Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Long Walk, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 230гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- moosehead(2015)
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ДЪЛГАТА РАЗХОДКА. 1992. Изд. Бард, София. Роман. Превод: Юлиян СТОЙНОВ [The Long Walk, by Stephen King (1979)]. Художник: Ивайло НАНОВ, Лъчезар РУСИНОВ. Формат: 60×84/16. Страници: 384. Тираж: 15 000 бр. Цена: 26.00 лв.
История
- —Корекция
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне
- —Корекция на правописни и граматически грешки
Статия
По-долу е показана статията за Дългата разходка от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
„Дългата разходка“ | |
The Long Walk | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Създаване | 1979 г. САЩ |
Първо издание | 1979 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
Преводач | Юлиян Стойнов |
„Дългата разходка“ (англ. The Long Walk) е роман от Стивън Кинг, издаден под псевдонима Ричард Бакман през 1979 г. Сюжетът е в стил алтернативна история и действието се развива в деспотична и тоталитарна версия на САЩ.
Съдържание
Историята разказва за провеждането на годишно състезание по издръжливост, в което участниците трябва да ходят без да спират, докато не остане един-единствен победител. По време на състезанието участниците са извън закона. Всеки трябва да се движи със скорост не по-ниска от 4 мили в час или ще получи предупреждение. Предупреждения се получват и за други нарушения, като нападение на друг участник или отклонение от маршрута. Участниците имат право на три предупреждения, като за всеки час без предупреждение отпада по едно от натрупаните. При четвърто предупреждение състезателят бива застрелян от наблюдаващите войници.
По време на състезанието няма спирания, периоди за почивка или финал. „Дългата разходка“ приключва, когато един-единствен участник остане жив. Победителят получава „Наградата“ – „всяко желание, каквото и да е желание, дори предсмъртно желание“.
Вижте също
- Кралска битка: Филм/манга/роман, който има големи сходства с „Дългата разходка“ на Стивън Кинг.
Външни препратки
- Официалната страница на Стивън Кинг Архив на оригинала от 2007-05-14 в Wayback Machine.: Секцията за „Дългата разходка“
Дванадесета глава
„На пътя се подхлъзнах,
че пътя беше кален.
И лакътя превързах,
че беше той ударен.
Едно-две-три, отварям очи“.
Някак неусетно беше станало девет сутринта.
Рей Гарати изви главата си назад, докато му изпукаха вратните прешлени и си изля отгоре манерката. Въздухът се беше стоплил, колкото да не излиза пара от устата му и леденостудената вода малко го поразсъни.
Той потърси с очи другарите си по съдба и път. Брадата на Макврайс беше станала почти толкова гъста, колкото косата му. Лицето на Коли Паркър имаше изпит, но решителен вид. Скрам вече не беше толкова зачервен, но кашляше почти непрестанно — дълбока, раздираща кашлица, която напомняше на Гарати за отдавна отминали времена. Когато беше на пет прекара тежка пневмония.
Нощта премина в безкрайна поредица от странни имена, изписани на огрените от уличните лампи табели. Вези. Хермън. Бангор. Хампден. Уинтърпорт. Войниците застреляха само двама Участници и Гарати започна да разбира колко прав е бил Коли Паркър в своята теория.
Ето че отново настъпваше ден. Отново се образуваха групички, Участниците се шегуваха един с друг за брадите, но не и за краката… никога за краката. През нощта Гарати на няколко пъти почувства как се пукат пришки на дясното му ходило, но мекият чорап изглежда бе послужил като предпазен буфер за раните от сурова плът. Току-що преминаха покрай табела с надпис:
ОУГЮСТА 48
ПОРТЛЕНД 117
— По-далече е отколкото казваш — укори го Пиърсън. Лицето му беше ужасно измършавяло, косата му се поклащаше безжизнено над челото.
— Да не съм ходеща пътна карта — рече Гарати.
— И все пак… това е твоят щат.
— Разкарай се.
— Добре де, извинявай — в уморения глас на Пиърсън нямаше и следа от обида. — Майчице, никога не бих се хванал на тази игра, дори и след сто хиляди години.
— Няма да живееш толкова дълго.
— Вярно — Пиърсън помръкна. — Но, знаеш ли, решил съм нещо. Ако се уморя толкова, че да не мога да вървя повече ще се затичам и ще се хвърля в тълпата. Няма да посмеят да стрелят. Може би така ще се измъкна.
— Все едно да скочиш в трамплин — отвърна Гарати. — Ще те хвърлят обратно на шосета само и само да не изпуснат момента, в който ще умреш. Не помниш ли какво стана с Пърси?
— Пърси не мислеше какво прави. Просто се мъчеше да се скрие в гората. И те го направиха на пихтия — той хвърли любопитен поглед на Гарати. — Не си ли уморен, Рей?
— Не, по дяволите — Гарати вдигна изтънелите си ръце с насмешливо изражение. — Не виждаш ли, че съм в цъфтящо здраве?
— А аз хич не съм във форма — рече Пиърсън като облиза устни. — Трудно ми е дори да мисля. Чувствам краката си, сякаш в тях са забити харпуни и…
Макврайс приближи отзад.
— Скрам умира — проряза ги като с нож гласът му.
— Какво? — Гарати и Пиърсън подскочиха едновременно.
— Има пневмония — рече им Макврайс.
— И аз се страхувах, че е нещо такова — кимна с разбиране Гарати.
— От пет крачки се чува как му свирят дробовете. Сякаш Гълфстрийм минава през тях при всяко пристъпване. Ако и днес е така топло направо ще изгори.
— Нещастното копеле — рече Пиърсън и в гласа му ясно и безпогрешно се долови облекчение. — Сигурен съм, че можеше да ни надвърви всичките. А и е женен на това отгоре. Какво ще прави жена му?
— Какво би могла да прави? — попита Гарати.
Вървяха доста близо до тълпата, без да забелязват протегнатите ръце, които се мъчеха да ги докоснат — след няколко болезнени одрасквания с нокти, почти подсъзнателно поддържаха необходимата дистанция. Едно мъничко момче проплака, че иска да се прибере вкъщи.
— Говорих с всички останали — рече Макврайс. — Е, почти всички. Мисля, че победителят трябва да направи нещо за нея.
— Какво например? — попита Гарати.
— Това ще трябва да решат победителят и жената на Скрам. И ако копелето ни измами, ще му се явим от оня свят.
— Окей — каза Пиърсън. — Какво толкова има да се губи?
— Рей?
— Съгласен. Говори ли с Гари Баркович?
— Тая увехнала пишка? Той и на родната си майка не би направил изкуствено дишане, пък дори и да се гърчи в агония.
— Аз ще говоря с него — обади се Гарати.
— Нищо няма да постигнеш.
— Въпреки това. Още сега отивам.
— Рей, защо не говориш и със Стебинс? Ти май си единственият, който е говорил с него.
Гарати поклати глава.
— Още сега мога да ти кажа какъв ще е отговорът.
— Не?
— Ще попита защо. И когато свърши с философските си обобщения, аз самият няма да знам вече.
— Пропусни го тогава.
— Не може — Гарати пое към дребната, прегърбена фигура на Баркович. — Той е единственият Участник, освен Баркович, който е напълно уверен че ще спечели.
Баркович беше задрямал. С полузатворени очи и бледи, покрити с мъх бузи той приличаше на износен от постоянна употреба плюшен мечок. Беше загубил шапката си някъде, или я бе захвърлил.
— Баркович.
Баркович се стресна и отвори очи.
— К’во има? Кой е тук? Гарати?
— Да. Слушай. Скрам умира.
— Кой? А, да. Оня там, дето и мозъка му е от мускули. Така му се пада.
— Има пневмония. Едва ли ще издържи до следобед.
Баркович бавно извъртя своите черни, лъскави като копчета на балтон очи и ги впери в Гарати. Да, тази сутрин наистина приличаше на окаяното плюшено мече на някое палаво, овладяно от разрушителни страсти дете.
— Я виж, каква грижа се е изписала на простодушното ти лице, Гарати. Какво си намислил?
— Ами, не знам дали знаеш, че той е женен…
Очите на Баркович се изцъклиха и сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите си.
— Женен? ЖЕНЕН? ДА НЕ ИСКАШ ДА МИ КАЖЕШ, ЧЕ ТОЗИ ПРАЗНОТИКВЕНИК…
— Млъквай, говедо! Ще ни чуе!
— Хич не ми пука! Той е луд! — Баркович хвърли разгневен поглед на Скрам. — КАКВО СИ МИСЛИШ, ЧЕ ПРАВИШ БЕ ПРАЗНОТИКВЕНИК ТАКЪВ? ДА НЕ МИСЛИШ, ЧЕ СИ ИГРАЕШ НА КВАРТАЛЕН ПИЯНИЦА? — изрева той с всичка сила. Скрам извърна подпухналите си очи към него и после му помаха вяло с ръка. Очевидно бе сметнал Баркович за някой ентусиазиран зрител. Ейбръхам, който вървеше близо до Скрам, размаха към Баркович среден пръст. Баркович му отвърна със същото и после се обърна към Гарати. На лицето му цъфтеше усмивка.
— Ааах, каква доброта — рече той. — Направо се излъчва от тъпото ти, селяндурско лице. Какво, да не си тръгнал с шапката да събираш милостиня за болното другарче? Ама че хитро.
— Значи без теб, така ли? — попита остро Гарати. — Окей — той понечи да си тръгне.
Усмивката на Баркович заля цялото му лице. Той сграбчи Гарати за ръкава.
— Почакай. Почакай. Не съм казал не, нали? Да си ме чул да казвам не?
— Не…
— Не, разбира се, че не съм — Баркович отново се усмихна, но този път се долавяше някакво отчаяние. Нямаше я предишната напереност. — Виж какво, май наистина сбърках в отношението си с вас. Не исках да стане така. Дявол да го вземе, аз не съм чак толкова лош, ако имаш възможност да ме опознаеш, но все обърквам нещата в началото и затова малко хора се завъртаха вкъщи. Приятели от училище, искам да кажа. Божичко, не знам защо става така. Ако само имахме възможност да се опознаем, щеше да видиш, че не съм по-лош от другите, но винаги, ама винаги, в началото обърквам нещата. Искам да кажа, че човек трябва да си има приятели, нали така? Никак не е приятно да си сам. Мили Боже, сигурен съм че ме разбираш! Този проклет Ранк. От него започна всичко, Гарати. Каза, че ще ми спука задника. Не знам защо, но все някой наоколо гори от желание да ми спука задника. Дори като ходих на училище винаги носех със себе си сгъваем нож, за да мога да се справя с тия, дето искат да ми спукат задника. Този проклет Ранк. Не исках да пукне, не, в никакъв случай. Искам да кажа, причината не беше в мен. Ами вие гледате само крайния резултат, а въобще не забелязвате, когато заплашват… да ми спукат задника… — Баркович потъна в мълчание.
— Да, струва ми се че си прав — рече Гарати, отвратен от собственото си лицемерие. Баркович със сигурност можеше да придава какъвто си иска оттенък на случката, но Гарати помнеше съвсем ясно целия инцидент. — Е, какво ще кажеш по оня въпрос? Влизаш ли в сделката?
— Ама разбира се, разбира се — Баркович стисна конвулсивно ръкава на Гарати и го задърпа, сякаш дърпаше аварийната спирачка на някой автобус. — Ще й пращам хляб чак до края на живота й. Исках само да ти кажа… да те накарам да разбереш… човек трябва да има приятели… човек трябва да си има компания, нали така? Кой би искал да умре заобиколен от омраза, ако разбира се трябва да умре, така гледам аз на нещата. Аз… аз…
— Добре, разбрах — Гарати започна да изостава, чувстваше се като последен страхливец, все още мразеше Баркович, но същевременно, по някакъв странен начин го съжаляваше. — Благодаря много — това, което най-много го уплаши, беше човешкото в Баркович. Един дявол знае защо именно това го плашеше.
Той съвсем забави крачка, получи предупреждение и прекара следващите десет минути в плавно изоставане към самотно крачещия най-отзад Стебинс.
— Рей Гарати — рече Стебинс. — Честит трети май, Гарати.
Гарати кимна предпазливо.
— Същото за теб.
— Тъкмо си броях пръстите на краката — заговори с приятелски тон Стебинс. — Прекрасна компания са, защото се допълват чудесно един друг. Какво си намислил този път?
И така, наложи се отново Гарати да разказва за Скрам и жена му и някъде по средата на разказа още едно момче получи картон (на гърба на изтърканото му дънково яке беше написано с химикалка: АНГЕЛИТЕ НА АДА) и всичко придоби някаква жалка и безсмислена окраска. След като свърши той зачака напрегнато Стебинс да започне да реже със скалпел идеята му.
— Защо не? — отвърна добродушно Стебнис. Той погледна към Гарати и се усмихна. Гарати за пръв път видя, че умората си пробиваше път дори тук, на лицето на Стебинс.
— Звучиш, сякаш няма какво да губиш — рече той.
— Това е вярно — отвърна приветливо Стебинс. — Никой от нас всъщност няма какво да губи. Толкова по-лесно ни е да даваме.
Гарати се почувства ужасно подтиснат. Прекалено много истина имаше в думите на Стебинс. От това жестът им към Скрам само изглеждаше по-малък.
— Не ме разбирай погрешно, стари мой приятелю Гарати. Може да си падам малко чудак, но не съм гадняр. Ако, въздържайки се от подобно обещание можех да ускоря гибелта на Скрам, то аз щях да го сторя. Но не мога. Не съм съвсем сигурен, но струва ми се, че всяка Дълга разходка си има по някое нещастно куче като Скрам и винаги настъпва един момент, в който обкръжаващата реалност и морал започват да губят значение, отстъпвайки място на подобни жестове. Едно време, още преди Промяната и Бригадите е имало милионери, които покрай всичко останало са се занимавали и със създаване на благотворителни фондации и библиотеки и всякакви подобни лайнарски добрини. Моралът е доста странно нещо, Гарати. Всички родители смятат, че именно собствените им деца ще воюват за техните идеали. Но нито едно от тези нещастни, изгубени чеда — Стебинс направи широк жест с ръка за да посочи останалите Участници и се разсмя, но Гарати кой знае защо си помисли, че долавя в гласа му тъга — няма да остави след себе си дори някое копеле — той смигна на Гарати. — Шокирам ли те?
— Аз… мисля че не.
— Ти и твоят приятел Макврайс рязко се отличавате от тази на пръв поглед разноцветна тайфа, Гарати. Не мога да разбера как сте попаднали тук. Готов съм да се обзаложа, че причината е по-дълбока, отколкото мислиш. Снощи ме взе на сериозно, нали? За Олсон?
— Мисля, че да.
Стебинс се изсмя с наслаждение.
— Колко си простодушен, Рей. Олсон нямаше никаква тайна.
— Не можеш да ме убедиш, че снощи си се шегувал.
— О, да. Точно така беше.
Гарати се усмихна напрегнато.
— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че снощи си имал прозрение, а сега се опитваш да го отречеш. Може би си се уплашил.
Очите на Стебинс потъмняха.
— Мисли каквото си искаш, Гарати. Камбаните бият за твоето погребение. Връщане назад няма. Получи си заслуженото.
— А ти искаш да опорочиш всичко. Може би точно това ти е проблемът. Успокояваш се като си мислиш, че играта е предрешена. Ами ако не е? Тази мисъл не те ли плаши, Стебинс?
— Отлитай.
— Хайде, признай си.
— Нищо няма да призная, освен че си абсолютен глупак. Изчезвай оттук и живей в щастливата илюзия, че играта е честна — лека руменина бе избила по бузите на Стебинс. — Позволиш ли да те излъжат още в началото, всяка игра ще ти изглежда честна.
— Вече се подмокри — рече Гарати, но гласът му не бе достатъчно убедителен. Стебинс се усмихна с познатата си усмивка и наведе поглед към краката си.
Изкачваха се на отвъдния край на някаква просторна низина и Гарати почувства, че го облива гореща пот, докато бързаше напред към мястото, където Макврайс, Пиърсън, Бейкър и Скрам вървяха скупчени — или по-точно другите се бяха скупчили в плътна група около Скрам. Приличаха на разтревожени масажисти, край някой замаян от бой боксьор.
— Как е той? — попита Гарати.
— Защо питаш тях? — настоя Скрам. Звънливият му глас бе притихнал до едва доловим шепот. Треската бе отминала, оставяйки лицето му восъчно бледо.
— Добре, ще питам теб.
— А, не е зле — рече Скрам. Той се изкашля. Звукът беше приглушен, бълбукащ, сякаш идваше изпод вода. — Никак не е зле. Това което правите за Кати, момчета, е просто чудесно. Всеки обича сам да се справя с проблемите си, но в случая няма да проявявам излишна гордост. Особено като се има предвид обстановката.
— Не говори толкова много — прекъсна го Пиърсън. — Ще се измориш.
— Какво значение? Сега или малко по-късно, какво значение има? — Скрам ги огледа с празен поглед и после бавно поклати глава. — Защо трябваше да се разболявам? Всичко вървеше много добре. Бях един от възможните фаворити. Обичам да вървя, дори когато съм изморен. Да гледам хората… да дишам чист въздух… защо? Божията воля? Нима Господ Бог е решил това?
— Не зная — рече Ейбрахам.
Гарати почувства с отвращение, че отново го завладява очарованието от неизбежно наближаващата смърт. Опита се да се отърси от него. Не беше честно. Не, когато ставаше дума за приятел.
— Колко е часът? — попита ненадейно Скрам и Гарати потрепера, спомняйки си за Олсон.
— Десет и десет — рече Бейкър.
— Близо двеста мили по пътя — допълни Макврайс.
— Краката ми не са уморени — каза Скрам. — Това поне е нещо.
Едно малко момче врещеше с пълна сила от първия ред на тълпата. Гласът му се чуваше ясно сред приглушения ропот на тълпата.
— Хей, мамо! Погледни го оня големия! Виж го само каква е маймуна, бе мамо! Погледни, мамо! Гледай!
Гарати плъзна поглед в тълпата и откри момчето в първия ред. Носеше фланелка с надпис „Ранди Роботът“ и се лигавеше с някакъв полуизяден сандвич. Скрам му помаха.
— Какви невинни създания са децата — рече той. — Да, надявам се с Кати да си имаме момченце. И двамата искаме момче. Няма да имаме нищо против, ако е момиче, но все пак разбирате… момчето… то ти носи името и го предава по-нататък. Не че Скрам е някакво необикновено име — той се разсмя и Гарати се сети за разговора, който проведе със Стебинс преди малко — за морала и наследствеността.
Един участник с ярко зачервени бузи изостана до тяхната група и донесе поредния слух. Майк, от тандема Майк и Джо — момчетата с кожени якета, е получил страхотни чревни спазми.
Скрам прокара ръка през челото си. Гърдите му се разтърсиха от мъчителна кашлица, но той успя да запази темпото.
— Тия момчета са от друг сой. Идват от гората — рече той. — Ако знаех по-рано може би нямаше да се хвана на тая работа. Те са хоупи.
— Да — кимна Пиърсън. — Вече ни го каза.
Скрам го погледна изненадан.
— Така ли? Е, няма значение. Изглежда, че ще си имам другарче по пътя. Чудя се само…
На лицето на Скрам се изписа решително изражение. Той постепенно ускори крачка. Миг по-късно забави и се извърна към тях. Лицето му отново бе придобило спокойния си изглед. Гарати не можеше да откъсне очи от него, завладян от гледката.
— Момчета, не мисля че ще се срещнем повече — в гласа на Скрам нямаше нищо друго освен достойнство. — Сбогом.
Макврайс пръв се съвзе.
— Сбогом, човече — извика хрипливо той. — На добър път.
— Да, успех — обади се Пиърсън и после извърна поглед встрани.
Ейбръхам се опита да каже нещо, но не можа. Лицето му бе побледняло, устните — изкривени.
— Не го взимай навътре — извика Бейкър. Имаше унесен вид.
— Сбогом — с мъка изрече през стиснатите си устни Гарати. — Сбогом, Скрам, лек път и приятен отдих.
— Приятен отдих? — Скрам се усмихна. — Истинската Разходка може би тепърва предстои.
Той отново ускори крачка, докато се изравни с Майк и Джо, които продължаваха да вървят, скрити зад завесата на своите безстрастни лица и изтъркани кожени якета. Майк бе позволил на спазмите да го превият одве. Вървеше, притиснал с ръце долната част на корема си. Непрестанно забързваше.
Скрам заговори с тях.
Всички ги гледаха.
Тримата потънаха в продължителен разговор.
— Какво, по дяволите, са намислили тия? — прошепна с уплашен глас Пиърсън.
Неочаквано конференцията приключи. Скрам бавно се отдалечи от Майк и Джо. Дори от разстояние, Гарати ясно чуваше неговата дрезгава, лаеща кашлица. Войниците наблюдаваха внимателно тримата. Джо стисна брат си за рамото. Двамата се спогледаха. Гарати не можа да различи никаква емоция във вкаменените им лица. След това Майк ускори крачка и настигна Скрам.
След миг двамата рязко смениха посоката и се насочиха към тълпата, която осъзнала фаталността на предстоящото, започна да пищи и да се отдръпва от пътя им, сякаш бяха прокажени.
Гарати погледна към Пиърсън, който бе прехапал устни.
Двете момчета получиха предупреждения и когато стигнаха перилата, които ограждаха пътя, те се извърнаха едновременно с лице към камионетката. Ръцете им подскочиха в съвършен синхрон, с вдигнат среден пръст на всяка десница.
— Чуках майка ти и нея наистина си я бива! — извика с цяло гърло Скрам.
Майк добави нещо на неговия роден език.
Възторжен вик се откъсна от устните на Участниците и Гарати почувства, че се задавя в сълзи. Тълпата беше потънала в мълчание. Пространството зад Майк и Скрам беше опустяло. Двамата получиха второ предупреждение, тогава седнаха със скръстени крака на асфалта и потънаха в задушевен разговор. И това беше най-странното, помисли си Гарати докато минаваха край тях, защото Скрам и Майк не говореха на един и същ език.
Той не погледна назад. Никой от тях не погледна назад, дори след като всичко свърши.
— Който и да спечели, по-добре да си сдържи думата — обади се Макврайс. — По-добре да си я сдържи.
Никой не каза нищо.