Стивън Кинг
Дългата разходка (11)

Единадесета глава

„Напред, задници! Да не искате да живеете вечно?“

Неизвестен сержант от Първата Световна Война

В полунощ навлязоха в Олдтаун. Шосето на няколко пъти се присъединяваше към други пътища, накрая се сляха с шосе номер 2 и по него стигнаха до центъра на града.

За Рей Гарати, целият този пасаж беше като някакъв объркан, среднощен кошмар. Аплодисментите и възторжените възгласи нарастваха, докато накрая заглушиха всяка мисъл. Под яркото улично осветление, което ги къпеше в странна оранжева светлина, нощта се превърна в ослепителен, лишен от сянка ден. На тази светлина дори и най-приятелското лице изглеждаше като надигнало се от гробищата нещо. От прозорците на втория и третия етаж летяха конфети, вестници и дълги ленти тоалетна хартия. Приличаше на традиционния нюйоркски парад на телеграфо-пощенските работници.

Никой не умря в Олдтаун. Оранжевата светлина на лампите избледня, тълпата постепенно намаля и те навлязоха в коритото на река Стилуотър, където вече се раждаше новия ден. Настъпваше трети май. Откъм хартиената фабрика полъхна остра миризма. Миришеше на химикали, на дим, на замърсена вода и на злокобно дебнещ стомашен рак. Тук се издигаха хълмове от стърготини по-високи от сградите в центъра на града. Грамади от дървени трупи стърчаха в небето. Гарати отново потъна в своите объркани сънища за така жадуваната почивка и изкупление и след известен период от време, който му се стори цяла вечност, някой започна да го ръга в ребрата. Беше Макврайс.

— К’во има?

— Излизаме на магистралата — отвърна Макврайс. Имаше развълнуван вид. — Така предадоха отпред. Построили са край пътя цяла една шибана представителна рота. Ще ни посрещнат със салют от четиристотин пушки!

— И ето, че в долината на смъртта навлязоха четиристотинте — промърмори Гарати като търкаше подпухналите си очи. — Тая нощ вече се наситих на салюти от три пушки. Не ме интересува. Остави ме да спя.

— В това е въпросът. След като те дадат салют и ние ще им дадем.

— И ние ли?

— Да. Четиридесет и шест човека ще изпърдим с уста.

Гарати се усмихна с мъка. Усмивката замръзна неуверено на устните му.

— Това ли сте намислили?

— Аха. Всъщност… може и да сме по-малко. Някои от момчетата са доста зле.

Гарати за миг си спомни Олсон, живото олицетворение на Летящия холандец.

— Добре, и аз съм в играта.

— Да се посъберем, тогава.

Гарати ускори крачка. Двамата с Макврайс се приближиха към групата на Пиърсън, Ейбръхам, Бейкър и Скрам. Момчетата с кожените якета от авангарда също бяха поизостанали.

— Баркович с нас ли е? — попита Гарати.

Макврайс изсумтя.

— Той смята че това е най-великата идея откакто са измислили платените кенефи.

Гарати загърна с ръце измръзналото си тяло и тихичко се изкикоти.

— Предполагам, че им е приготвил як пърдеж.

Вече се изравняваха с магистралата. Гарати ясно виждаше банкета отдясно и напред — високите улични лампи, които тук светеха в неоновобяло. Още по-нататък, може би на около половин миля пътят започваше да се издига нагоре.

— Ето че наближаваме — обяви Макврайс.

— Кати! — ненадейно извика Скрам и Гарати подскочи от изненада. — Още не съм се предал, Кати! — той обърна невиждащ поглед към Гарати, очите му бяха зачервени и възпалени. Очевидно не го позна. Бузите му пламтяха, устните му бяха напукани.

— Хич не е добре — рече извинително Бейкър, сякаш той бе причината за болестта на Скрам. — От време на време му даваме да пие вода и му сипваме на главата. Но манерката му е почти празна и ако иска нова, трябва да го направи сам. Такова е правилото.

— Скрам — рече Гарати.

— Кой говори? — очите на Скрам се завъртяха бясно в орбитите.

— Аз. Гарати.

— Ох. Да си виждал Кати?

— Не — Гарати се сви от притеснение. — Аз…

— Започва се — каза Макврайс. Възгласите отново нараснаха и от мрака изскочи някакъв призрачнозелен надпис:

МЕЖДУЩАТСКО 95 ОУГЮСТА ПОРТЛЕНД ПОРТСМЪТ ПОСОКА НА ЮГ

— Ето го — прошепна Ейбръхам. — Господ да ни е на помощ и да ни води на юг.

Пътят започна да се издига под краката им. Постепенно навлязоха в ярко осветената от неоновите лампи магистрала. Настилката тук бе значително по-гладка и Гарати отново почувства познатото радостно вълнение.

От едната страна на разклона се бяха подредили войниците от представителната рота, а зад тях тълпата зрители. Гвардейците мълчаха, стиснали пушките „за почест“. Парадните им униформи бяха ослепителни, в сравнение с тях войниците от камионетката имаха съвсем жалък вид.

Като че ли се издигаха над някакво огромно и неспокойно море от безпорядъчен шум, нагоре към по-спокойни слоеве на атмосферата. Единствените звуци, които се чуваха, бяха шумът от стъпките им и задъхано дишане. Входната отсечка към магистралата сякаш беше безкрайна, по цялото протежение от двете страни бяха строени войници с алени униформи, стиснали пушките си „за почест“.

И след това, някъде от мрака се разнесе гласът на Майора, усилен от високоговорителите:

— На рее-мък!

Шум от стотици оръжия, които се удрят в плътта.

— За стреел-ба!

Прикладът е опрян в рамото, дулото сочи към небето, сякаш крачат под стоманена арка. Всички се присвиват при мисълта за предстоящите изстрели, които павловият рефлекс вече е превърнал за тях в символ на неизбежна смърт.

— Огън!

Четиристотин пушки в нощта, оглушително, раздиращо мозъка. Гарати едва се сдържа да не скрие лицето си в шепи.

— Огън!

Отново острата, дразнеща миризма на изгорял барут и сяра. В коя книга стреляха над водата, за да накарат телата на удавените да изплуват?

— Главата ми — изпъшка Скрам. — О Божичко, боли ме главата.

— Огън!

Четиристотин пушки изгърмяха за трети и последен път. Макврайс мигновено се обърна и закрачи заднешком. Лицето му бе зачервено от напрежение.

— За стреел-ба!

Четиридесет езика облизаха четиридесет изсъхнали устни.

Гарати пое дълбоко дъх и се помъчи да го задържи.

— Огън!

Наистина прозвуча жалко. Един немощен, слаб звук на безпомощност в големия мрак. Така и не повториха. Каменните лица на войниците от ротата не потрепнаха, но като че ли се долавяше някакъв слаб намек на неодобрение.

— О, майната му — рече Макврайс. Той се обърна и закрачи напред с наведена глава.

Пътят съвсем се изравни. Вече бяха на магистралата. За миг видяха джипът на Майора да се отдалечава на юг — кратко проблясване на неонови светлини в огледалните очила — и после тълпата се сгъсти, но сега беше значително по-далече, защото магистралата беше четири ленти широка, дори пет — ако се брои затревената ивица по средата.

Гарати побърза да свие натам и скоро стъпи на ниско подстриганата трева, чувствайки как тревичките галят ходилата му през изтърканите подметки и как лекичко гъделичкат прасците му. Някой получи предупреждение. Магистралата се простираше пред тях, равна и монотонна, зеленината по средата стегната в бетонен паваж и всичко това обляно в светлините на високите неонови лампи. Сенките им бяха черни, дълги и с ясни контури, сякаш над тях грееше лятна луна.

Гарати вдигна манерката, пое дълбока глътка вода, после завъртя капачката и отново се унесе в дрямка. До Оугюста оставаха осемдесет, може би осемдесет и четири мили. Влажната трева под краката му действаше успокояващо…

Той се препъна, с мъка се задържа да не падне и отвори широко очи. Някакъв глупак беше посадил борчета по протежение на затревената ивица. Сигурно така е необходимо, но все пак не прекаляваха ли? В края на краищата, как ще се разхожда човек по тревичката, ако на всяка крачка…

Вероятно не са го имали предвид.

Гарати се премести в лявата лента, където вървяха повечето от Участниците. Още две камионетки се бяха присъединили към ескорта след отбивката за Ороно, за да могат да покрият останалите четиридесет и шест момчета. „Но изглежда, не са предполагали, че ще ходиш по тревата. Едно на нула за теб, Гарати, стари приятелю. Нищо особено, просто поредното малко разочарование. Вярно, тривиално. Само… не смей да се надяваш на нещо или да разчиташ на нещо. Вратите се затвориха. Една по една.“

— Тази нощ ще изпопадат — рече той. — Ще изпопадат като хлебарки от таван.

— Не съм толкова сигурен — отвърна с уморен глас Коли Паркър. Като че ли беше подтиснат.

— Защо не?

— Това е като да пресяваш пръст през сито. Малките парчета минават почти веднага. После се разпадат малко по-големите. Но едрите буци… — Паркър се усмихна, в устата му имаше засъхнала слюнка — те са тези, които имат значение.

— Но, толкова много вървяхме… все пак…

— Аз все още искам да живея — прекъсна го грубо Паркър. — Така че, не ми говори глупости, Гарати. Ти и твоят шантав приятел Макврайс можете да си вървите и да си разправяте каквито искате врели-некипели, за да ви минава по-леко времето. Но на мен тия не ми минават. Защото каквото и да става — аз все още искам да живея. Това важи и за другите. И те ще умрат бавно. Ще умрат един по един. Може и да получа картон, но точно в този миг се чувствам сякаш бих могъл да вървя чак до Ню Орлиънз, преди да падна на колене пред онези пикливи мижитурки с тяхната дебилна камионетка.

— Наистина ли? — той почувства, че го завладява вълна на отчаяние. — Наистина?

— Да, наистина. Така че, успокой се, Гарати. Има още много да вървим — той пое с широка крачка към момчетата с кожени якета — Майк и Джо, които все още вървяха най-отпред. Гарати наведе глава и отново се унесе в дрямка.

Умът му постепенно се отдели от тялото, огромна незряща камера, пълна с незаснет филм, която не пропускаше нищо наоколо, със своя беззвучен, гладко смазан и въртящ се до безкрайност механизъм. После си спомни баща си, крачещ с едри крачки, обут в зелени гумени ботуши. Замисли се за Джими Оуенс, дето го удари с приклад в ченето, защото това бе идея на Джими, да си съблекат дрехите и да се опипват беше идея на Джими, да, това беше идея на Джими. Прикладът описа дъга, насочен точно натам, после бликна кръв („Съжалявам, Джими, Божичко, трябва да те превържем!“), право в брадата, след това му помогна да се прибере вкъщи… Джими викаше от болка… викаше…

Гарати отвори очи и се огледа замаяно. Лицето му бе покрито с пот, независимо от студената нощ. Някой викаше. Дулата на карабините бяха насочени към една дребна фигура. Приличаше на Баркович. Прогърмяха изстрели, в перфектен синхрон и дребната фигура се преметна през две ленти като чувал с пране. Но лицето не беше на Баркович. В него имаше спокойствие, то почиваше в мир.

Гарати се замисли, дали за всички тях няма да е по-добре, ако умрат и после се стресна от тази мисъл. Но не беше ли вярно? Наистина безжалостна мисъл. Болката в краката ще се удвои, дори утрои преди да настъпи краят, а тя дори сега му се струваше непоносима. Но дори болката не беше най-лошото. Най-лошото беше този постоянен аромат на смърт, който не го оставяше нито за миг. Крясъците на тълпата се бяха превърнали в постоянен фон на мислите му. Този звук го унасяше. Той задряма отново и този път пред него се появи изображението на Джен. За известно време съвсем я бе забравил. „По-добре е да дремеш, отколкото да спиш — помисли си Гарати“. Болката в краката и ходилата сякаш принадлежеше на някой друг, някой с който го свързваше далечна и неясна връзка и вече без особени усилия можеше да регулира мислите си.

Бавно започна да изгражда образа й. Първо нейните малки крака. Нейните силни, но иначе женствени крака — стройни глезени, от които израстват здрави, селски бедра. Тънкият й кръст, едрата и стегната гръд. Интелигентните, закръглени черти на лицето й. Нейната руса коса. Кой знае защо, намираше нещо курвенско в тази коса. Веднъж дори й го каза, просто се изпусна и после се уплаши, че ще я разгневи, но тя въобще не отговори. Гарати стигна до извода, че сравнението й е доставило удоволствие…

Този път се събуди от все по-честите и по-болезнени спазми в червата си. Наложи се да стисне зъби и да върви пряко сили, докато болката понамалее. Светещият циферблат на часовника показваше един.

„О, Боже, моля те, нека не се наложи да сера пред толкова много хора! Моля те, Боже. Ще ти дам половината от онова, което получа за награда, само, моля те, дай ми запек. Моля те. Моля те. Мо…“

Червата му се свиха отново, силно и болезнено, може би за да го уверят, че тялото му все още функционира нормално, независимо от тежките изпитания, на които е подложена. Той с мъка издържа до края на поредния безмилостно ярко осветен участък от пътя. После с нервни движения си разкопча колана, поколеба се за миг и след това, с изкривено от мъка лице свали панталоните, прикри гениталиите си с ръка и клекна. Колената му изпукаха експлозивно. Забравили да вършат друго, освен онова, което вършеха непрестанно през последните часове, мускулите на бедрата и прасците нададоха протестен вой като че ли го заплашваха, че ще се стегнат на топка.

— Предупреждение! Предупреждение 47!

— Джон! Ей, Джони, погледни онова нещастно копеле там!

Пръсти, които сочат към него в мрака, донякъде скрити, донякъде въображаеми. Няколко джобни фенерчета блеснаха и Гарати отчаяно завъртя глава. Нищо не можеше да бъде по-лошо от това. Нищо.

Той залитна назад и се подпря с ръка за да не падне по гръб.

Тънък, момичешки глас:

— Виждам я! Виждам му онази работа!

Бейкър мина наблизо без да погледне към него.

В един ужасяващ миг Гарати си помисли, че всичко е било напразно — фалшива тревога — но после се успокои. Дори взе целия процес под контрол. После, с една последна въздишка на облекчение се надигна и се запрепъва напред, в нещо средно между бърз ход и подтичване, мъчейки се същевременно да си закопчае панталоните. Малка част от него бе останала там, на пътя, димяща в мрака, под втренчените погледи на хиляди зрители. „Да го бутилираме! Да го увием в салфетка! Лайното на човек, който е заложил живота си на карта! Ето виж, Бети, нали ти казах, че имам нещо специално да ти покажа… ей го там, поставила съм го над стереоуредбата. Двайсет минути по-късно го застреляха…“

Той настигна Макврайс и закрачи редом с него, с наведена глава.

— Трудно ли беше? — попита Макврайс. В гласа му се долавяше възхищение.

— Ужасно трудно — отвърна Гарати и въздъхна дълбоко. — Знаех си, че съм забравил нещо.

— Какво?

— Оставих си тоалетната хартия вкъщи.

Макврайс се изкиска.

— Както обичаше да казва старата ми баба, ако си нямаш кочан, поне ще ти е по-широко в панталоните.

Гарати избухна в искрен, чистосърдечен смях, в който не се долавяше и следа от истерия. Почувства се по-лек, по-свободен. Както и да се развият събитията, без съмнение ще му се наложи отново да мине през това.

— Поздравления за успеха — каза присъединилия се към тях Бейкър.

— Исусе — възкликна Гарати. — Абе, момчета, що не вземете да ми пратите и някоя картичка за празника, или нещо подобно?

— Страхотно забавление е, като се има предвид жадната за зрелище публика — продължи Бейкър. — Слушай, току-що научих нещо. Не знам дали да вярвам. Не знам дори дали искам да му вярвам.

— И какво е то? — попита Гарати.

— Джо и Майк, нали ги знаете? Момчетата с кожените якета, дето всички ги мислеха, че си падат един по друг. Те са хоупи. Мисля, че именно това се опитваше да ни каже Скрам, но ние така и не го разбрахме. Но… виждате ли… това, което чух, е че са братя.

Гарати зяпна от удивление.

— Отидох напред — продължи Бейкър — и ги огледах внимателно. Проклет да съм, ако те не си приличат!

— Това е забранено — рече с гневен глас Макврайс. — Това е абсолютно забранено! Родителите им заслужават да ги отведат Бригадите, задето са позволили такова нещо!

— Познаваш ли някои индианци? — попита с тих глас Бейкър.

— Не, освен ако не идват от Пасайк — рече Макврайс. Все още беше разгневен.

— В нашия край има резерват за семиноли, недалеч отвъд щатската граница — продължи Бейкър. — Странни хора са. Думи като „отговорност“ имат съвсем друго значение за тях. Това са горди хора. И бедни. Струва ми се, че всичко това важи с пълна сила както за семинолите, така и за хоупите. И те знаят как да умрат с чест.

— Това не ги извинява — завъртя глава Макврайс.

— Идват от Ню Мексико — рече Бейкър.

— Това е богохулство — отсече с категоричен глас Макврайс и Гарати беше готов да се съгласи с него.

Разговорите отново се пооживиха, донякъде благодарение на шумът на тълпата, но както подозираше Гарати, по-скоро като следствие от монотонността на магистралата. Хълмовете бяха полегати и толкова издължени, че почти не приличаха на хълмове. Участниците придремваха, някои дори похъркваха. Всички бяха затегнали здраво коланите, като че ли се готвеха за предстоящите трудности. Сформираните по-рано мънички клетки от съобщества постепенно се разтваряха на тройки, двойки и самотници.

Тълпата беше тази, която не знаеше умора. Ревеше непрестанно със своя дрезгав глас и размахваше противните си плакати. Най-често се чуваше името на Гарати, но отделни групички от другите щати от време на време успяваха да изразят подкрепата си за Баркович, Пиърсън или Уейман. Чуваха се и други имена, но те изчезваха със скоростта, с която се губеха електрическите смущения на телевизионния екран.

От време на време над главите им разцъфваха с пукот сигнални ракети. Някой запрати нагоре цветна димка и тълпата се разбяга с ужас, когато димката тупна на банкета и с пронизително свистене започна да бълва облаци от розов дим в мрака. Имаше и други вълнуващи мигове. Един мъж с мегафон в ръка използва момента не само да обяви на всеослушание подкрепата си за Гарати, но и да предложи кандидатурата си за Областен представител. Не след дълго зърнаха в тълпата жена, която бе притиснала любовно към себе си желязна клетка с огромна черна врана. Момчетата от Университета в Ню Хемпшир бяха направили в тяхна чест жива пирамида, а недалеч от тях, беззъб мъж с хлътнали бузи и костюм тип „чичо Сам“, размахваше плакат, на който пишеше:

НИЕ ПРЕДАДОХМЕ ПАНАМСКИЯ КАНАЛ В ЛАПИТЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ НЕГРИ

Но през останалото време тълпата изглеждаше скучна и еднообразна като самата магистрала.

Гарати отново се унесе в дрямка и в главата му се завъртяха любовни и кошмарни видения. В един от многото сънища, някакъв нисък и кънтящ глас повтаряше отново и отново: „Имаш ли опит? Имаш ли опит? Имаш ли опит?“ и той не можеше да определи дали това беше гласът на Стебинс или на Майора.