Джеймс Ролинс
Черният орден (7)

3.
Укуфа

10:20

Ловен резерват Хлухлуве-Умфолози

Земите на зулу, Южна Африка

На десет хиляди километра и цял свят разстояние от Копенхаген един открит джип се движеше из пущинака на Южна Африка.

Жегата вече беснееше, пържеше саваната и рисуваше трептящи миражи. В огледалото за задно виждане равнините се припичаха под яркото слънце, само тук-там бодливи трънаци и самотни стиски червена храстовидна върба стърчаха като удивителни. Право напред се издигаше ниска могила с гъста мозайка от чепати акации.

— Стигнахме ли? — попита Камиси Тейлър, завъртя волана и джипът ги задруса през един пресъхнал поток. Прахта се точеше като опашка изпод задните гуми.

Доктор Марша Феърфилд се беше изправила на пасажерското място, стиснала с една ръка ръба на предното стъкло за равновесие. Посочи с другата.

— Завий. Там има една дълбока кухина.

Камиси намали и зави надясно. Като дежурен надзирател в ловния резерват Хлухлуве-Умфолози, трябваше да следва протокола. Бракониерството беше сериозно престъпление… но също и реалност. Особено в по-усамотените части на парка.

Дори собственият му народ, съплеменниците му зулуси, спазваха традиционните нрави и обичаи. Налагало се бе да глобява дори приятели на дядо си. Старците му бяха измислили прякор, дума на зулуски, която се превеждаше като „Дебеланко“. Уж не я използваха презрително, но Камиси усещаше подтекста на негодувание зад привидно шеговитата задявка. Те го смятаха за второ качество мъж, задето е приел „бяла“ работа и „дебелее“ за сметка на другите. На всичкото отгоре по тези места все още го смятаха за един вид външен човек. Баща му го беше отвел в Австралия, когато Камиси беше само на дванайсет, след като майка му почина. Беше прекарал голяма част от живота си в покрайнините на град Дарвин на северното австралийско крайбрежие, дори беше следвал две години в университета в Куинсланд. Сега, на двайсет и осем, се беше върнал и бе почнал работа като отговорник за дивеча в резервата — отчасти заради образованието си, отчасти заради връзката си с местните племена.

„Дебелее за сметка на другите.“

— Не може ли малко по-бързо? — подкани го пътничката му.

Доктор Марша Феърфилд беше биоложка от Кеймбридж, попрехвърлила средната възраст. Участваше в проекта „Операция Носорог“ и често я наричаха Майка Тереза на носорозите. Камиси обичаше да работи с нея. Може да беше просто заради пълната липса на снобарски преструвки, видна във всичко у нея — от избелялото й кафеникаво яке до прошарената й коса, пристегната на опашка на тила.

Или може би заради страстта, с която си вършеше работата. Като сега.

— Женската е умряла при раждането, но малкото може още да е живо. Но колко ще издържи? — Тя удари с юмрук по ръба на стъклото. — Не можем да загубим и двете животни.

Като отговорник за дивеча, Камиси я разбираше отлично. От 1970-а популацията на черни носорози в Африка беше намаляла с деветдесет и шест процента. Резерватът Хлухлуве-Умфолози се опитваше да поправи това, както го беше направил с белия носорог. Всъщност това беше основният консервационен проект на парка.

Всеки черен носорог беше важен.

— Ако не беше проследяващият имплант, изобщо нямаше да я открием — продължи доктор Феърфилд. — Засекли го от хеликоптер. Но ако е родила, няма как да открием малкото.

— Малкото няма ли да остане близо до майка си? — попита Камиси. Самият той го беше виждал с очите си. Преди две години бяха открили две малки лъвчета да се гушат до изстиналия корем на майка си, убита при незаконен спортен лов.

— Знаеш каква е съдбата на сирачетата. Трупът ще привлече хищници. И ако малкото още е наблизо, цялото в кръв от раждането…

Камиси кимна, натисна газта и подкара джипа по каменистия склон. Задницата поднасяше, но той не намали.

Теренът отпред се разчупи от дълбоки ждрела, нарязани с бълбукащи поточета. Тук растителността беше повече — смокини, наталски махагон, ниалови дървета. Това беше една от малкото „влажни“ зони в парка, а също и една от най-отдалечените, встрани от обичайните дивечови пътеки и туристически маршрути. Посетители се допускаха само със специално разрешение и при строги ограничения — само денем, без биваци за нощуване. Територията се простираше чак до западната граница на резервата.

Докато бавно спускаше джипа по нанадолнището, Камиси огледа хоризонта. На километър и половина дивечово заграждение разсичаше терена. Триметровата черна ограда отделяше парка от съседен частен резерват. Такива резервати често деляха граница с парка — предлагаха по-големи възможности за развлечение на по-заможните туристи.

Само че това не беше обикновен частен резерват.

Паркът Хлухлуве-Умфолози беше основан през 1895-а и бе най-старият резерват в цяла Африка. Частният резерват в съседство също беше най-старият от своя вид. Това парче земя дори предхождаше парка — бе фамилна собственост на една от най-влиятелните и стари династии в Южна Африка, клана Вааленберг, едно от първите бурски семейства, заселили се в страната още през седемнайсети век. Въпросният резерват беше голям, площта му надвишаваше една четвърт от площта на националния ловен парк. Говореше се, че гъмжал от диви животни. И не само петте големи — слонове, носорози, леопарди, лъвове и биволи — а също хищници и тревопасни от всякакъв вид. Нилски крокодили, хипопотами, гепарди, хиени, чакали, жирафи, зебри, куду, импала, въобще всякакви антилопи, глигани, павиани и така нататък. Говореше се, че без да подозира, резерватът Вааленберг приютил стадо рядък вид окапи много преди тези роднини на жирафа да бъдат официално открити като вид през 1901-ва.

Но пък слухове и приказки за Вааленбергския резерват имаше колкото щеш. До парка се стигаше само по въздух. Пътищата, водили някога до него, отдавна бяха погълнати от джунглата. Единствените посетители, допускани по изключение, бяха сред най-важните хора в световен мащаб. Говореше се, че Теди Рузвелт ловувал веднъж в резервата и дори организирал системата от национални паркове на САЩ по примера на Вааленбергския резерват.

Камиси би дал дясната си ръка да прекара един ден там.

Само че тази чест се падаше единствено на главния управител на Хлухлуве. Разходка из имението Вааленберг беше една от допълнителните облаги при поемането на този пост и дори тогава новоназначеният управител трябваше да подпише декларация за поверителност. Камиси се надяваше някой ден да бъде удостоен с тази чест.

Но знаеше, че е малко вероятно.

Не и за човек с черен цвят на кожата.

Беше получил работата си благодарение на зулуския си произход и образованието си, вярно, но дори и след края на апартейда си имаше ограничения. Старите навици умираха трудно — и за белите, и за черните. Дори неговото назначение беше малко чудо. Едно от тъжните наследства на апартейда беше, че цяло поколение племенни деца бяха израснали почти без образование, жертва на годините сегрегация, преследвания и бунтове. Цяло едно изгубено поколение. Така че той правеше онова, което му беше по силите — отваряше вратите, които можеше да отвори, и ги държеше отворени за онези, които щяха да дойдат след него.

И щеше да играе ролята на Дебеланкото, ако това беше цената.

А междувременно…

— Там! — извика доктор Феърфилд и рязко върна Камиси към реалността на неравния терен пред колата. — Завий наляво към онзи баобаб в подножието на хълма.

Камиси видя праисторическото гигантско дърво. Големи бели цветове висяха скръбно по краищата на клоните му. Вляво от дървото теренът се спускаше рязко към падина с формата на купа. Малък вир отразяваше слънчевите лъчи в ниското.

Водоем.

Извори като този се срещаха навсякъде из парка, някои естествени, други — дело на човешка ръка. Около тях можеше да се види представителна извадка на животинското царство в най-концентриран вид… но бяха и най-опасни за пътника.

Камиси наби спирачки до баобаба.

— Оттук ще трябва да продължим пеша.

Доктор Феърфилд кимна. И двамата посегнаха към пушките. Макар да бяха природозащитници по убеждение, и двамата познаваха добре опасностите на африканския пущинак.

Камиси слезе от джипа и преметна през рамо двуцевката си „Нитро Холанд&Холанд Роял 456“. С нея можеше да спре и нападащ слон. В гъстите храсталаци я предпочиташе пред всяко друго оръжие.

Тръгнаха надолу по обраслия с остра трева и бодливи храсти склон. Короните на дърветата ги пазеха от слънцето, но потулваха земята в плътни сенки. Камиси стъпваше предпазливо, озадачен от тежката тишина. Никакви птичи песни. Нито маймунски крясъци. Само жужене и бръм на насекоми. От тази тишина направо настръхваше.

Феърфилд вървеше до него и следеше показанията на преносимия си GPS търсач.

Вдигна ръка и посочи.

Камиси тръгна натам, заобикаляше размътения вир. Наджапа сред високи тръстики и за награда го блъсна смрад на разложено месо. Скоро откри източника й в един гъстак, потънал в дебела сянка.

Приживе черният женски носорог сигурно бе тежал тон и двеста. Истинско чудовище.

— Мили Боже — възкликна доктор Феърфилд през кърпичката, която притискаше до носа си. — Роберто я видял от хеликоптера, обаче…

— На земята винаги е по-лошо — каза Камиси.

Приближи се до подутия труп. Тялото лежеше на лявата си страна. Мухи се вдигнаха на черен облак. Коремът бе разпорен. Червата се бяха изсипали наполовина под натиска на образувалите се газове. Изглеждаше невъзможно всичко това да се е събирало някога в коремната кухина на животното. Други вътрешни органи бяха пръснати в прахоляка наоколо. Кървави следи показваха къде в гъсталака са били завлечени някои подбрани вкуснотии.

Мухите пак накацаха върху трупа.

Камиси прескочи част от нагризания черен дроб. Десният заден крак беше отделен почти напълно от ставата. Що за челюсти бяха направили това…

Дори лъв в разцвета на силите си би се затруднил.

Камиси заобиколи към главата.

Едно от закърнелите уши на носорога беше отхапано, гърлото бе разкъсано жестоко. Безжизнени черни очи отвърнаха на погледа на Камиси, сякаш застинали в миг на ужас. Бърните бяха изтеглени назад, като в агония или смъртен страх. Но не това беше важно.

Камиси знаеше какво трябва да провери.

Над ноздрите се извиваше дълъг рог, масивен, съвършен.

— Определено не са бракониери — каза Камиси.

Всеки бракониер би взел рога. Именно заради рогата популацията на носорозите продължаваше бързо да намалява. Стрит рог от носорог се продаваше на азиатските пазари като средство за лечение на еректилна дисфункция, един вид хомеопатична виагра. Един-единствен рог носеше цяло състояние.

Камиси се изправи.

Доктор Феърфилд коленичи при другия край на тялото. Беше нахлузила гумени ръкавици, пушката й бе подпряна на трупа.

— Няма признаци да е родила.

— Значи няма осиротяло носорогче.

Биоложката заобиколи отново към корема на голямото животно. Наведе се, преспокойно повдигна парче разкъсана кожа и бръкна вътре.

Камиси се извърна.

— Досега мършоядите трябваше да са оглозгали трупа почти до кости — каза тя, докато работеше.

— Месото е много — измърмори той и отново обиколи туловището.

Тишината все така го притискаше и сякаш усилваше горещината. Хвърли поглед към докторката, но прегледът още не беше приключил.

— Според мен не това е причината. Тялото е тук от снощи, при това близо до място за водопой. Ако не друго, чакалите трябваше да са отмъкнали всичко от коремната кухина.

Камиси отново огледа трупа. Погледът му се спря на почти откъснатия заден крак, после на разкъсаното гърло. Нещо голямо беше повалило носорога. Нещо голямо и бързо.

Той настръхна.

Всъщност къде изобщо бяха чакалите, хиените и другите мършояди?

Преди да е измислил каквото и да било, доктор Феърфилд каза отсечено:

— Малкото го няма.

— Какво? — Той се обърна към нея. — Нали казахте, че не е родила.

Доктор Феърфилд се изправи, махна ръкавиците и взе пушката. После обиколи трупа, оглеждаше земята. Камиси забеляза, че следва кървавата пътека, където нещо е било извлечено от корема, за да бъде изядено на спокойствие.

О, Боже…

Тръгна след нея.

В края на гъсталака биоложката разбута с дулото на пушката няколко провиснали до земята клони. Зад тях видяха какво е било извлечено от корема на носорога…

Телцето беше разкъсано на парчета, сякаш няколко животни са си го оспорвали.

— Било е живо, когато са го разкъсали — каза доктор Феърфилд и посочи пръските кръв. — Бедничкото…

Камиси отстъпи назад и си спомни въпроса на биоложката отпреди малко. Защо други прехранващи се с мърша животни не бяха яли останките? Лешояди, чакали, хиени, дори лъвове. Доктор Феърфилд беше права. Толкова много месо никога не отиваше нахалост.

В това нямаше смисъл.

Освен ако…

Сърцето на Камиси заби тежко.

Освен ако хищникът още не беше тук.

Вдигна пушката. Потискащата тишина в сърцето на потъналия в сянка гъсталак отново писна в ушите му. Сякаш самата гора се беше уплашила от съществото, убило носорога.

Несъзнателно душеше въздуха, ослушваше се, напрягаше очи; стоеше абсолютно неподвижно. Сенките наоколо сякаш се сгъстиха още повече.

Като всяко дете, израсло в Южна Африка, Камиси добре познаваше суеверията, приказките за чудовища, които бродели из джунглите — ндалавото например, виещият човекоядец от угандийските гори; мбилинто — хипопотам с размери на слон от тресавищата в Конго; мнгва — косматият хищник от кокосовите горички по крайбрежието.

Но в Африка понякога и легендите оживяваха. Като нсуифиси. Раираното човекоядно чудовище от Родезия, дълго смятано за фолклорна измишльотина от белите заселници… докато десетилетия по-късно не беше класифицирано като нов вид гепард с таксономично название Acinonyx rex.

Докато оглеждаше напрегнато джунглата, Камиси се сети и за друго митично чудовище, познато из цяла Африка. Наричаха го с различни имена — дубу, лумбува, керит, гетет. Дори само името му караше децата да пищят от страх. Голямо като горила, то беше истински демон заради бързината, хитростта и жестокостта си. Векове наред много ловци — и черни, и бели — бяха твърдели, че са го зървали. Всички деца от малки се научаваха да разпознават характерния му вой. Този район на зулуската земя не правеше изключение.

— Укуфа… — измърмори Камиси.

— Каза ли нещо? — попита доктор Феърфилд. Още стоеше наведена над мъртвото носорогче.

Това беше зулуското име на чудовището, което хората шептяха около лагерни огньове и в племенните краали.

Укуфа.

Смърт.

Знаеше защо се беше сетил точно за този звяр. Преди пет месеца един старец разгорещено твърдеше, че бил видял укуфа недалеч оттук. „Наполовина звяр, наполовина призрак с очи от огън“ — така го беше описал старецът без грам колебание. Само другите старци бяха приели сериозно твърденията му. По-младите, като Камиси, даже се бяха майтапили с него.

Тук обаче, в дълбоките сенки…

— Трябва да тръгваме — каза Камиси.

— Още не знаем какво я е убило.

— Не са били бракониери. — Друго не му трябваше да знае. Махна с пушката си към джипа. Щеше да се свърже по радиостанцията с управителя, да го уведоми, и толкова. Женският носорог е бил убит от хищник. Няма данни за бракониерство. Трупа щяха да оставят на мършоядите. Кръговратът на живота.

Доктор Феърфилд се изправи неохотно.

Някъде отдясно проточен вик раздра джунглата, придружен от пронизителен писък на голяма котка.

Камиси се разтрепери. Позна вика, не толкова с ума си, колкото с костния си мозък. Той го върна назад към лагерни огньове посред нощ, към истории за ужас и кръвопролитие, и по-назад дори, към нещо първично, към време преди речта, когато животът е бил чисто и просто инстинкт за оцеляване.

Укуфа.

Смърт.

Викът затихна и тишината ги затисна отново.

Камиси прецени наум разстоянието до джипа. Трябваше да тръгнат веднага към него, но без да изпадат в паника. Ако покажеха страха си, само щяха да предизвикат хищника.

Някъде в джунглата изригна нов вик.

После още един.

И още един.

Всичките от различни посоки.

Във внезапната тишина, която последва, Камиси си даде сметка, че имат само един шанс.

— Тичай!

09:31

Копенхаген, Дания

Грей лежеше по корем на покрива, с главата надолу, проснат там, където не беше успял да улови Фиона. Момичето се беше преметнало през обвития в дим ръб и тази картина се беше запечатала сякаш завинаги в ума му. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

„О, Господи… какво направих…“

Виещи сирени наближаваха улицата откъм фасадата и млъкваха, щом стигнеха до горящата къща.

Нов залп пламъци излетя иззад рамото му през таванския прозорец, придружен от нагорещена вълна дим. Повече не можеше да остане тук.

Насили се да се надигне на лакти, после на ръце.

Встрани от него огънят за миг утихна и се отдръпна. В краткото затишие Грей чу долу гласове, тревожни, приглушени. И по-близо до него… тих стон. Точно под ръба на покрива.

Фиона?

Пак се просна по корем и се плъзна странично към ръба на покрива. Дим се издигаше на валма от строшените прозорци под стрехата. Грей използва димната пелена като прикритие.

Стигна до улука и погледна надолу.

Точно под него имаше балкон от ковано желязо… не, не балкон. Площадка на външна стълба. Външната стълба, за която беше споменала Фиона.

Момичето лежеше напреко на площадката.

Фиона пак изпъшка замаяно, хвана се перилото и понечи да се надигне.

И други забелязаха движението.

Грей различи двама души във вътрешния двор. Единият стоеше в средата на плочника с насочена пушка и се прицелваше. Черен дим се издигаше откъм счупен прозорец на втория етаж и скриваше Фиона от погледа му. Стрелецът чакаше момичето да надигне глава над парапета.

— Залегни — изсъска Грей.

Тя погледна нагоре. По челото й се стичаше кръв.

Вторият стрелец заобиколи; стискаше в две ръце черен пистолет. Целта му беше да заварди стълбата, за да не могат да се измъкнат.

Грей даде знак на Фиона да не мърда, после запълзя по ръба на покрива, докато не се озова точно над втория стрелец. Врящият дим все така го скриваше, а и убиецът наблюдаваше най-вече стълбището. Застанал в позиция, Грей зачака. Хвана с дясната си ръка една тежка керемида.

Щеше да има само един шанс.

Мъжът долу вдигна пистолета си и сложи крак на първото стъпало.

Грей се наведе през ръба с вдигната ръка.

Подсвирна силно.

Стрелецът погледна нагоре, като едновременно с това завъртя оръжието си и падна на едно коляно. Дяволски бърз беше…

Но гравитацията беше по-бърза.

Грей метна керемидата. Тя се завъртя във въздуха като брадва и се стовари върху вдигнатото лице на мъжа с пистолета. Кръв шурна от носа му. Той падна тежко назад, удари главата си в плочника и повече не помръдна.

Грей се търколи отново, назад към Фиона.

Онзи с пушката стреля.

Грей не го изпускаше от поглед. Надявал се бе вторият стрелец да избяга, след като остане без подкрепление. Нищо подобно. Онзи само се изтегли в отсрещния край на двора и се прикри зад контейнер за смет, без да изпуска целите си от поглед. Позицията му беше близо до горящата задна фасада на книжарницата и бълващият от съседния прозорец дим го скриваше добре.

Грей се обърна към Фиона. Даде й знак да не се показва. Опиташе ли се да я изтегли на покрива, и двамата щяха да загазят.

Което означаваше, че може да направи само едно.

Хвана улука с една ръка, засили се, преметна се на площадката и се хвърли по корем.

Една тухла над главата му се пръсна на парчета от куршума на пушката.

Грей посегна към ножницата на глезена си и измъкна камата.

— Какво ще правим? — задъхано попита Фиона.

— Ти няма да мърдаш оттук — нареди той.

Посегна нагоре към парапета. Разполагаше само с елемента на изненадата. Този път нямаше телесна броня, нито друго оръжие освен ножа.

— Като ти кажа, тичаш — продължи той. — Надолу по стълбите и през оградата към съседния двор. После при първия полицай или пожарникар. Ще се справиш ли?

Фиона като че ли понечи да възрази, но после сви устни и кимна.

Добро момиче.

Грей хвана камата по-удобно. Пак само един шанс. Пое си дълбоко дъх, скочи и се прехвърли през парапета. Докато падаше към плочника, направи две неща едновременно.

— Тичай! — изкрещя той и метна камата към скривалището на стрелеца. Не се надяваше, че ще го убие, а само че ще отвлече вниманието му достатъчно, за да се приближи. В близък бой пушките не са най-подходящото оръжие.

В момента, в който стъпи на земята, забеляза две неща.

Едното добро, едното лошо.

Чу тропота на Фиона по металната стълба.

Момичето бягаше.

Добре.

Едновременно с това видя как камата му прелита през пълния с дим въздух, удря се в контейнера за боклук и отскача. Съвсем встрани от целта.

Лошо.

Стрелецът се изправи невредим иззад скривалището си и се прицели право в гърдите му.

— Не! — изкрещя Фиона; бе стигнала края на стълбата.

Докато натискаше спусъка, стрелецът дори не се усмихна.

Ловен резерват Хлухлуве-Умфолози

Териториите на зулу, Южна Африка

— Тичай! — повтори Камиси.

Доктор Феърфилд не се нуждаеше от трета покана. Хукнаха към джипа. Когато стигнаха до вира, Камиси махна на докторката да мине пред него. Тя си запробива път през високите тръстики… но не и преди двамата да се спогледат мълчаливо. И в нейните очи лъщеше ужас — огледален образ на неговия.

Каквито и същества да бяха издали онези звуци, явно бяха големи и настървени от скорошния лов. Камиси хвърли поглед назад към обезобразения труп на носорога. Хич не му трябваше друга информация за нещото, което се криеше в лабиринта на гъстата гора, ромонящите поточета и сенчестите полянки.

Забърза след биоложката. Поглеждаше през рамо, напрегнал слух за звуци на преследване. Нещо изпляска във вира. Камиси не му обърна внимание. Плясъкът беше от дребно животно. Мозъкът му пресяваше излишните подробности сред жуженето на насекоми и хрущенето на тръстики. Търсеше сигнали за истинска опасност. Баща му бе започнал да го учи как се ловува още когато Камиси беше шестгодишен, научи го кои знаци да следи, когато дебне плячката.

Само дето сега плячката беше самият той.

Панически плясък на криле привлече вниманието му.

Бързо движение.

Вляво.

В небето.

Самотна сврачка се издигна нагоре.

Нещо я беше изплашило.

Нещо, тръгнало на лов.

Камиси скъси разстоянието до доктор Феърфилд. Вече се измъкваха от тръстиките.

— Побързай — прошепна той.

Тя дишаше тежко, лицето й беше пепеляво. Камиси проследи погледа й. Джипът им стоеше на билото горе, в сянката на баобаба, на самия ръб на дълбоката падина. Склонът сега изглеждаше по-стръмен и по-дълъг, отколкото на идване.

— Не спирай — подвикна той.

Хвърли поглед назад и видя малка антилопа да изскача от гората и да хуква с дълги подскоци по отсрещния склон, копитцата й мятаха пръст.

След миг изчезна.

Трябваше да последват примера й.

Доктор Феърфилд тръгна нагоре по склона. Камиси я последва наполовина заднишком, насочил двуцевката си към гората.

— Не са убили, за да се нахранят — изпъшка биоложката.

Камиси оглеждаше гъстата тъмна гора. Знаеше, че докторката е права, и от това му се гадеше.

— Не са били водени от глад — продължи биоложката, сякаш в опит да пребори паниката си с помощта на логиката. — Почти нищо не са изяли. Сякаш са убили за удоволствие. Като домашна котка, която лови мишка.

Камиси добре познаваше навиците на хищниците. Случилото се тук противоречеше на природните закони. След като се нахранят, лъвовете рядко представляват заплаха — обикновено се излежават, човек може дори да се приближи до тях. Един сит хищник не би разкъсал носорог на парчета, нито би измъкнал малкото от корема на животното просто така, от любов към спорта.

Доктор Феърфилд продължи да говори монотонно, сякаш грозящата ги опасност беше гатанка, която трябваше да разреши.

— При одомашнените животни именно добре хранените котки ловуват по-често. Защото имат енергията и времето за такива игри.

„Игри?“

Камиси потръпна.

— Не говорете. Просто побързайте — каза той с надеждата докторката да млъкне.

Тя кимна, но думите й не му даваха мира. Кой хищник убива заради едното удоволствие от лова? Разбира се, имаше един очевиден отговор.

Човекът.

Ала това тук не беше дело на човешка ръка.

Ново движение привлече погледа му. За миг само някаква бледа сянка се мярна току отвъд границата на тъмната гора, като слънчево зайче в периферното му зрение. Изчезна като бял дим, щом Камиси насочи погледа си натам.

Сети се за казаното от стария зулус.

„Наполовина звяр, наполовина призрак…“

Въпреки жегата кожата му изстина. Той ускори крачка, почти избутваше биоложката нагоре по стръмнината. Дребни камъчета и песъчлива почва се свличаха коварно под краката им. Но пък вече почти бяха стигнали билото. До джипа оставаха трийсетина метра.

И тогава доктор Феърфилд се подхлъзна.

Падна на едно коляно и залитна назад, и повлече и него.

Той залитна, стъпи накриво и тупна тежко по задник. Наклонът и инерцията го преметнаха в кълбо назад. Търкаля се така до средата на стръмнината. Най-сетне успя да спре, като заби и пети, и приклада на пушката в пръстта.

Доктор Феърфилд седеше, където беше паднала, очите й бяха ококорени от страх и вперени надолу.

Не към него обаче.

Към гората.

Камиси се завъртя и се надигна на колене, прониза го остра болка в глезена — изкълчен, може би дори счупен. Огледа трескаво гората, не видя нищо, но въпреки това вдигна пушката.

— Тръгвай! — изкрещя той. Беше оставил ключовете в колата. — Тръгвай!

Чу доктор Феърфилд да се изправя на крака сред хрущене на камъчета.

Откъм края на гората долетя още един писък, пресеклив и нечовешки.

Камиси се прицели слепешката и натисна спусъка. Трясъкът на пушката му разтърси падината. Доктор Феърфилд извика стреснато зад него. Камиси се надяваше трясъкът да е стреснал и създанието, което ги дебнеше от ниското.

— Тръгвай към джипа! — извика той. — Бързо! Не ме чакай!

Изправи се и прехвърли тежестта си върху здравия крак. Държеше пушката в готовност. Гората беше притихнала отново.

Чу, че доктор Феърфилд стига до билото.

— Камиси… — обади се тя.

— Качвай се в джипа!

Рискува да хвърли поглед през рамо.

Доктор Феърфилд тръгна по билото към джипа. Леко движение в клоните на баобаба над нея привлече погледа му. Няколко от провисналите бели цветове леко се поклащаха.

Вятър нямаше.

— Марша! — извика той. — Не…

Свиреп рев изригна зад него и погълна остатъка от предупреждението му.

Не…

Съществото скочи от дълбоките сенки на гигантското дърво, стрелна се като бледо петно. Стовари се върху биоложката и я скри от погледа на Камиси. Камиси чу смразяващия й писък, но той секна почти веднага.

И отново настана тишина.

Камиси се обърна към гората.

Смърт горе и смърт долу.

Имаше само един шанс.

Без да обръща внимание на болката в глезена, Камиси хукна.

Надолу по склона.

Просто се остави на гравитацията. Беше повече свободно падане, отколкото спринт. Стигна най-после дъното, насочи пушката към гората и стреля втори път.

Тряяяс!

Не се надяваше да изплаши убийците. Само да си откупи още малко живот. Затича отново, глезенът му гореше, сърцето му биеше в гърлото.

Забеляза, или може би просто усети движението на нещо голямо в гората. Една малко по-светла отсянка на сянката.

„Наполовина звяр, наполовина призрак…“

Макар да не го беше видял с очите си, Камиси знаеше истината.

Укуфа.

Смърт.

Не днес… молеше се да не е днес.

Втурна се през тръстиките…

… и се хвърли с главата надолу във вира.

09:31

Копенхаген, Дания

Писъкът на Фиона се сля с изстрела на убиеца.

Грей се извъртя с надеждата да избегне смъртоносно нараняване. Докато се извръщаше, през бълващия дим прозорец на книжарницата излетя нещо голямо.

Изглежда, стрелецът беше засякъл същото движение миг преди Грей и това се беше оказало достатъчно да отклони прицела му.

Грей усети как куршумът го парва под лявата ръка.

Продължи завъртането си.

Голямата сянка, излетяла от прозореца, скочи върху контейнера за смет и се метна върху стрелеца.

— Бертал! — извика Фиона.

Проскубаният санбернар, подгизнал до кости, заби зъбите си в ръката на стрелеца, точно под лакътя. Внезапното и неочаквано нападение свари неизвестния неподготвен и той се срина в сенките зад контейнера. Пушката му изтрака на плочника.

Грей се хвърли към нея.

Кучето изквича. В следващия миг убиецът изскочи иззад контейнера, изрита Грей в рамото, събори го на плочите и го прескочи.

Грей се претърколи и вдигна пушката. Но убиецът беше пъргав като газела. С развян черен шлифер той прескочи каменната ограда и се скри зад нея. Грей чу бързите му стъпки да заглъхват в тясната уличка.

— Копеле…

Фиона дотича при него. Държеше пистолета на другия.

— Онзи… — Посочи зад себе си. — Мисля, че е мъртъв.

Грей преметна през рамо пушката и взе пистолета. Фиона не възрази, имаше си друга грижа.

— Бертал…

Кучето изпълзя иззад контейнера, едва влачеше крака, едната му страна беше обгоряла.

Грей погледна към горящата книжарница. Как беше оцеляло бедното създание? Спомни си къде го беше видял за последно — взривната вълна го беше запокитила в стената.

Фиона прегърна подгизналото куче.

Бертал явно беше паднал под някоя от пръскачките на противопожарната система.

Момичето вдигна муцуната на санбернара към лицето си.

— Добро куче.

И Грей беше на същото мнение. Задължен беше на Бертал.

— Обещавам ти всичкото кафе с мляко на света, приятел — тихо каза той.

Краката на Бертал потрепнаха и той се отпусна на плочите. Какъвто и прилив на адреналин да беше поддържал досега старото му тяло, явно се изчерпваше.

Отляво се чуха високи гласове, викаха нещо на датски. Силна струя вода се издигна нависоко. Пожарникарите се придвижваха към другия край на къщата.

Грей не можеше да остане повече тук.

— Трябва да тръгвам.

Фиона се изправи. Местеше поглед между Грей и кучето.

— Ти остани с Бертал — каза той и заотстъпва. — Заведи го на лекар.

Погледът на Фиона се вкамени.

— А ти ще си тръгнеш просто така?

— Съжалявам. — Твърде слабовата реплика на фона на струпалите й се ужаси — убийството на баба й, опожаряването на книжарницата, разминаването на косъм със смъртта. Но не знаеше какво друго да каже, а нямаше време да навлиза в подробности.

Обърна се и тръгна.

— Ами да де, върви си! Махай се! — извика след него Фиона.

Грей прескочи оградата. Лицето му бе пламнало.

— Чакай! — чу се зад него.

Той забърза по уличката. Гадно му беше, че я зарязва така, но нямаше друг избор. Без него щеше да й е по-лесно. При толкова полицаи и пожарникари наоколо щеше да е в безопасност. Там, където Грей отиваше сега, нямаше място за петнайсетгодишни момиченца. Въпреки това лицето му гореше от срам. На някакво по-дълбоко ниво не можеше да отрече, че мотивацията му има и по-егоистична страна — чисто и просто беше доволен, че се е отървал от нея, от отговорността.

Няма значение — така или иначе беше свършено.

Вървеше бързо по уличката. Затъкна пистолета в колана на панталоните си, извади всички патрони от пушката и я хвърли зад някаква купчина дърва за огрев. Щеше да привлича внимание, ако я носеше. Без да спира, Грей си облече пуловера. Налагаше се да зареже хотела и да смени самоличността си. Щеше да има разследване заради убитите в книжарницата и двора. Време беше доктор Сойър да излезе в пенсия.

Но преди това трябваше да свърши още нещо.

Извади клетъчния си телефон и натисна бутона за бързо избиране на централното командване. След няколко секунди вече говореше с Логан Грегъри, оперативния ръководител на мисията.

— Имаме проблем — каза Грей.

— Какво става?

— Каквото и да става, е по-голямо, отколкото смятахме. Достатъчно голямо, за да убиват. — Грей разказа накратко за случилото се. Отсреща последва дълго мълчание.

Логан най-сетне заговори. В гласа му се усещаше напрежение.

— Тогава може би ще е по-добре да бием отбой, докато не ти осигурим достатъчно ресурси на терен.

— Ако изчакам подкрепление, ще стане късно. Търгът е след няколко часа.

— Прикритието ти е разбито, Пиърс.

— Не съм толкова сигурен. За основните играчи аз съм просто американски купувач, който задава прекалено много въпроси. Няма да опитат нищо драстично поне на първо време. На търга ще има много хора, а и охраната там изглежда надеждна. Все още мога да покрия мястото и да напипам някоя и друга улика за това кой или какво се крие зад цялата операция. След това ще изчезна, ще се сниша, докато не ми пратите подкрепление.

Искаше му се поне да види тази библия.

— Не мисля, че е разумно — каза Логан. — Потенциалният риск надвишава потенциалната полза. Особено при солова операция.

Грей се разгорещи.

— Значи тия копелета се опитват да ми изпържат задника… и ти искаш да си седя кротко на него?

— Капитан Пиърс!

Пръстите на Грей стиснаха телефона. Логан определено беше прекарал твърде много време зад бюрото в Сигма. Може и да ставаше за ръководител на проучвателни мисии… но специално тази вече не беше само за събиране на факти. И на Грей му трябваше подкрепата на истинския началник.

— Може би трябва да се консултираме с директор Кроу — каза той.

Нова дълга пауза. Последното май не трябваше да го казва. Не беше искал да обижда Логан, нито да минава през главата му, но понякога човек просто трябва да усеща кога е дошъл моментът да отстъпи.

— Боя се, че това е невъзможно в момента, капитан Пиърс.

— Защо?

— Понастоящем директор Кроу е в Непал и с него няма връзка.

Грей се намръщи.

— В Непал ли? Какво прави в Непал?

— Нали ти го изпрати там.

— Какво?

И тогава се сети.

Бяха му се обадили преди седмица.

Стар приятел.

Мислите му се хлъзнаха към миналото, към първите му дни в Сигма Форс. Като всички други агенти на Сигма, и Грей идваше от специалните части — беше постъпил в армията на осемнайсет, при рейнджърите — на двайсет и една. Но след като го дадоха на военен съд за нанасяне телесна повреда на висшестоящ офицер, го бяха поканили в Сигма Форс веднага щом излежа присъдата си във военния затвор Левънуърт. И въпреки това таеше подозрения. Неслучайно беше ударил онзи офицер. Заради неговата некомпетентност в Босна бяха загинали невинни деца. Но гневът на Грей имаше и по-дълбоки корени. Склонност към неподчинение и незачитане на авторитетите, коренящи се в отношенията с баща му. И макар да не беше преодолял напълно проблемите си, един мъдър човек му беше посочил пътя към разрешаването им.

Този човек беше Анг Гелу.

— Директор Кроу е в Непал заради моя приятел, будисткия монах?

— Пейнтър знае колко е важен той за теб.

Грей спря и свърна встрани в сенките.

Четири месеца се беше обучавал при монаха в Непал, едновременно с подготовката си за Сигма. Всъщност именно на Анг Гелу дължеше част от способностите, заради които го ценяха колегите му. Според предварителната учебна програма трябваше да мине ускорени курсове по биология и физика, но Анг Гелу беше издигнал подготовката му на ново ниво — обучаваше го как да търси равновесието във всички неща. Хармонията на противоположностите. Даоистките ин и ян. Единицата и нулата.

Тези прозрения в крайна сметка му помогнаха да се изправи лице в лице с демоните от миналото си.

Още от дете винаги се беше оказвал между чука и наковалнята на какви ли не противоположности. Макар майка му да преподаваше в католическо училище и да насаждаше в живота му дълбока духовност, тя беше биолог, заклета привърженичка на еволюцията и логиката. Залагаше на вярата си толкова, колкото и на научните методи.

А да не забравяме и баща му — уелсец, който живее в Тексас, инженер, обрулен от слънцето и ветровете на петролните сонди, осакатял в разцвета на силите си и принуден да влезе в ролята на домакиня. В резултат на това животът му беше преминал под знака на гняв и неудовлетвореност.

Какъвто бащата, такъв и синът.

Докато Анг Гелу не беше показал на Грей, че има и друг път.

Пътека между противоположностите. Тази пътека не беше кратка. Проточваше се и към миналото, и към бъдещето. И Грей все още вървеше с мъка по нея.

Ала Анг Гелу му беше помогнал да направи първите стъпки и Грей му беше дълбоко задължен. Затова, когато преди седмица будисткият монах го помоли за помощ, Грей не си и помисли да бие отбой. Анг Гелу му беше разказал за странни изчезвания, още по-странни болести и всичко това в район близо до китайската граница.

Монахът не знаел към кого да се обърне. Правителството в Непал било твърде ангажирано с маоистките бунтовници. От друга страна, Анг Гелу знаеше, че Грей е част от сложната система на американските секретни операции. Затова се беше обърнал за помощ към него. Само че Грей вече работеше по настоящата си мисия и беше прехвърлил непалския въпрос на Пейнтър Кроу.

Прехвърлил му беше отговорността.

— Идеята ми беше Пейнтър да прати някой от младшите оперативни агенти, нищо повече — заекна невярващо той. — Да проверят за какво става въпрос. Все трябва да е имало на разположение някой друг, който…

Логан го прекъсна:

— Тук нещата бяха спокойни.

Грей едва не изпъшка. Знаеше какво има предвид Логан. Същото затишие в глобалните заплахи беше довело и Грей в Дания.

— И е отишъл в Непал?

— Познаваш го. Вечно се натиска да си изцапа ръчичките. — Логан въздъхна отчаяно. — И ето че възникна проблем. Няколко дни нямаше връзка заради силна буря, но сега всичко е наред, а от директора още няма новини. В същото време получаваме непотвърдени данни от различни канали. Същите истории като разказаните от твоя приятел. Болест, зараза, смърт, дори възможни бунтовнически нападения във въпросния район. Ескалиращи.

Грей вече разбираше откъде идва напрежението в гласа на Логан.

Изглежда, не само мисията на Грей се беше усложнила.

„Бедата никога не идва сама.“

— Мога да ти изпратя Монк — каза Логан. — Двамата с капитан Брайънт вече идват насам. До десетина часа Монк ще е при теб. Дотогава си налягай парцалите.

— Но търгът ще е приключил…

— Капитан Пиърс, получихте заповедите си.

Грей заговори бързо и напрегнато:

— Сър, вече заложих миниатюрни камери при входните и изходните точки около сградата, в която ще се проведе търгът. Ще е направо разхищение да не ги използваме.

— Добре. Наблюдавай камерите от безопасно място. Запиши всичко. Но нищо повече. Разбрахме ли се?

Грей настръхна, но от друга страна, на Логан му се беше струпало много. И всичко това заради услуга по негова молба. Едва ли имаше основание да възразява.

— Да, сър.

— Докладвай след търга — каза Логан.

— Да, сър.

Линията прекъсна.

Грей продължи из задните улички на Копенхаген, нащрек за всичко. Ала тревожните мисли го ядяха отвътре.

Тревога за Пейнтър, за Анг Гелу…

Какво ставаше в Непал, по дяволите?