — Прасета! Вие сте прасета! — отвърнаха му с още по-възторжени крясъци.

— И мен ме е страх. И ми е мъчно за дома. Аз… искам да кажа ние… той преглътна развълнувано. — Всички ние сме твърде далеч от къщи. Пътят ни отдалечава. Може и да ги видя, но не ще мога да ги докосна.

— Според правилата…

— Знам какви са правилата. Мога да се докосвам до когото си искам, стига да не напускам очертанията на пътя. Но не е същото. Сякаш между нас има преграда.

— Лесно ти е да ги разправяш тия врели-некипели. Нали при всички случаи ще ги видиш.

— Може би от това само ще се почувства по-зле — намеси се Макврайс. Беше се приближил безшумно зад тях. Тъкмо пресичаха ярко осветения железопътен прелез, откъдето се отбиваше пътя за Уинтроп. Дълго след като го пресякоха Гарати виждаше мигащото в тъмнината жълто око на предупредителните светлини, което ту се затваряше, ту се отваряше, хвърляйки отблясъци надалеч по пътя.

— Всички вие сте луди — обяви с ясен глас Паркър. — Махам се оттук — той ускори крачка и не след дълго се загуби в мрака пред тях.

— Той смята, че си падаме един по друг — обясни с развеселен глас Макврайс.

— Какво! — Гарати вдигна изненадано глава.

— Не е чак толкова лошо момче — обясни замислено Макврайс. Той хвърли насмешлив поглед на Гарати. — Може пък и да е прав — наполовина. Може би затова те спасих одеве. Може пък да си падам по теб.

— С лице като моето? Мислех, че перверзните типове си падат по нежничките момченца — той почувства известно безпокойство.

Изведнъж, колкото и шокиращо да бе това, Макврайс каза:

— А ти би ли ми позволил да те докосна?

Гарати се задави:

— Какво по дяволите…

— О, млъквай — прекъсна го Макврайс. — Докъде мислиш, че ще стигнеш с тези праведни лайнарщини? Дори нямам намерение да те успокоя, като ти намекна, че може би се шегувам. Какво ще кажеш?

Гарати почувства, че гърлото му е пресъхнало. В интерес на истината, дълбоко в себе си той желаеше да го докоснат. Мръсно или не, това бе загубило значение сега, когато смъртта тропаше на прага. Единственото, което имаше значение, беше Макврайс. Но не искаше Макврайс да е този, който го докосва.

— Ами, предполагам, след като ми спаси живота… — Гарати млъкна без да знае какво да каже.

Макврайс избухна в смях.

— И сега ме караш да се чувствам мръсник, защото си в дълг към мен и не можеш да ми откажеш, така ли?

— Прави каквото искаш — отряза го Гарати. — Но стига си ме разигравал.

— Това дали значи?

— Както кажеш! — извика Гарати. Пиърсън, който от известно време гледаше като хипнотизиран краката си, се сепна и вдигна поглед към тях. — Каквото, по дяволите, искаш! — крещеше Гарати.

Макврайс продължаваше да се смее.

— С теб всичко е наред, Рей. Можеш да не се съмняваш — той го потупа по рамото и изостана назад.

Гарати объркан се втрещи след него.

— Изглежда, че не му стига — рече с уморен глас Пиърсън.

— Какво?

— Вървим приблизително двеста и петдесет мили — изпъшка той. — Краката ми сякаш са пропити с отрова. Гърбът ми гори. А на шибания нещастник Макврайс това не му е достатъчно. Той е като някой умиращ от глад, който се тъпче с очистително.

— Обича да изпитва болка, това ли искаш да кажеш?

— Исусе, а ти какво мислиш? На такива трябва да им окачват табела: БИЙ МЕ ЖЕСТОКО. Чудя се колко ли ще му трябва за да се задоволи.

— Не знам — отвърна Гарати. Мислеше да добави още нещо, но Пиърсън вече не го чуваше. Отново беше впил поглед в краката си, а на лицето му беше изписан ужас. Някъде си беше загубил обувките. Мръснобелите му спортни чорапи описваха белезникави дъги в мрака.

Минаха покрай табела с надпис ЛУИСТЪН 32 и само след миля — покрай друга, светеща с ярка електрическа светлина, на която пишеше ГАРАТИ 47.

Гарати искаше да подремне, но не можеше. Сети се за оплакването на Пиърсън, че му гори гърбът. Неговият собствен гръб беше като езеро от лава. Мускулите на задната страна на краката му бяха като отворени, пламтящи рани. Предишната изтръпналост на краката се бе стопила в адските пламъци на болезнена агония, която по сила не можеше да се сравни с нищо досега. Не изпитваше глад, но въпреки това изяде няколко концентрата. Огледа се — другите Участници бяха като живи крачещи скелети — ужаси от времето на концентрационните лагери. Гарати не искаше да стига дотам… но, сигурно и той изглеждаше така. Плъзна ръка по ребрата си, които стърчаха като хребети.

— От известно време не съм чувал гласа на Баркович — обърна се към Пиърсън, с надежда да го извади от вцепенението, което ужасяващо напомняше за починалия Олсон.

— И аз. Някой каза, че му се схванал кракът докато сме минавали през Оугюста.

— Така ли?

— Така казаха.

Гарати внезапно почувства желание да забави ход и да си поговори с Баркович. Трудно бе да го открие в мрака и докато го направи получи едно предупреждение, но най-сетне го намери в дъното на последния ешелон. Баркович ситнеше със съсредоточено изражение на лицето. Беше притворил клепачи и очите му приличаха на погледнати откъм ръба монети. Якето му се бе загубило някъде. Говореше си нещо с тих, монотонен глас.

— Здравей, Баркович — каза Гарати.

Баркович подскочи от изненада, препъна се и получи предупреждение… трето предупреждение.

— Видя ли? — изкрещя той. — Видя ли какво направи? Доволни ли сте сега — ти и твоите посрани другарчета?

— Не изглеждаш добре — продължи Гарати.

Баркович се усмихна с хитро изражение.

— Всичко това е част от Плана. Спомняш ли си, когато ти казах за Плана? Тогава не ми повярва. И Олсон не ми повярва. Нито пък Дейвидсън и Грибъл — гласът на Баркович утихна до жлъчен шепот. — Гарати, нали ти казах, че ще танцувам на техните гробове!

— Боли ли те кракът? — попита загрижено Гарати. — Ужасно неприятно, нали?

— Останаха само още тридесет и пет. Тази нощ ще изпопадат всичките. Ще видиш. Когато слънцето изгрее на пътя няма да има повече от една дузина хора. Ще видиш. Ти и твоите пръдльовци. Всички ще сте мъртви на сутринта. Всички ще сте мъртви в полунощ.

Гарати внезапно се почувства силен. Знаеше, че скоро Баркович няма да го има. Искаше да се втурне напред, въпреки пронизващата болка в гърба, бъбреците и краката, да настигне Макврайс и да му каже, че не след дълго ще може да изпълни обещанието си.

— Ти какво ще поискаш? — попита гръмогласно Гарати. — Когато спечелиш?

Гарати разцъфна в усмивка, сякаш едва бе дочакал този въпрос. В бледата светлина на нощта, лицето му изглеждаше разтворено от някаква невидима и силна ръка. — Ще поискам протези за краката — прошепна той. — Ще поискам протези за краката, Гарати. Ще ги накарам да ми отрежат тези, майната им, ако не разбират от майтап. После ще ми сложат протезите, а тези ще ги пъхна в пералнята и ще гледам как се въртят и въртят и въртят…

— Мислех си, че ще поискаш да имаш приятели — прекъсна го с тъжен глас Гарати. Но вътре в него бушуваше неудържим, радостен триумф.

— Приятели ли?

— Защото каза че нямаш — Гарати го гледаше със съжаление. — Всички ние ще сме доволни като умреш. На никого няма да липсваш. Може би ще мина през трупа ти, като те застрелят и ще се изплюя върху пръснатия ти мозък. Може би ще го сторя. Може би всички ние ще го сторим — това беше лудост, лудост, главата му сякаш летеше в безтегловност, чувстваше се както тогава, когато замахна с приклада към Джими, кръвта… писъкът на Джими… главата му гореше от дивашкото, примитивно правосъдие, което бе приложил.

— Не искам да ме мразиш — хленчеше Баркович. — Защо толкова много ме мразиш? Просто и аз не искам да умра като теб. Защо ме мразиш? Искаш да ме накараш да съжалявам, така ли? Добре, съжалявам. Аз… аз…

— Всички ние ще ти плюем на мозъка — редеше с налудничав глас Гарати. — И ти ли искаш да ме докоснеш?

Баркович го погледна с пребледняло лице, очите му бяха разширени и празни.

— Аз… съжалявам — прошепна Гарати. Чувстваше краката си изранени и мръсни. Той побърза да се отдалечи от Баркович. „Проклет да си, Макврайс. Защо го направи? Защо?“

Изведнъж нощта се разтърси от изстрели, този път едновременно паднаха две тела и единия от тях сигурно беше Баркович, сигурно бе той. И този път вината беше негова, той беше убиецът.

Но Баркович се смееше зад него. Баркович се задъхваше от смях, все по-висок и по-истеричен и по-силен дори от ревът на тълпата.

— Гарати! Гаарааатиии! Ще танцувам на твоя гроб, Гарати! Ще танцуууувааа…

— Млъквай! — изрева Ейбръхам. — Млъквай, нещастнико!

Баркович спря, после избухна в плач.

— Върви по дяволите — промърмори Ейбръхам.

— Ти си виновен — рече укорително Коли Паркър. — Ти го накара да се разплаче, Ейб, лошо момче. Сега ще се прибере вкъщи и ще разкаже на мама.

Баркович продължаваше да хленчи. Звукът беше изтерзан, лишен от живот и Гарати почувства, че кожата му настръхва. В него нямаше никаква надежда.

— Ще се оплаче ли на мама непослушното ми детенце? — извика отзад Куинс. — Ахх, Баркович, боли ли сега?

„Оставете го на мира — крещеше мислено Гарати — оставете го на мира, нямате на представа колко боли.“ Но що за лицемерни мисли бяха това? Той искаше Баркович да умре. Няма смисъл да го крие. Искаше Баркович да се побърка и да издъхне.

И Стебинс сигурно все така вървеше отзад и им се присмиваше в мрака.

Той ускори крачка и настигна Макврайс, който креташе по края на пътя и гледаше с празен поглед в тълпата. Тълпата на свой ред го следеше с жив интерес.

— Защо не ми помогнеш да реша? — попита Макврайс.

— Готово. Какво трябва да решиш?

— Кой е в клетката. Ние или те.

Гарати се разсмя с удоволствие.

— И ние и те. А клетката е собствения зверилник на Майора.

Макврайс не се присъедини към смеха на Гарати.

— Баркович скоро ще изкука, нали?

— Да, така мисля.

— Не искам повече да гледам. Всичко това е гадно. Всичко е лъжа. Строиш живота си на нещо… опираш се на нещо… и след това не го искаш. Не е ли отвратително, че всички велики истини, всъщност са гадни лъжи?

— Никога не съм се замислял по този въпрос. Можеш ли да си представиш, че вече е почти десет часа?

— Все едно цял живот да тренираш овчарски скок и когато най-сетне отидеш на олимпиада да си кажеш: „Защо, по дяволите, трябва да прескачам тая тъпа летва?“

— Аха.

— Става ти все едно, нали? — настояваше Макврайс.

— Има нещо вярно в думите ти — призна Гарати. Той млъкна и се замисли. От известно време нещо го притесняваше. Към тях се приближи Бейкър. Гарати погледна към него, после към Макврайс и после отново към Бейкър. — Видяхте ли Олсон… видяхте ли косата му? Преди да си го получи?

— Е какво за косата му? — попита Бейкър.

— Беше посивяла.

— Не, това е невъзможно — поклати глава Макврайс, но имаше изплашен вид. — Сигурно е от прахта.

— Беше посивяла — повтори Гарати. — Сякаш от незапомнени времена сме на този път. Заради косата на Олсон си помислих… помислих си за това… но може би това е някакъв смахнат вид безсмъртие — тази мисъл му се стори ужасно подтискаща. Той впери очи в мрака, чувствайки как топлия вятър полъхва в лицето му.

— Вървя, вървях, ще вървя, щях да вървя — изрецитира Макврайс. — Да го преведа ли на латински?

„Застинали сме във времето — помисли си Гарати“.

Краката им се движеха, но те стояха неподвижно. В тълпата проблесна огънче от цигара, от време на време ги заслепяваше някой прожектор, или в небето се издигаха фойерверки, които можеха и да са звезди, странно близки съзвездия, които маркираха тяхното съществуване в миналото и бъдещето и превръщаха и двете в нищо.

— Бррр — потрепера Гарати. — Човек може да се побърка.

— Вярно — съгласи се Пиърсън и след това се изсмя нервно. Вървяха нагоре по склона на един дълъг, полегат хълм. Пътят тук беше с бетонна настилка, твърд под краката. Гарати имаше чувството, че усеща всяко камъче отдолу, през изтънелите като хартия подметки. Вятърът търкаляше по шосето обвивки от шоколад, торбички от пуканки и други лъскави отпадъци. На някои место се налагаше да си пробиват път през тях.

„Не е честно — помисли си самосъжалително Гарати“.

— Какво ни чака напред? — опита се да завърже разговор Макврайс.

Гарати затвори очи и се помъчи да си представи картата на района.

— Не мога да си припомня всички малки градчета. Вървим към Луистън, това е втория по големина град в щата, по-голям е от Оугюста. Ще минем по главната улица. Преди се казваше „Лисбън стрийт“, но сега е „Котър мемориал авеню“. Реги Котър е единственото момче от Мейн, което някога е печелило Дълга разходка. Това е било преди много години.

— Той умря, нали? — попита Бейкър.

— Да. По време на Разходката получи кръвоизлив и ослепя с едното око. После се оказа, че имал тромб в мозъка. Почина една седмица след Разходката. Било е доста отдавна — допълни Гарати, сякаш да омаловажи факта.

Известно време никой не проговори. Под краката им пращяха хартиени опаковки с шума на далечен горски пожар. В тълпата избухна бомбичка. Гарати погледна към хоризонта, където се виждаше бледо сияние, вероятно от градовете-близнаци Луистън и Оубърн — това беше земята на Дюсе, Аубашон и Леваше, земята на Nous parlons francais ici. Изведнъж Гарати бе завладян от неудържимото желание да пъхне в устата си освежаваща дъвка.

— А след Луистън?

— Излизаме на шосе 196, после по 126 стигаме Фрипорт, където ще видя мама и моето момиче. Също там ще излезем на Ю.С. номер 1. И на него ще си останем докато всичко свърши.

— Големият аутобан — промърмори Макврайс.

— Да.

Екнаха изстрели и всички подскочиха.

— Това беше Баркович, или Куинс — рече Пиърсън. — Не съм сигурен… единият от двамата продължава да върви… това е…

Смехът на Баркович разцепи мрака, остър, пронизителен звук, от който настръхваше кожата.

— Още не, курви такива! Още не съм си отишъл! Още неееее…

Гласът му продължаваше да се издига и да се издига. Беше като пощуряла сирена при пожар. Неочаквано Баркович вкопчи ръце в гръкляна си и започна да го дере.

— Исусе мили! — извика Пиърсън и повърна.

Всички се отдръпнаха ужасени, едни напред, други назад, а Баркович продължаваше да крещи и да дере и да върви, мъртвешки бледото му лице гледаше право в небето, а устата му бе като зинала бездна.

После пожарният сигнал започна да утихва и заедно с него утихна и Баркович. Той се строполи и войниците го застреляха, жив или може би вече умрял.

Гарати се обърна и отново закрачи с лице напред. Изпитваше смътно облекчение, че не е получил предупреждение. Видя отпечатъка на собствения си ужас по лицата на околните. Ролята на Баркович беше приключила. Гарати си помисли, че тази сценка не предвещава нищо добро за останалите живи, за тяхното бъдеще на този мрачен и гаден път.

— Не се чувствам добре — рече Пиърсън с безстрастен глас. Той се напъна да повърне и известно време вървя превит. — Ох. Никак не съм добре. О, Боже. Не се. Чувствам. Добре. Ох.

Макврайс гледаше право пред себе си.

— Мисля си… че бих искал да съм побъркан — рече замислено той.

Само Бейкър мълчеше. И това беше странно, защото ненадейно Гарати долови аромата на луизиански орлов нокът. Чуваше ясно крякането на жабите откъм блатата. До ушите му достигаше нежното бръмчене на цикадите, които се готвеха да се сгушат в клоните на кипарисите, за да потънат в дълбок, седемнадесет годишен, лишен от всякакви съновидения сън. Пред очите му бавно се поклащаше в своя люлеещ стол на верандата лелята на Бейкър, склопила замечтано очи, усмихната, заслушана в едва доловимия ромон на гласове от нейното старо радио „Филко“, облицовано в изтъркан и обелен по края махагон. Люш-люш, люш-лююш, люш-люш. Задрямала, с усмивка на уста. Като изтегнала се на слънцето котка.