Джеймс Ролинс
Черният орден (18)

14.
Менажерия

13:55

Южна Африка

Фиона стоеше до вратата, стискаше тазера и се ослушваше. Към стълбищната площадка на първия етаж се приближаваха гласове. Момичето се задушаваше от непреодолим страх. Всички резерви на адреналин, които я бяха поддържали през последните двайсет и четири часа, вече бяха на привършване.

Овързаният пазач, онзи, който я беше ощипал, лежеше със запушена уста зад нея. Наложило се беше да му пусне още един заряд, когато започна да идва на себе си и да стене.

Гласовете се приближаваха към скривалището й.

Фиона се напрегна.

Къде беше Грей? Нямаше го вече почти цял час.

Приближаваха се двама души. Фиона позна единия глас. Русата кучка, която беше порязала дланта й. Ишке Вааленберг.

— Ключовите карти — сърдито каза Ишке. — Сигурно съм си загубила моите, като паднах.

— Е, мила zuster, вече си на сигурно място у дома.

Zuster. Сестра. Значи другият беше брат й.

— За всеки случай ще променим кодовете — добави той.

— И никой не е намерил двамата американци и момичето?

— Удвоихме наблюдението по границите. Сигурни сме, че още са на територията на имението. Ще ги намерим. А grootvader има една изненада за тях.

— Каква изненада?

— Гаранция, че никой няма да напусне имението жив. Нали си спомняш, че им взе ДНК проби още при пристигането.

Ишке се изсмя — смях, от който кръвта на Фиона изстина. Гласовете им бавно се отдалечиха.

— Ела. — Мъжкият глас заглъхна надолу по стълбите към първия етаж. — Grootvader вика всички долу.

Притиснала ухо до вратата, Фиона вече не различаваше думите, но й се стори, че двамата спорят. От друга страна, вече беше чула достатъчно.

„Никой няма да напусне имението жив.“

Какво бяха намислили? Леденият смях на Ишке още кънтеше в ушите й, безмилостен и доволен. Каквото и да бяха планирали, явно не се съмняваха в успеха си. Но какво общо имаха ДНК пробите?

Знаеше, че има само един начин да разбере. Нямаше представа кога ще се върне Грей, но разбираше, че времето им изтича. Трябваше да разберат каква опасност ги грози… ако искаха да я избегнат.

Това означаваше само едно.

Тя пъхна тазера в джоба си и извади бърсалката за прах. Завъртя топката и открехна вратата. За предстоящия лов щяха да й трябват всички умения, усвоени на улицата. Измъкна се в коридора. Спря с гръб към вратата и я затвори с дупе. Никога не се беше чувствала така сама, така тотално изплашена. За миг промени решението си и сложи ръка върху топката на вратата. После затвори очи и се опита да се успокои, отправи молитва, но не към Бог, а към онази, която я беше научила, че смелостта се проявява по различни начини, включително и в саможертвата.

— Мути… — прошепна тя.

Приемната й майка толкова й липсваше. Тайни от миналото я бяха убили, а сега нови тайни висяха като гилотина над главата на Фиона и другите. За да оцелеят, трябваше да е храбра и щедра като Мути.

Пристъпи напред, вдигнала бърсалката, сякаш можеше да се защити с нея. Надникна през парапета и зърна долу белезникавите глави на близнаците. Чу и гласовете им.

— Да не караме grootvader да ни чака — тъкмо казваше братът.

— Веднага слизам. Само искам да проверя как е Скулд. Да съм сигурна, че се е върнала в клетката си. Беше доста възбудена и объркана и ме е страх да не се нарани.

— Същото може да се каже и за теб, сладка zuster.

Фиона проточи врат още малко. Братът погали сестра си по бузата, някак твърде интимно, направо зловещо.

Ишке наклони глава да се наслади на милувката, после се отдръпна.

— Няма да се бавя.

Брат й кимна и тръгна към главния асансьор.

— Ще предупредя grootvader. — Натисна бутона и вратите се отвориха.

Ишке тръгна в друга посока, към задната част на къщата.

Фиона я последва бързо. Стискаше тазера в джоба си. Ако можеше да спипа тая кучка насаме и да я накара да говори…

Слезе на бегом по стълбите, после забави крачка. Ишке вървеше по голям коридор, който, изглежда, пресичаше цялата сграда.

Фиона я следваше от разстояние, с наведена глава, стиснала бърсалката до гърдите си както монахините стискат библията. Вървеше с малки крачки като истинска мишчица. Ишке слезе по късо стълбище, всъщност само пет стъпала, подмина двама пазачи и продължи по друг коридор вляво.

Фиона ускори крачка като притеснена слугиня, която закъснява за някаква поставена й задача. Вървеше приведена, почти невидима във възголямата си униформа.

Стигна до късото стълбище.

Пазачите не й обърнаха внимание — стояха изпънати по устав, явно вдъхновени от миналата току-що покрай тях господарка. Фиона слезе на бегом по петте стъпала. Стъпи на долното ниво и видя, че коридорът е празен.

Спря.

Ишке не се виждаше никъде.

Заля я смесица от ужас и облекчение.

„Дали да не се върна в стаята? И да се надявам, че всичко ще се нареди от само себе си?“

Спомни си зловещия смях на Ишке — и точно тогава гласът на жената се чу рязко и отблизо. Идваше иззад една двойна декоративна врата от стъкло и ковано желязо вдясно.

Нещо много беше ядосало Ишке.

Фиона забърза нататък. Ослуша се пред вратата.

— Месото трябва да е кърваво! Прясно! — викаше Ишке. — Или искаш тебе да набутам при нея!

Изломотени извинения. Отдалечаващи се на бегом стъпки.

Фиона се наведе по-близо и опря ухо на стъклото.

Грешка.

Вратата се отвори рязко и я цапна по главата. Ишке изхвърча отвътре и налетя право върху нея.

Фиона реагира инстинктивно — включи старите си умения. Дръпна се и се сви на топка — не бяха нужни големи актьорски умения, достатъчно я беше страх.

— Гледай къде вървиш! — изфуча Ишке.

— Ja, maitresse — изписка тя и се сви още повече.

— Махни ми се от пътя!

Фиона се паникьоса. Накъде да тръгне? Ишке сигурно се чудеше защо прислужницата се е озовала тук. Вратата все още беше отворена. Фиона се поизправи, заобиколи Ишке и с поклони хлътна през вратата, само и само да се махне от пътя й.

Ръката й посегна към скрития тазер… отне й само миг да пусне при него онова, което беше свила от джоба на Ишке. Не го беше направила съзнателно, а от чист рефлекс. Глупаво. А сега забавянето щеше да й струва скъпо. Преди Фиона да е измъкнала тазера, Ишке изруга и тръгна по коридора. Тежката врата от метал и стъкло се затвори с трясък.

Фиона се сви, ругаеше сама себе си. И сега какво? Трябваше да изчака малко, преди да излезе. Щеше да е твърде подозрително, ако пак я хванеха по дирите на Ишке. Пък и тя знаеше накъде е тръгнала Ишке. Към асансьора. За жалост, Фиона не познаваше разположението на къщата достатъчно добре, за да тръгне по друг път към централното фоайе и да я причака там.

Усещаше, че всеки момент ще се разплаче, гърдите й едва удържаха смесицата от страх и безпомощност.

Беше провалила всичко.

Обзета от отчаяние, тя чак сега забеляза къде е попаднала. Помещението беше ярко осветено — от естествена светлина през стъкления таван. Изглежда, беше нещо като кръгъл вътрешен двор. Гигантски палми се издигаха в центъра и протягаха корони към стъкления купол. Масивни колони поддържаха високия таван и оформяха дълбоки ниши помежду си. Три зали, високи колкото централния двор, се отваряха встрани като параклиси покрай църковен кораб, оформяйки кръст.

Само че това тук не беше място за покаяние и молитви.

Най-напред я порази миризмата. Гадна. Воня на касапница. Крясъци и проточени стонове ехтяха из помещението. Любопитството я накара да пристъпи напред. Три стълби се спускаха към централния двор, но персонал не се виждаше никъде. От човека, който беше избягал след виковете на Ишке, нямаше и следа.

Фиона се огледа.

Във всяка от нишите по края на гигантския вътрешен двор имаше голяма клетка, преградена с решетки от стъкло и метал, също като вратата, през която току-що беше влязла. Зад решетките се виждаха изгърбени същества. Някои лежаха, други крачеха, едно се беше навело над полуоглозгана бедрена кост и я дъвчеше лениво. Хиените.

Но това не беше всичко.

В някои клетки имаше и други чудовищни създания. Една горила седеше досами решетката си и гледаше право към Фиона с изнервяща интелигентност. Още по-лошо, някаква мутация я беше лишила напълно от козина. Набръчкана като на слон кожа висеше по месата й.

В друга клетка нервно крачеше лъв. Той си имаше козина, но беше твърде светла и на места опадала, кожата му бе покрита с рани и кръв. Дишаше тежко, очите му бяха кървясали. Имаше огромни стърчащи зъби, извити като сърпове.

Навсякъде бъкаше от изродени форми — раирана антилопа с рога като тирбушони, два неестествено високи и мършави чакала, диво прасе албинос с коруба като на костенурка. Отвратителни и тъжни едновременно. Чакалите виеха и скимтяха, движеха се вдървено, като осакатени. А може би бяха.

Жалостта обаче с нищо не намали ужаса на Фиона при вида на огромните хиени. Очите й се приковаха върху онази, която глозгаше бедрената кост на някакво голямо животно — бивол или едра антилопа. Парчета месо и козина още се виждаха на места по големия кокал. Като нищо това можеше да е нейният крак. Ако Грей не я беше спасил…

Фиона потръпна.

Хиената стисна челюсти и скърши костта. Пукотът беше като изстрел.

Фиона подскочи и дойде на себе си.

Върна се при вратата. Беше изчакала достатъчно. Мисията й се беше провалила и не й оставаше друго, освен да се върне в скривалището си с подвита опашка.

Хвана дръжката и я натисна.

Заключено.

14:30

Грей се взираше в редицата тежки стоманени лостове. Сърцето му биеше като полудяло. Много време беше минало, докато открие главните превключватели на електрическото захранване. Почти физически усещаше енергията, която течеше по дебелите кабели в тази стая, електромагнитна сила, която сякаш го гъделичкаше в основата на врата.

Вече беше изгубил твърде много време.

След като откри, че един от контейнерите със Зерум 525 липсва — онзи, предназначен за САЩ, — цялата отговорност и спешност на ситуацията се стовари на неговите плещи. Беше зарязал първоначалното си намерение да проучи останалата част от подземието. За момента най-важно беше да предупреди Вашингтон.

Марша му каза, че била видяла късовълнова радиостанция за спешни случаи в охранителния блок, когато я извеждали от килията й. Знаела на кого да се обади — на своя колежка, доктор Пола Кейн, която щяла да предаде съобщението по-нататък. Ала и двамата знаеха, че да тръгнат към радиостанцията ще е убийствено. Имаха ли друг избор обаче?

Поне Фиона беше на сигурно място.

— Какво чакаш? — попита Марша. Беше срязала превръзката, която държеше ръката й на гърдите, и беше облякла лабораторна престилка, взета от едно от гардеробчетата в коридора. В тъмното можеше да мине за някоя от тукашните лаборантки.

В момента стоеше зад гърба му и държеше фенерче.

Грей вдигна ръка към първия лост.

Вече бяха открили противопожарните стълби в подземието. Сигурно водеха към голямата къща. Но за да излязат оттук и да стигнат до охранителния блок им трябваше нещо, което да отклони вниманието и да послужи като допълнителна гаранция за успех.

Бяха открили отговора преди малко. Грей се беше облегнал на една врата в коридора. Усети вибрацията и жуженето на генератора, осигуряващ енергия на подземния комплекс. Ако успееха да изпържат главното табло — да създадат допълнителен хаос, а с повечко късмет и да ослепят за кратко похитителите си, — шансовете им да се доберат до радиостанцията щяха да нараснат значително.

— Готова ли си? — попита Грей.

Марша включи фенерчето. Погледна го в очите, пое дълбоко дъх и кимна.

— Действай.

— Първо осветлението — каза Грей и дръпна първия лост.

А после следващия и следващия.

14:35

Лампите във вътрешния двор примигнаха и угаснаха.

О, Боже…

Фиона стоеше в центъра на двора до малък фонтан. Тръгнала беше да търси друг изход. Все трябваше да има някакъв изход, нали?

Замръзна.

За миг всичко потъна в тишина — животните се бяха стреснали от спирането на иначе постоянното жужене на генераторите. Или пък просто усещаха, че властта преминава в техни ръце.

Зад нея изскърца врата.

Фиона бавно се обърна.

Една от чудовищните хиени беше бутнала с нос вратата на клетката си и решетката от метал и стъкло зееше отворена наполовина. Спирането на тока беше размагнетизирало ключалките. Звярът бавно излезе от клетката. Кръв се стичаше по муцуната му. Беше хиената с бедрената кост. Ниско ръмжене се проточи от гърлото й.

Фиона чу и други звуци — минаха като вълна през менажерията. И други врати изскърцаха на железните си панти.

Остана като закована при фонтанчето. Помпата беше спряла, а с нея и водата, сякаш се боеше да не привлече вниманието към себе си.

Някъде навътре в един от страничните куполообразни параклиси се чу силен вик. Човешки. Сигурно беше нещастникът, който се грижеше за менажерията и когото Ишке беше наругала. Изглежда, поверениците му все пак щяха да получат кървавите си мръвки. Чу стъпки — някой тичаше към нея. А после чу нов писък, пълен с болка, и ръмжене и вой.

Запуши уши, за да не чуе финала — мляскането на хранещи се хищници.

Вниманието й беше насочено изцяло върху първия измъкнал се затворник.

Хиената с окървавената муцуна се приближи. Фиона я позна по едва забележимото петно на единия хълбок, по-тъмно бяло върху по-светло. Чудовището от джунглата.

Любимката на Ишке.

Скулд.

Веднъж вече я бяха лишили от обещаното лакомство.

Но не и сега.

14:40

— Помогнете ни… bitte! — Гюнтер влетя в колибата, последван от майор Брукс.

Лиза свали стетоскопа от гърдите на Пейнтър и се изправи. Следеше систоличния шум, който беше установила преди известно време. Само за половин ден шумът се беше променил и вече бе симптом за бързо прогресираща стеноза на аортната клапа. Леко изразената ангина пекторис се беше влошила до пристъпи на синкоп, които при по-голямо физическо усилие водеха до загуба на съзнание. Не беше виждала толкова бързо влошаване. Подозираше калцификация около сърдечната клапа. Такива странни минерализирани отлагания се бяха появили из цялото тяло на Пейнтър, дори в очните флуиди.

Легналият по гръб Пейнтър се надигна на лакти, примижа и попита:

— Какво има?

Вместо Гюнтер отговори майор Брукс:

— Сестра му, сър. Получи някакъв пристъп… гърч или нещо…

Лиза грабна лекарската си чанта. Пейнтър се опита да се изправи, но Лиза му викна:

— Стой тук!

— Ще се справя — отвърна раздразнено той.

Лиза нямаше време да спори. Той стана и се олюля. Тя се обърна към Гюнтер.

— Да вървим.

Брукс запристъпва от крак на крак, явно не можеше да реши дали да тръгне след тях, или да помогне на Пейнтър.

Пейнтър му махна да тръгва и закуцука след него.

Лиза изскочи навън и хукна към съседната колиба. Жегата я облъхна, все едно беше влязла в пещ. Въздухът висеше неподвижен, изгарящ, не ставаше за дишане. Слънцето заслепяваше. Но само след миг тя се озова в по-хладния сумрак на другата колиба.

Анна се бе сгърчила на рогозка от трева, вцепенена. Лиза коленичи до нея. Вече й беше сложила интравенозен катетър в ръката. На Пейнтър също. Така по-лесно се прилагаха медикаменти и течности за вливане.

Извади предварително напълнена с диазепам спринцовка и вкара цялата доза. Само след няколко секунди вдървените мускули на Анна се отпуснаха, очите й примигнаха и се отвориха. Бавно се връщаше в съзнание, замаяна, но с ума си.

Влезе и Пейнтър. Монк се появи по петите му.

— Как е? — попита Пейнтър.

— А ти как мислиш? — ядосано му се сопна Лиза.

Гюнтер помогна на сестра си да седне. Лицето й беше пепеляво и лъснало от студена пот. Същото чакаше и Пейнтър в рамките на следващия час. Макар да бяха получили еднакво облъчване, по-едрото тяло на Пейнтър, изглежда, се предаваше малко по-бавно пред болестта. Но и на двамата им оставаха броени часове.

Монк наруши тежкото мълчание:

— Говорих с Камиси. Докладва, че току-що всички лампи в имението угаснали. — На лицето му се беше изписала предпазлива усмивка, сякаш не беше сигурен как ще посрещнат новината. — Мисля, че е работа на Грей.

Пейнтър се намръщи. Това май беше единственото му изражение напоследък.

— Не можем да сме сигурни.

— Но може и да е. — Монк прокара длан по бръснатата си глава. — Сър, мисля, че трябва да изтеглим сроковете напред. Камиси каза…

— Камиси не ръководи тази операция — каза Пейнтър и се закашля.

Монк погледна Лиза. Бяха разговаряли насаме преди двайсетина минути. Това беше една от причините Монк да се обади на Камиси. Някои неща трябваше да се проверят. Монк й кимна.

Тя извади втора спринцовка, пристъпи към Пейнтър и каза:

— Дай да ти промия катетъра. Събрала се е кръв.

Пейнтър вдигна ръката си. Трепереше.

Лиза хвана китката му и инжектира дозата. Монк се приближи до Пейнтър и го улови, когато коленете му се подгънаха.

— Какво пра… — Главата на Пейнтър се люшна.

Монк преметна едната му ръка през раменете си.

— За ваше добро е, сър.

Пейнтър изгледа намръщено Лиза. Другата му ръка замахна към нея — дали да я удари, или за да изрази по друг начин смайването си от предателството, едва ли и сам знаеше, помисли си Лиза. Седативът го надви за секунди.

Майор Брукс ги гледаше зяпнал.

Монк се обърна към него и сви рамене.

— Ти не си ли виждал бунт бе?

— Мога само да кажа, сър… че беше крайно време, по дяволите!

Монк кимна.

— Камиси е на път с доставката. До три минути ще е на линия. Двамата с доктор Кейн ще поемат нещата тук.

Лиза се обърна към Гюнтер.

— Можеш ли да носиш сестра си?

Без да каже и дума, той се наведе, взе я на ръце и се изправи.

— Какво сте намислили? — отпаднало попита Анна.

— Вие двамата няма да изкарате до мръкване — каза Лиза. — Така че отиваме при Камбаната.

— Но как?!

— Не си блъскай хубавата главица — каза Монк и изкуцука навън, приведен под тежестта на Пейнтър. Майор Брукс го подпираше от другата страна. — Погрижили сме се за всичко.

Монк и Лиза се спогледаха отново. Тя разчете изражението му.

Може би бяха закъснели безвъзвратно.

14:41

Грей се качваше по стълбите пръв, с пистолет в ръка. Стъпваха възможно най-тихо. Марша беше закрила почти изцяло лъча на фенерчето, пропускаше светлина колкото да виждат къде стъпват. Асансьорите не работеха и Грей се боеше да не налетят на някой пазач.

Макар самият той да беше предрешен като пазач, който извежда лаборант от потъналото в мрак подземие, предпочиташе да си спести излишни срещи.

Подминаха шестото ниво, тъмно като това под него.

Грей продължи малко по-бързо, нещо като компромис между предпазливостта и опасенията, че резервните генератори ще се включат всеки момент. Тъкмо завиваха на следващата площадка, когато насреща им се появи светлинка.

Грей вдигна ръка и спря. Марша спря зад него.

Светлината не се движеше. Стоеше на едно място.

Не беше залутал се пазач. Сигурно беше някоя лампа на резервно захранване, за спешни случаи.

И въпреки това…

— Стой тук — прошепна той на Марша.

Тя кимна.

Грей продължи напред, пистолетът му бе готов за стрелба.

Тръгна по стълбите.

Слабата светлина идваше от една полуотворена врата на следващата площадка. Грей предпазливо се приближи и чу гласове. Стълбите към следващото ниво тънеха в мрак. Защо тук имаше светлина и следователно захранване? Явно това ниво беше на отделна верига.

Чу и гласове.

Познати гласове. На Исак и Болдрик.

Не се виждаха, явно бяха някъде навътре. Грей погледна надолу и видя лицето на Марша, очертано от светлината от стълбите. Махна й да се качи при него.

Исак и Болдрик не изглеждаха разтревожени заради спирането на тока. А може би дори не знаеха, че освен при тях никъде в къщата няма ток? Грей обузда любопитството си. Трябваше да предупреди Вашингтон.

Заслуша се в разговора.

— Камбаната ще убие всички — тъкмо казваше Болдрик.

За Вашингтон ли говореха? И ако бе така, какви бяха плановете им? Ако разбереше нещо повече…

Вдигна два пръста към Марша, която вече бе до него. Две минути. Ако не се върнеше до две минути, трябваше да продължи сама. Беше й дал втория пистолет. Да стигне до тази „Камбана“ можеше да се окаже от критична важност за живота на стотици хиляди хора.

Пак вдигна два пръста.

Марша кимна. Всичко щеше да падне на нейните плещи, ако го заловяха.

Той се промуши в поредния сив коридор с флуоресцентно осветление. Недалеч от излаза към аварийното стълбище коридорът свършваше при двойна стоманена врата, точно срещу вратата на тъмния асансьор.

Едното крило на вратата беше отворено.

Грей се придвижи бързо и на пръсти. Притисна се до стената, приклекна и надникна.

Помещението беше с нисък таван, но затова пък огромно — простираше се на цялото подземно ниво. Тук се намираше сърцето на лабораторията. Покрай едната страна имаше бюра с компютри. По мониторите се точеха безкрайни числови редове. Изглежда, компютрите бяха включени към отделна верига със собствен източник на енергия.

Двамата в стаята така се бяха съсредоточили върху заниманието си, че не бяха забелязали спирането на тока в останалата част от къщата. Но сигурно всеки момент щяха да ги предупредят.

Болдрик и Исак, дядо и внук, се бяха навели над един компютър. Трийсетинчов плосък монитор на стената редеше руни в бърза поредица. Петте руни от книгите на Хуго.

— Още не може да разбие кода — каза Исак. — Разумно ли е да приложим проекта с Камбаната в глобален мащаб, преди да сме разгадали гатанката?

— Ще я разгадаем! — Болдрик удари с юмрук по масата. — Въпрос на време, нищо повече. Пък и без него сме достатъчно близо до съвършенството. Като при теб и сестра ти. Вие ще живеете дълго. Петдесет години. И дегенерацията ще започне да отслабва телата ви едва през последното десетилетие. Време е да продължим напред.

Исак не изглеждаше толкова убеден.

Болдрик се изправи. Размаха ръка към тавана.

— Виж до какво доведоха забавянията. Опитът ни да отвлечем международното внимание и да го насочим към Хималаите ни изигра лоша шега.

— Защото подценихме Анна Споренберг.

— И Сигма — добави Болдрик. — Но няма значение. Сега правителствените агенции ни дишат във врата. Златото не е всесилно, уви. Трябва да действаме веднага. Първо Вашингтон, после и целият свят. А в настъпилия хаос ще имаме достатъчно време да разбием кода. Съвършенството ще е наше.

— И от сърцето на Африка ще се роди нов свят — добави Исак. Каза го така, сякаш фразата му е набивана в главата още от най-ранна възраст, циментирана в генетичния му код.

— Без примеси и очистен от долнокачествените гени — довърши литанията Болдрик. Ала в неговите думи нямаше чувство. За него, изглежда, всичко това беше само следващата стъпка в програма за развъждане, поредният научен експеримент.

Болдрик се олюля, макар да се подпираше на бастуна си. Сега, когато нямаше друга публика освен внук си, не прикриваше слабостта си. Грей се запита дали Болдрик не държи да изтегли плана напред повече заради собствената си смъртност, отколкото поради реална необходимост. Дали всички не бяха просто заблудени пионки, местени по шахматната дъска заради желанието на Болдрик да изтегли плана си напред? Дали пък Болдрик не беше дирижирал този сценарий — съзнателно или не — само за да оправдае нуждата да се действа сега, докато още е жив?

Исак заговори отново. Беше се преместил при друг компютър.

— Всички светлинки на таблото са в зелено. Камбаната е заредена и готова за активиране. Вече можем да изчистим имението от избягалите затворници.

Грей застина. Това пък какво означаваше?

Болдрик обърна гръб на големия монитор с редовете разбъркани руни и погледна към центъра на стаята.

— Подготви я за активиране.

Грей се измести малко, за да вижда по-добре.

В центъра на помещението имаше масивна черупка от някаква керамична или метална сплав. Формата й беше като на обърната камбана, височината й — колкото ръста на Грей. Съмняваше се, че би могъл да обхване и наполовина обиколката й с две ръце.

Заработиха двигатели, пресекливо и ехтящо, и по-малък метален кожух се спусна от тавана — по външната му повърхност имаше цяла система от зъбни колелца и механизми. Вмести се в по-голямата външна черупка, която го чакаше долу. В същото време една клапа на жълт контейнер в съседство се отвори и поток от метална на вид течност с теменужен цвят потече в сърцето на Камбаната.

Масло? Гориво?

Грей нямаше представа за какво точно служи, но знаеше какво е. Видял беше цифрите отстрани на контейнера. 525. Мистериозният зерум.

— Вдигни ударния щит — нареди Болдрик: изкрещя всъщност, за да надвика дрънченето на двигателния механизъм. Посочи с бастуна си към пода.

И на това ниво подовете бяха настлани със същия сивкав линолеум, с изключение на кръгъл участък в матовочерно с диаметър трийсетина метра около Камбаната. По края му имаше издигнат бордюр, трийсетина сантиметра широк, като мантинела около ледена пързалка. Таванът беше огледален образ на пода, само че на мястото на бордюра имаше жлеб.

И всичко това беше от олово.

Грей предположи, че външният пръстен на пода се издига, влиза в жлеба по тавана и затваря камбаната в оловен цилиндър.

— Какво има? — извика отново Болдрик и се обърна към Исак, който стоеше пред компютъра.

Исак мърдаше напред-назад лостчето на някакъв превключвател.

— Няма захранване към двигателите на ударния щит!

Грей погледна пода. Въпросните двигатели сигурно бяха на долното ниво. Където нямаше ток. В стаята иззвъня телефон, рязко, надвикваше се с моторите. Грей се сети кой се обажда. От охраната най-после бяха открили местонахождението на господарите.

Време беше да се изнася.

Стана и се обърна.

Метална тръба се стрелна надолу, удари го зверски по китката и изби пистолета от ръката му. После полетя към главата му. Грей се наведе в последния момент.

Беше Ишке. Зад нея вратите на тъмния асансьор бяха отворени, явно отвътре и силом. Сигурно спирането на тока я беше заклещило в асансьора. Заради шума от моторите на Камбаната, Грей не беше чул шума от отварянето на вратите му.

Ишке пак вдигна тръбата. От стойката й си личеше, че има опит в такива сблъсъци.

Грей я прикова с поглед и отстъпи заднишком в помещението с Камбаната. И за миг не погледна към аварийното стълбище. Надяваше се, че Марша вече е тръгнала към късовълновата радиостанция, за да вдигне тревога във Вашингтон.

Ишке — дрехите и лицето й бяха омацани с машинно масло — го последва.

Болдрик се обади зад гърба му:

— Wat is dit? Изглежда, малката Ишке е хванала мишката, която е прегризала кабелите.

Грей се обърна.

Невъоръжен. Без изход.

— Генераторите се включиха — каза отегчено Исак. Натрапникът явно не му правеше никакво впечатление.

Двигатели изстъргаха под краката на Грей. Ударният щит бавно започна да се издига от пода.

— А сега да елиминираме и другите мишки.

14:45

Монк изкрещя, за да надвика рева на хеликоптера. Пясък и прах се въртяха около него, вдигнати от въртящите се перки.

— Можеш ли да управляваш това нещо?

Гюнтер кимна.

Монк го тупна по рамото. Не беше вярвал, че някога ще му се наложи да си сътрудничи с нацист. Но не можеше сам да управлява хеликоптера, не и с една ръка. От друга страна, гигантът беше готов на всичко, за да спаси сестра си, така че докато целите им съвпадаха, на него можеше да се разчита.

Анна седеше отзад с Лиза. Пейнтър се беше отпуснал между тях, с увиснала глава. От време на време измърморваше нещо безсмислено, май предупреждения за наближаваща пясъчна буря, явно бе изгубен в минали страхове.

Монк наведе глава и заобиколи от другата страна на хеликоптера. Там стояха Камиси и Моси Д’Гана, зулуският старейшина. Двамата си стиснаха ръцете.

Моси беше свалил церемониалните си одежди и сега беше с кафеникав полувоенен екип, с кепе и автомат през рамо. На черния му колан имаше кобур с пистолет. Но не беше изоставил напълно традициите — на гърба му беше привързано късо копие с гадно на вид острие.

— Ти командваш — каза Моси на Камиси, когато Монк се приближи.

— За мен е чест.

Моси кимна и пусна ръката на Камиси.

— Чувал съм добри неща за теб, Дебеланко.

Монк застана до тях. Дебеланко?

Очите на Камиси се разшириха и смесица от срам и гордост подпали искрица в тях. Той кимна на свой ред и отстъпи. Моси се качи в хеликоптера. Щеше да участва в първата вълна на нападението. Монк нямаше избор. Задължен беше на старейшината.

Камиси отиде при Пола Кейн. Двамата щяха да координират нападението по земя.

Монк погледна отвъд валмата пясък и прах. Войската им се беше събрала бързо, кой пеша, кой на кон, други с ръждясали мотоциклети и потрошени камиони. Моси ги беше призовал. И като великия си предтеча Шака бе събрал цяла армия. Мъже и жени. С традиционни кожени препаски, с избелели униформи, с дънки. И продължаваха да прииждат.

От тях зависеше да създадат работа на армията на Вааленберг и при възможност да завземат имението. Как щяха да се справят зулусите срещу много по-добре въоръжените и опитни войници от охраната? Дали Кървавата река нямаше да се повтори?

Имаше само един начин да проверят.

Монк се качи в претъпканото задно отделение на хеликоптера. Моси се настани до майор Брукс. Седяха на пейката срещу двете жени и Пейнтър. Още един новодошъл, полугол зулус, казваше се Тау, също се беше сгъчкал отзад. Седеше извърнат на една страна, за да държи късото си копие опряно в гърлото на помощник-пилота.

Началник Джералд Келог седеше до Гюнтер, овързан и със запушена уста. Едното му око беше подуто и посиняло.

Монк потупа Гюнтер по рамото и вдигна палец — даваше му знак да излита. Гюнтер кимна, издърпа лоста към себе си и хеликоптерът подскочи във въздуха с рев.

Земята пропадна. Имението се ширна пред тях. Монк бе научил, че имението разполага с ракети земя-въздух. Бавният търговски хеликоптер нямаше оръжия и бе лесна мишена.

Което не беше добре.

Монк се наведе напред.

— Време е да си заработиш прехраната, началник.

И се ухили злобно. Знаеше, че тази му усмивка не е от най-приятните гледки, но в момента вършеше работа.

Келог пребледня.

Доволен, Монк вдигна микрофончето на радиостанцията към устата на главния надзирател.

— Свържи ни с охраната.

Камиси вече беше получил кодовете за връзка. Келог пък беше получил насиненото си око.

— Придържай се към сценария — предупреди го Монк, все така зловещо ухилен.

Келог се преви още малко напред, по-далеч от него.

Чак толкова ужасна ли беше усмивката му?

За да подсили допълнително заплахата, Тау притисна върха на копието към врата на пленника.

Откъм радиото се чу статичен шум и Келог предаде съобщението според инструкциите.

— Заловихме един от избягалите ви затворници — каза на охраната. — Монк Кокалис. Ще го доставим на площадката за кацане на покрива.

Гюнтер следеше реакцията на охраната в слушалките на главата си.

— Разбрано. Край — каза Келог.

Гюнтер каза високо:

— Получихме достъп. Навлизаме.

Наведе носа на хеликоптера и ускори към имението. Къщата се появи в полезрението им. От въздуха изглеждаше още по-голяма.

Монк се извъртя към Лиза. Анна беше опряла глава на прозореца, очите й бяха присвити от болка. Пейнтър висеше на предпазния си колан и стенеше. Действието на седатива отслабваше.

Лиза му помогна да го облегнат назад.

Монк забеляза, че лекарката държи ръката на Пейнтър… държала я беше през цялото време.

Погледите им се срещнаха.

Очите й излъчваха страх.

Но не за самата нея.

14:56

— Вдигнат ли е предавателят? — попита Болдрик.

Исак кимна от компютъра си.

— Подготви Камбаната за активиране.

Болдрик се обърна към Грей.

— Въведохме ДНК кодовете на твоите хора в Камбаната. Сега тя ще настрои излъчването си така, че да денатурира и избирателно да унищожи всички съвпадащи ДНК, без да засегне останалите. Нашата версия на окончателно решение.

Грей си представи Фиона, скрита в стаята горе. И Монк, когото щяха да доставят с хеликоптер всеки момент.

— Няма нужда да ги убивате — каза той. — Заловихте партньора ми. Оставете момчето и момичето на мира.

— Ако не друго, през последните дни научих, че е добре човек да се презастрахова. — Болдрик кимна на Исак. — Активирай Камбаната.

— Чакай! — извика Грей и пристъпи напред.

Ишке — беше му взела пистолета — му махна да отстъпи.

Болдрик погледна към тях, отегчен й нетърпелив.

На Грей му беше останал само един коз.

— Знам как да разбия кода на Хуго.

Болдрик го погледна изненадано и махна на Исак в знак да изчака.

— Можеш значи? Да успееш там, където свързани компютри „Крей“ се провалят?

Съмнение тежеше в гласа му.

Грей си даваше сметка, че трябва да му предложи нещо, каквото и да е, стига то да отърве приятелите му от смъртоносното облъчване. Посочи монитора, по който се редяха разбъркани поредици от руни. Компютърът ги разбъркваше в търсене на значима комбинация.

— Ще се провалите, ако действате сами — убедено заяви Грей.

— И защо?

Грей облиза устни. Уплашен беше до смърт, но трябваше да запази самообладание. Със сигурност знаеше, че компютърът ще се провали. Знаеше го, защото беше разгадал вече мистерията на руните. Не разбираше отговора, но знаеше, че е прав, особено като се имаше предвид еврейският произход на Хуго Хирцфелд.

Колко можеше да им каже обаче? Трябваше да се спазари, да балансира някак между истината и пазарлъка.

— Руната от библията на Дарвин е грешна — каза Грей. В това поне се придържаше към истината. — Освен това руните са шест, а не пет.

Болдрик въздъхна. Браздите около устата му се вдлъбнаха още повече, разочаровано.

— Като слънчевото колело, което ни нарисува преди ли? — И отново се обърна към Исак.

— Не! — твърдо заяви Грей. — Дайте да ви покажа!

Огледа се и видя на едно от компютърните бюра маркер. Посочи го и каза:

— Подайте ми го.

Свъсил вежди, Болдрик кимна на Исак.

Подхвърлиха му маркера.

Грей го хвана, коленичи на пода и започна да чертае с черния маркер върху сивия линолеум.

— Руната от библията на Дарвин.

Начерта я.

— Руната Mensch — каза Болдрик.

Грей почука по символа с долната част на маркера.

— Тя символизира висшето състояние на човека, богоподобната същност, скрита във всеки от нас, усъвършенствания ни вид.

— Е, и?

— Това е била целта на Хуго. Търсеният краен резултат. Нали?

Болдрик бавно кимна.

— Хуго едва ли би вмъкнал резултата в кода си. Защото кодът води до него, до резултата. — Почука още веднъж по руната. — Тя няма място в кода.

Лицето на стареца се отпусна, сякаш бавното просветление най-после бе наместило застъпващите се части на мозайката.

— Другите руни в библията…

Грей ги начерта на пода, за да илюстрира аргумента си.

— Тези две руни се събират в третата. — Огради в кръг двата двуроги символа. — Те представят човечеството в базовата му форма, онази, която води към по-висшето състояние. И като такива, именно те трябва да бъдат включени в кода.

Грей изписа първоначалната поредица руни.

— Тази поредица е грешна.

Зачеркна руните и изписа правилната поредица, като раздели последната руна на две.

Болдрик се приближи.

— И това е правилната поредица? Която трябва да се разшифрова?

Грей отговори, без да преиначава истината.

— Да.

Болдрик кимна, обмисляше новото разкритие.

— Смятам, че сте прав, капитан Пиърс.

Грей се изправи.

— Dank u — каза Болдрик и се обърна отново към Исак. — Активирай Камбаната. Убий приятелите му.

15:07

Лиза помогна да изнесат Пейнтър от хеликоптера. Зулуският воин — Тау — го крепеше от другата страна. Седативът, който беше инжектирала на Пейнтър, имаше краткотрайно действие. След пет минути той трябваше да се свести.

Гюнтер крепеше Анна. Очите й се бяха премрежили. Беше си била поредната доза морфин. Но храчките й вече бяха кървави.

Пред тях Монк и Моси Д’Гана стояха над труповете на тримата пазачи, охранявали хеликоптерната площадка. Бяха ги хванали неподготвени — в края на краищата те очакваха да им докарат затворник. Няколко изстрела с двата пистолета със заглушители се бяха оказали напълно достатъчни, за да овладеят площадката.

Монк и Тау си размениха местата.

— Стой тук. Пази хеликоптера. И дръж под око пленника — каза Монк на зулуса.

Бяха измъкнали Джералд Келог от хеликоптера и го бяха зарязали на покрива. Устата му беше запушена, ръцете му бяха стегнати с белезници зад гърба, глезените му бяха вързани.

Монк махна на майор Брукс и Моси Д’Гана да тръгнат първи. Всички се бяха запознали с плана на къщата, предоставен им от Пола Кейн, и бяха определили най-добрия подстъп към подземното ниво. Двамата, американският офицер и зулуският старейшина, тръгнаха в синхрон, сякаш цял живот бяха работили в екип. Гюнтер, въоръжен с пистолет и автомат, ги последва — крепеше сестра си.

Брукс мина напред и отключи с една от картите, които бяха взели от мъртвите пазачи. После двамата с Моси хлътнаха през входа да разузнаят пътя напред. Другите изчакаха.

Монк си погледна часовника. Всичко зависеше от пълния синхрон.

Отдолу се чу тихо изсвирване.

— Тръгваме — каза Монк.

Влязоха и се озоваха на късо стълбище, водещо към шестия етаж. Брукс стоеше на площадката. Още един пазач лежеше проснат на стълбите с прерязано гърло и изтичаща кръв. Моси клечеше на долната площадка с окървавен нож в ръка.

Продължиха надолу, площадка след площадка. Не срещнаха повече пазачи. Както се бяха надявали, в по-голямата си част живата сила на имението беше изпратена навън. Събиращото се зулуско множество беше привлякло вниманието на охраната.

Монк пак си погледна часовника.

Стигнаха до втория етаж и поеха по дълъг коридор с полирана ламперия. Беше тъмен, целият в сенки. Аплиците примигваха, сякаш електрическата система все още даваше смущения след спирането на тока… или нещо друго изсмукваше големи количества енергия.

Лиза сбърчи нос — долови във въздуха неясна смрад.

Коридорът свърши, разклонявайки се перпендикулярно в две посоки. Брукс пое надясно, но след миг се върна запъхтян и опря гръб в стената.

— Назад… назад…

Свиреп рев изригна иззад ъгъла. Последва злокобен вой… и възбуден кикот. Пронизителен писък заглуши всичко останало.

— Укуфа — каза Моси и им махна да се връщат.

— Бягайте! — каза Брукс. — Ще се опитаме да ги изплашим, после ще ви настигнем.

Монк дръпна Лиза и Пейнтър назад.

— Какво е това? — попита Лиза със свито гърло.

— Някой си е насъскал кучетата — каза Монк.

Гюнтер подтичваше тежко до тях. Буквално носеше сестра си — краката й се влачеха безсилно по пода.

Зад тях изригна стрелба.

Воят и зловещият кикот преминаха в писъци на болка и ярост.

Затичаха по-бързо.

Още изстрели, трескави някак.

— По дяволите! — изруга Брукс зад тях.

Лиза погледна през рамо.

Брукс и Моси зарязаха позицията си и хукнаха по коридора, без да спират да стрелят.

— Давай, давай… — изкрещя Брукс. — Прекалено са много!

Три огромни създания с бяла козина изскочиха иззад завоя. Ноктите им се забиваха в дюшемето. Олигавените чудовища тичаха на зигзаг, сякаш предусещаха накъде летят куршумите, които така и не успяваха да ги ранят смъртоносно. И трите бяха целите в кръв, но раните сякаш ги настървяваха, вместо да ги отслабят.

Отпред още два звяра, същите като онези отзад, излизаха дебнешком от две срещуположни врати и отрязаха пътя им за бягство.

Засада.

Огромният пистолет на Гюнтер гръмна оглушително като оръдие. Звярът, в който се целеше, обаче се отмести толкова бързо, че движението му не можеше да се проследи.

Монк вдигна пистолета си и рязко спря.

Лиза се блъсна в него и падна на колене, като повлече и отпуснатото тяло на Пейнтър. Той се срина на пода и измърмори завалено:

— Къде…

Лиза го дръпна по-ниско. Из целия коридор летяха куршуми.

Остър вой изкънтя зад нея.

Тя се извърна. Тежко мускулесто същество излетя от една врата и прикова майор Брукс до стената.

Лиза изпищя.

Моси се хвърли на помощ на офицера, вдигнал копието над главата си и раззинал уста в безсловесен вик.

Лиза прегърна Пейнтър.

Съществата бяха навсякъде.

Някакво движение привлече погледа й. Друг звяр се измъкваше от една врата вляво. Муцуната му беше червена от прясна кръв. Алените му очи светеха. Нещо прещрака в главата на Лиза и тя изведнъж се озова пред първия будистки монах, когото беше видяла в манастира — умопомрачен, обезумял, но все още в движение, движение, продиктувано сякаш от зъл гений.

Тук беше същото.

Чудовището тръгна към нея, озъбено победоносно.