Джеймс Ролинс
Черният орден (16)

12.
Укуфа

08:19

Ричардс Бей, Южна Африка

Докато се качваха по стъпалата към офиса на Бритиш Телеком Интернешънъл, Лиза наблюдаваше Пейнтър. Краката му трепереха. Бяха дошли тук да се срещнат с оперативен агент на британските служби, който да им осигури логистична и наземна подкрепа за нападението срещу базата на Вааленберг. Офисът беше само на няколко минути път с такси от летището на пристанище Ричардс Бей и само на един час път с кола до имението.

Пейнтър стисна парапета и остави потна следа по метала. Лиза го прихвана за лакътя и му помогна да изкачи последното стъпало.

— Мога и сам — сопна й се той.

Тя не отвърна на гнева му, защото знаеше, че гневните избухвания са просто външен израз на силна вътрешна тревога. Да не говорим за физическата болка, която го измъчваше. Гълташе кодеин като бонбони. Пейнтър закуцука към вратата на офиса.

Лиза се беше надявала почивката по време на полета да възвърне част от силите му, но половината ден във въздуха само бе утежнила симптомите на… на дееволюцията му, ако можеше да се вярва на Анна.

Немкинята и Гюнтер бяха останали на летището, под охрана. Не че имаше нужда от охрана. Последния час от полета Анна беше прекарала в тоалетната на самолета — повръщаше. Когато тръгнаха, я оставиха да лежи на дивана с глава в скута на Гюнтер, който сменяше мокри кърпи на челото й. Лявото й око беше кървясало, болките в главата бяха станали непоносими. Лиза й даде лекарство, което да потисне гаденето, и й би морфин.

Макар да не го беше казала на глас, Лиза се опасяваше, че на Анна и Пейнтър им остава най-много ден, преди състоянието им да се влоши необратимо.

Единственият им придружител в момента отвори вратата и ги пропусна да влязат. Очите му обхождаха бдително улицата долу, но в този ранен час минувачите бяха малцина.

Пейнтър мина сковано през прага, мъчеше се да скрие накуцването си.

Лиза влезе след него. Преведоха ги през чакалнята, оттам през сивкав лабиринт от офиси и коридори и накрая влязоха в една конферентна зала.

Която беше празна. Стената в дъното беше почти изцяло заета от огромен прозорец с гледка към лагуната на Ричардс Бей. На север се разстилаше пристанището — пълно с кранове и кораби. На юг се простираше част от оригиналната лагуна, сега защитен от закона резерват, отделен със стена от търговската част на залива, дом на крокодили, акули, хипопотами, пеликани, корморани и вездесъщите ята фламинго.

Изгряващото слънце превръщаше водите в огнено огледало.

Сервираха им чай с бисквити. Пейнтър вече се беше отпуснал на един стол. Лиза седна до него. Майор Брукс остана прав до вратата.

Макар Лиза да не каза нищо, Пейнтър явно долови въпроса по изражението й и каза:

— Добре съм.

— Не, не си — тихо възрази тя. По някаква причина празната стая я плашеше.

Той й се усмихна с грейнали очи. Въпреки физическата дегенерация мъжът, личността в отслабващото тяло, оставаше нащрек. Забелязала беше леко заваляне в речта му, но може да беше и от лекарствата. Разсъдъкът му последен ли щеше да откаже?

Ръката й посегна към неговата под масата, сякаш по своя воля.

Той я стисна.

Лиза не искаше Пейнтър да умре. Силата на чувството й я заля и я изненада. Та тя почти не го познаваше. А искаше да го опознае. Да разбере какво най-много обича да яде, кое го кара да се смее с глас, добре ли танцува, какво би прошепнал в ухото й за лека нощ. Не искаше всичко това да изчезне.

Пръстите й се свиха силно около неговите, сякаш само със силата на волята си можеше да го задържи при себе си.

В същия миг вратата на съвещателната зала се отвори — британският оперативен агент най-после се появи.

Лиза се сащиса. Беше си представяла някой клонинг на Джеймс Бонд, типичен шпионин в костюм на Армани. Вместо това в стаята влезе жена на средна възраст в омачкан костюм за сафари. Стискаше шапка в едната си ръка. Лицето й беше покрито с червеникав прах с изключение на зоната около очите — явно току-що бе свалила слънчевите си очила. Тази чудата маска й придаваше стреснат вид въпреки уморено приведените й рамене и едва доловимата тъга в очите.

— Аз съм доктор Пола Кейн — каза тя, кимна на майор Брукс и пристъпи към масата. — Да ви го кажа направо: нямаме време.

 

 

Пейнтър стоеше прав до масата. На нея бяха наредени сателитни снимки.

— Направени са снощи по залез — каза Пола Кейн.

Вече им беше обяснила ролята си тук. Била вербувана от британското разузнаване и изпратена в Южна Африка. Тя и партньорката й работели по серия научни проекти, като едновременно с това тайно наблюдавали и следели имението Вааленберг. Шпионирали семейството близо десетилетие, допреди два дни, когато се случила ужасна трагедия. Партньорката й била убита при странни обстоятелства. Официалното обяснение гласяло „нападната от лъв“. Ала доктор Кейн явно не го приемаше за чиста монета.

— След полунощ сателитът направи инфрачервено замерване — продължи Пола, — но се появила някаква повреда и образът се изгуби.

Пейнтър разглеждаше плана на просторното имение, ширнало се на повече от сто хиляди акра. Виждаше се малка писта за кацане, прорязана в джунглата. Външни постройки изпъкваха като петна сред терен от залесени височини, просторни тревисти савани и гъста джунгла. В центъра на най-гъстия участък клечеше замък от камък и дърво — централната резиденция на Вааленбергови.

— И не можем да получим по-добър изглед на терена около къщата?

Пола Кейн поклати глава.

— Джунглата в този район е от така наречения афромонтански тип — древни гори. В Южна Африка са останали малко от тях. Вааленбергови са избрали мястото както заради уединението му, така и за да си присвоят гигантската гора. Скелетът на тази гора се състои от дървета, високи по четиридесет метра, растителността около тях е разслоена на етажи и балдахини. Биологичното разнообразие там е по-богато и многобройно от това в дъждовните гори или конгоанската джунгла.

— И предлага идеалното прикритие — довърши Пейнтър.

— Какво става под този балдахин знаят единствено Вааленбергови. Знаем все пак, че къщата е само върхът на айсберга. Под нея има огромен подземен комплекс.

— На каква дълбочина? — попита Пейнтър и погледна Лиза. Ако наистина правеха опити с Камбаната, щяха да са я заровили надълбоко.

— Това не знаем със сигурност. Но пък Вааленбергови са натрупали богатството си благодарение на златни мини.

— В рида Уитуотърсранд.

Пола вдигна поглед към него.

— Правилно. Виждам, че сте си подготвили домашното. — Кимна към сателитните снимки. — Уменията си от минното инженерство са приложили и в изграждането на подземния комплекс под къщата. Знаем, че главният инженер на мината в Уитуотърсранд Бертран Кулбер е бил повикан като съветник при изграждането на „основите“ на къщата, но скоро след това починал.

— Нека позная. При странни обстоятелства.

— Стъпкан от бивол. И неговата смърт не е нито първата, нито последната, в която имат пръст Вааленбергови. — Болка просветна за миг в очите й при това напомняне за случилото се с партньорката й. — Носят се множество слухове за хора, изчезнали в този район.

— И въпреки това никой не е издал заповед за обиск на имението.

— Южноафриканската политика е сложно нещо. Режимите може и да се сменят, но тук винаги е властвало златото. Вааленбергови са недосегаеми. Златото ги защитава по-добре от всеки крепостен ров или частна армия.

— Ами вие? — попита Пейнтър. — Какъв е интересът на МИ5 тук?

— Интересите ни имат отдавнашни корени. Британското разузнаване държи Вааленбергови под око още от края на Втората световна война.

Пейнтър седна, надвит от умората. Трудно фокусираше едното си око. Потърка го с ръка. Знаеше, че Лиза го наблюдава, затова побърза да насочи вниманието си към Пола. Не беше споменал за нацисткия символ, който бяха открили кодиран в центъра на Вааленберговия герб, но МИ5 явно знаеха за тази връзка.

— Знаехме, че Вааленбергови са едни от големите финансови поддръжници на Ahnenerbe Forschungs und Lehrgemeinshaft, нацисткото Общество за древно наследство и просвещение. Запознат ли сте с тази група?

Той поклати глава и веднага съжали — в последните часове главоболието му се беше разпространило към врата и сега болката се стрелна по гръбнака му. Стисна зъби да издържи.

— Обществото за древното наследство било изследователска група под прякото ръководство на Хайнрих Химлер. Провеждали проекти с цел издирване корените на арийската раса. Пак те са отговорни за някои от най-ужасните зверства, извършени в концентрационните лагери и други подобни места. Най-общо казано, били учени с пушки.

Пейнтър с мъка удържа реакцията си — но този път спазъмът беше повече психически, отколкото от физическо естество. Чувал беше да определят Сигма по същия начин. Учени с пушки. Това ли беше истинският им враг? Нацистка версия на Сигма?

Лиза се размърда.

— Какъв интерес е имало семейство Вааленберг към този вид изследвания?

— Не сме съвсем сигурни. Но по време на войната в Южна Африка доста хора са симпатизирали на нацистите. Знаем, че настоящият глава на семейството, сър Болдрик Вааленберг, е проявявал интерес към евгениката и е участвал в научни конференции в Германия и Австрия преди началото на враждебните действия. След войната обаче заживял в усамотение заедно с цялото си семейство.

— За да си ближе раните? — попита Пейнтър.

— Едва ли. След войната съюзниците опоскаха цяла Германия в търсене на секретни нацистки технологии. — Пола сви рамене. — Включително нашите британски служби.

Пейнтър кимна. Анна вече им беше разказала за това.

— Само че нацистите успели да заличат повечето проекти, включително и с цената на унищожаването им. Екзекутирали учени, взривявали лаборатории. Нашите хора попаднали на едно такова място в Бавария буквално минути след като било унищожено. Намерили един учен, застрелян в главата, но още жив. Преди да умре, казал някои неща за провежданите там изследвания. Нещо за нов източник на енергия, открит чрез опити в областта на квантовата физика. Били направили пробив. Ставало дума за източник на гориво с изключителна мощ.

Пейнтър се спогледа с Лиза — това почти повтаряше казаното от Анна за енергията на точка нула.

— Каквото и да са открили, успели да измъкнат тайната извън страната по тайни канали, осигурени от нацистите. Не се знае почти нищо освен името на веществото и къде се е загубила нишката.

— В имението Вааленберг? — предположи Лиза.

Пола кимна.

— А името на веществото? — попита Пейнтър, макар вече да знаеше отговора. Парченцата от мозайката започваха да се подреждат. — Зерум 525?

Пола го погледна рязко и смръщи чело.

— Откъде знаете?

— Горивото за Камбаната — промълви Лиза.

Пейнтър обаче не беше изненадан. Време беше да разкрие картите си пред Пола Кейн. Събра сили и се изправи.

— Искам да ви запозная с едни хора.

 

 

— Значи тайната за производството на Зерум 525 не е била унищожена? — възкликна Анна. — Unglaublich!

Бяха на летището в Ричардс Бей, в един хангар, където товареха с оръжия и екипировка два прашни военни джипа.

Лиза преглеждаше съдържанието на една аптечка и слушаше внимателно разговора между Пейнтър, Анна и Пола. Гюнтер стоеше до нея. Не сваляше поглед от сестра си. Дълбоки бръчки браздяха челото му. Анна изглеждаше малко по-добре след лекарството, което й беше дала Лиза.

Но за колко време?

— Камбаната е била евакуирана на север с дядо ти — обясни й Пейнтър, — а тайните на Зерум 525 очевидно са заминали на юг. Експериментът е бил разделен на две. На даден етап Вааленбергови явно са научили, че Камбаната е оцеляла. Болдрик Вааленберг — като финансов поддръжник на Аненербе — сто на сто е знаел за Granitschloss.

Пола се съгласи.

— Именно това общество е финансирало експедициите на Химлер в Хималаите.

— И след като е разбрал за Granitschloss, не му е било трудно да внедри шпиони в замъка.

Лицето на Анна беше пребледняло, но не от болестта.

— Кучият му син ни е използвал! През цялото време!

Пейнтър кимна. Вече беше обяснил на Лиза и Пола основното, докато пътуваха към летището. Болдрик Вааленберг бе дирижирал всичко, беше дърпал конците отдалеч. Вместо да открива наново топлата вода, беше оставил учените в Granitschloss, експерти по Камбаната, да продължат работата си, а през цялото време шпионите му бяха източвали информацията към него в Африка.

— След това явно е построил своя Камбана — продължи Пейнтър, — експериментирал е тайно и е създал свои собствени Sonnekonige, като се е възползвал от труда на вашите учени. Планът му е бил съвършен. Без друг източник на Зерум 525 Granitschloss е бил уязвим и в негова власт. Във всеки момент е можел да издърпа чергата изпод краката ви.

— И го направи — изръмжа гневно Анна.

— Но защо? — попита Пола. — Щом това тайно дирижиране е сработвало толкова добре?

Пейнтър сви рамене.

— Може би защото хората на Анна са се отклонявали все по-встрани от нацисткия идеал за арийското превъзходство.

Анна притисна длан до челото си, сякаш това можеше да я защити от новите факти.

— А като си помисля за недоволството сред част от нашите учени… Искаха да разрушим всичко, да споделим със света резултатите от изследванията си.

— Едва ли е било само това — каза Пейнтър. — Нещо повече се разиграва тук. Нещо голямо. Нещо, което внезапно е пратило Granitschloss в пенсия.

— Може и да сте прав — каза Пола. — През последните четири месеца в имението се забелязва повишена активност. Нещо ги е раздвижило.

— Явно са стигнали до някакъв самостоятелен пробив — каза Анна. Лицето й се бе изопнало от тревога.

Гюнтер проговори за пръв път, хрипкаво, като стържещи камъни:

— Genug! — Писнало му беше. — Тоя мръсник има Камбана… има Зерум… ние ще ги намерим! И ще ги използваме. — Махна на сестра си. — Стига само сме приказвали!

Този път Лиза беше съгласна с гиганта.

— Трябва да се вмъкнем някак в имението. — „При това скоро“, добави наум.

— Ще е нужна цяла армия, за да се щурмува това място. — Пейнтър се обърна към Пола. — Можем ли да се надяваме на някаква помощ от южноафриканското правителство?

Тя поклати глава.

— Категорично не. Вааленбергови са дали предостатъчно подкупи на всички нива на администрацията. Ще трябва да открием друг начин, не така явен.

— Сателитните снимки не ни помагат много — каза Пейнтър.

— Значи минаваме на ниски технологии — каза Пола и ги поведе към чакащите джипове. — Всъщност вече имам един човек там.

06:28

Камиси лежеше по корем. Макар да се беше зазорило, първите лъчи на слънцето само удължаваха сенките по земята.

Камиси беше с камуфлажни дрехи, голямата му двуцевка бе преметната на ремък през гърба. С дясната си ръка стискаше традиционното зулуско късо копие.

Зад него лежаха двама други зулуски следотърсачи — Тау, внук на старейшината, който беше спасил живота му, и неговият най-добър приятел Нджонго. Те също носеха огнестрелни оръжия плюс къси и дълги копия. За разлика от него, бяха облечени традиционно — с кожени препаски. Телата им бяха намацани с боя, на главите им имаше ленти от кожа на видра.

Цяла нощ бяха обхождали гората около имението в търсене на маршрут встрани от висящите пътеки и патрулиращите по тях пазачи. Придвижвали се бяха по дивечови пътечки през ниския храсталак, известно време следваха едно стадо импали под прикритието на сенките. На няколко пъти Камиси спира, за да нагласи маскираните като лиани въжета, които свързваха висящите пътеки със земята. Подготвил беше и още няколко изненадки.

След като си свършиха работата, се отправиха към пълноводния поток, който течеше покрай оградата на имението.

А после, преди миг, се беше чул ужасният крясък.

С пронизителен вой накрая.

Камиси замръзна. Този вой го помнеше и с костите си.

Укуфа.

Пола Кейн се беше оказала права. Според нея съществата идвали от имението на Вааленберг. Дали са избягали или съзнателно са били докарани, за да убият Камиси и Марша, докторката не знаеше. Във всеки случай сега бяха на свобода и ловуваха.

Кого обаче?

Воят беше дошъл от разстояние отляво.

Не те бяха плячката. Тези същества бяха твърде умели ловци. Не биха издали толкова скоро присъствието си. Нещо друго беше привлякло интереса им, събудило беше жаждата им за кръв.

После Камиси чу някой да вика на немски, плачлив глас, който викаше за помощ.

По-близо до него.

Костите му още тръпнеха от воя и единственото му желание беше да избяга — да си плюе на петите и да не се обръща. Инстинктите си искаха своето.

Тау заговори тихо зад него, призоваваше го към същото.

Вместо това Камиси се обърна по посока на жалния вик. Не беше успял да спаси Марша от тези същества. Помнеше добре собствения си ужас, докато чакаше изгрева на слънцето, потопен до гуша в калната вода. Не можеше просто така да обърне гръб на нещастника.

Претърколи се до Тау и му даде картите на местността, които беше нахвърлил.

— Върни се в лагера. Дай ги на доктор Кейн.

— Камиси… братко… не! Да се махаме. — Очите на Тау се бяха изцъклили от страх. Дядо му сигурно му беше разказвал приказки за укуфа и сега легендите изведнъж бяха оживели. Камиси си помисли, че Тау и приятелят му заслужават възхищение. Единствено те се бяха съгласили да влязат заедно с него в имението. Суеверията имаха голяма сила сред тукашните хора.

Сега обаче, изправен пред реалността, Тау вече не държеше да се прави на герой.

И Камиси не можеше да го вини. Помнеше собствения си ужас от първия си сблъсък с укуфа. Беше побягнал и беше допуснал докторката да загине.

— Върви — нареди той на младежа и кимна към оградата. Картите трябваше да стигнат до предназначението си.

Тау и Нджонго се поколебаха за миг. После Тау кимна, двамата се надигнаха приведени ниско и изчезнаха в джунглата. Камиси дори не чу стъпките им.

Джунглата беше потънала в ужасена тишина, тежка и плътна. Камиси тръгна към виковете — и човешките, и животинските.

Нов вой изригна сред джунглата като ято подплашени птици. Завърши с дълъг скимтящ кикот. Камиси застина — доловил беше нещо познато в последните зловещи звуци.

Преди да е разровил по-подробно паметта си, тихо хлипане провлече вниманието му.

Идваше отблизо, право напред.

Камиси избута клонките с дулото на двуцевката. И видя малка полянка в сърцето на джунглата. Пробойната в зеления балдахин пропускаше сноп слънчева светлина. От него сенките наоколо изглеждаха още по-гъсти.

Някакво движение привлече погледа му. Някакъв младеж — всъщност почти момче — бе кацнал на ниските клони на едно дърво и се мъчеше да стигне до по-горен клон и да се покатери по-високо. Не го стигаше обаче. Не успяваше да го хване с дясната си ръка. Камиси се вгледа и видя, че целият му ръкав е в кръв.

Момчето внезапно се отпусна на колене и прегърна отчаяно клона.

А после се появи и причината за ужаса му.

Камиси се вкамени, вперил поглед в съществото, което излезе на полянката и бавно тръгна към дървото. Беше голямо и тежко, твърде голямо и тежко за безшумната стъпка, с която изплува от гъсталака. По-голямо беше от лъв — и не беше лъв. Проскубаната му козина беше бяла, очите му — червени. Гърбът му се снишаваше от високи мощни рамене към по-ниска задна част. Мускулестият врат завършваше с голяма муцунеста глава с широки уши като на прилеп — и те щръкнаха към дървото.

Съществото вдигна глава и подуши въздуха, привлечено от кръвта.

Устните му се дръпнаха и оголиха паст със зловещи зъби.

Нададе нов вой, който завърши със същите кресливи подвиквания, от които направо настръхваш.

Камиси знаеше какво е това същество.

Укуфа.

Смърт.

Но колкото и чудовищно да изглеждаше, Камиси знаеше истинското му име.

06:30

— Вид Crocuta Crocuta — каза Болдрик Вааленберг и се приближи към плазмения монитор на стената. Беше забелязал, че Грей не сваля поглед от създанието в допълнителния прозорец на екрана, отворен върху картината, която камерата предаваше от клетката на Фиона.

Грей наблюдаваше голямото, подобно на мечка същество, застинало с лице към камерата, раззинало паст, пълна с белезникави венци и жълти зъби. Сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Пазеше разкъсаните останки на някаква антилопа.

— Петниста хиена — продължи Болдрик. — Вторият по големина хищник на този континент, който е в състояние сам да повали африкански бивол.

Грей се намръщи. Съществото на екрана не беше обикновена хиена. Беше три или дори четири пъти по-голямо от нормалните си събратя. А и бялата козина… Това бе явно комбинация от гигантизъм и албинизъм. Чудовище-мутант.

— Какво сте му направили? — попита той, неспособен да скрие отвращението си. А и искаше да поддържа разговора, за да спечели поне малко време. Спогледа се с Монк, после пак насочи вниманието си към стареца.

— Направихме го по-качествено, по-силно. — Болдрик хвърли поглед към внука си. Исак безстрастно наблюдаваше представлението. — Нали така, Исак?

— Ja, grootvader.

— Праисторическите пещерни рисунки показват великия предтеча на днешните хиени. Гигантската хиена. Ние намерихме начин да върнем Crocuta към предишното й величие. — Болдрик говореше със същото научно безстрастие, с което им беше разказал за черните си орхидеи. — Дори засилихме интелигентността им, като вложихме в главния им мозък човешки стволови клетки. Забележителен резултат, нали?

Грей беше чел за подобни експерименти, правени с мишки. Учени от Станфорд бяха създали мишки, чийто мозък е един процент човешки. Какво ставаше тук, по дяволите?

Болдрик пристъпи към черната дъска с петте рунически символа и почука по нея с дръжката на бастуна си.

— Разполагаме с комплект суперкомпютри Крей XT3, които работят върху кода на Хуго. Разгадаем ли го, ще сме в състояние да направим същото и с човечеството. Да осъществим следващата голяма стъпка в еволюцията на човека. И пак от сърцето на Африка, човекът ще се прероди наново, ще сложи край на непълноценните раси и расовото смесване, ще притежава чистота на породата, която ще надмогне всичко останало. Тя само чака да бъде отключена от увредения ни генетичен код — и пречистена.

Грей все едно чуваше ехо от нацистката философия за свръхчовека. Този старец беше луд. Нямаше друго обяснение. Ала погледът му не беше помътен, а грееше с напълно ясен разсъдък. От екрана пък го гледаше доказателството за чудовищен успех по пътя към целта на Вааленберг.

Исак натисна един клавиш и прозорецът с мутиралата хиена се затвори. Изведнъж нещата в главата на Грей започнаха да се подреждат. Албинизмът на хиената. Исак и неговата близначка. Другите руси до бяло убийци. Всичките много млади, почти деца. Болдрик не беше експериментирал само с орхидеи и хиени.

— А сега да се върнем на въпроса с Пейнтър Кроу — каза старецът и махна към екрана. — Сега, когато знаете какво очаква младата девойка в клетката, ако не отговорите искрено на въпросите ми — край на игричките.

Грей погледна момичето в клетката. Не можеше да допусне нещо да се случи с Фиона. Ако не друго, трябваше да й спечели време. Тя се беше забъркала във всичко това заради неговите тромави действия в Копенхаген. И сега той отговаряше за нея. А освен това я харесваше, нищо че от време на време му лазеше яко по нервите. И знаеше какво трябва да направи.

Обърна се към Болдрик.

— Какво искате да знаете?

— За разлика от вас, Пейнтър Кроу се оказа достоен противник, по-достоен, отколкото очаквахме. Избегна засадата ни и изчезна вдън земя. А ти ще ни помогнеш да разберем къде е отишъл.

— Как?

— Като се свържеш с командването на Сигма. Разполагаме с кодирана линия, която не може да се проследи. Ти ще нарушиш комуникационната тишина и ще разбереш какво знае Сигма за проекта Черно слънце и къде се е покрил Пейнтър Кроу. И при най-малкия намек за измама… — Болдрик кимна към монитора.

Сега вече му бе ясно защо им е била демонстрацията дотук. Искали бяха ясно да разбере ситуацията, да изгуби всяка надежда, че може да ги преметне, и да съдейства доброволно. Да спаси Фиона или да предаде Сигма — това беше изборът.

Решението му се отложи временно заради появата на един от пазачите, онзи, който беше отишъл да изпълни едно от исканията им.

— Ръката ми! — извика Монк, щом видя протезата. Задърпа се ядно, защото лактите му още бяха стегнати зад гърба.

Болдрик даде знак на пазача да се приближи и каза:

— Дай протезата на Исак.

— В лабораторията отстраниха ли всички скрити оръжия? — попита русият до бяло мъж.

— Да, господине. Чиста е.

Въпреки това Исак огледа изкуствената ръка. Протезата беше истинско чудо, сътворено от инженерите на АИОП, способна беше да осъществява пряка връзка с периферната нервна система чрез контактните титанови точки на китката. Механиката й също беше последен писък на науката, способна на най-прецизни движения и сензорни възприятия.

Монк погледна Грей и той забеляза, че приятелят му въвежда с пръстите на лявата си ръка код в контактните точки върху чукана на дясната си китка.

Кимна и направи крачка към него.

Електронната протеза, изработена от АИОП, имаше още една характеристика.

Беше безжична.

Радиосигнал премина от Монк към протезата му.

В резултат протезата в ръцете на Исак се раздвижи.

Пръстите се свиха.

С изключение на щръкналия среден пръст.

— Да ти го начукам — измърмори Монк.

Грей стисна лакътя на Монк и го дръпна към двойните врати към вътрешността на къщата.

Експлозията не беше силна — не повече от шумна и ярка запалителна граната. Зарядът беше вграден в пластмасовия корпус на протезата и не можеше да бъде засечен. И макар да не беше кой знае какво като разрушителна сила, успя да отвлече вниманието. Викове на изненада и болка се надигнаха откъм пазачите. Грей и Монк изхвърчаха през двойната врата, хукнаха по коридора и свърнаха зад първия завой. Извън директен обстрел, те тичаха по полираното дюшеме.

Моментално се включиха аларми, дрънчаха и свиреха.

Трябваше им маршрут за бягство.

Грей мерна широко стълбище, водещо нагоре. Дръпна Монк натам.

— Къде отиваме? — попита той.

— Нагоре, нагоре и пак нагоре… — каза Грей в движение, вземаше по две стъпала наведнъж. Охраната би предположила, че ще се измъкнат през най-близкия прозорец или врата. Грей обаче знаеше друг път навън. В главата му се разгръщаха скици на къщата. Беше огледал внимателно имението, докато ги водеха насам.

— Насам. — Дръпна Монк при една от площадките и го повлече по коридора. Бяха на шестия етаж. Алармите все така пищяха.

— Къде оти… — подхвана отново Монк.

— Нависоко — отвърна Грей и посочи към дъното на коридора, където имаше врата. — Към една пътечка в клонака.

Но нямаше да е толкова лесно.

Сякаш някой беше подслушал плана им, една метална щора започна да се спуска. Автоматична система за сигурност.

— По-бързо! — изкрещя Грей.

Щората вече беше затворила три четвърти от вратата.

Грей грабна един стол и го метна напред. Той падна на дюшемето, плъзна се по полираната му повърхност и се удари в затворената врата миг преди щората да го затисне отгоре. Механизмът изскърца пронизително. Над вратата замига червена лампичка. Повреда. Грей беше сигурен, че някъде в къщата мига друга червена светлинка, сигнализираща за нарушената функция на охранителната щора.

Вече беше при вратата. Краката на стола пукаха, смазвани от тежестта на стържещата щора.

Монк го настигна, останал без дъх, ръцете му все така бяха заключени с белезниците зад гърба.

Грей се мушна под стола и протегна ръка към топката на вратата. Невероятна гъвкавост, предвид щората, която му блокираше пътя.

Пръстите му най-после се свиха около топката и той я завъртя.

Заключено.

— Мама му стара!

Столът продължаваше да пука. Зад тях се чу тропот на ботуши. Последваха заповеди на висок глас.

— Подпри ме! — викна Грей на Монк. Налагаше се да отвори вратата с ритници.

Легна по гръб, присви крака към корема си и се опря на рамото на Монк.

В същия миг вратата се отвори сама и Грей видя два крака. Някой от патрулите явно беше забелязал повредата и беше дошъл да провери какво става.

Грей се прицели в прасците и ритна с всички сили.

Сварен неподготвен, мъжът залитна, удари си главата в металната щора и се строполи на дъските. Грей се мушна под щората и го изрита в главата с пета. Пазачът омекна окончателно.

Монк се претърколи след Грей, като в движение изрита стола, който задържаше щората. Тя, от своя страна, продължи спускането си безпрепятствено и с трясък затвори изхода.

Грей взе оръжията на поваления пазач. С ножа освободи ръцете на Монк, тикна в тях полуавтоматичния му пистолет, а самият той грабна пушката.

Хукнаха по висящата пътека. Пътеката се разклоняваше в самото начало на джунглата. Огледаха и двете посоки. Засега всичко изглеждаше чисто.

— Ще трябва да се разделим — каза Грей. — Така ще увеличим шансовете си. Твоята задача е да намериш помощ — да стигнеш до телефон и да се свържеш с Логан.

— А ти?

Грей не отговори. Нямаше нужда.

— Грей… тя може вече да е мъртва.

— Това не го знаем.

Монк се взря в лицето му. Беше видял чудовището на компютърния екран. Знаеше, че Грей всъщност няма избор.

Така че само кимна.

Без повече приказки двамата хукнаха в различни посоки.

06:34

Камиси се покатери по едно дърво и стигна до пътечката в зеления балдахин. Движеше се бързо и безшумно.

Долу укуфата обикаляше дървото, охраняваше плячката си. Силният трясък отпреди малко беше стреснал чудовището и то беше спряло да се катери, смъкнало се беше на земята и сега обикаляше в кръгове. Откъм господарската къща долиташе вой на охранителна система.

Камиси се чудеше какво става.

Дали не бяха открили Тау и Нджонго?

Или пък бяха намерили лагера им от другата страна на оградата? Бяха го маскирали като зулуски ловен бивак, един от многото в околността. Дали пък някой не се беше досетил, че служи и за друго?

Каквато и да беше причината за тревогата, тя беше вдъхнала известна доза предпазливост у чудовищната хиена, укуфата. Камиси се възползва от това, за да стигне до един от висящите мостове. Претърколи се на дъските и смъкна пушката от гърба си. Сетивата му бяха изострени до болка. Но не от ужас — ужасът си беше отишъл. Не му бяха убягнали спокойната походка на съществото, тихото гърлено ръмжене и острият нервен кикот, който преминаваше в пронизителни подвиквания.

Нормално поведение на хиена.

Макар и чудовищно по размери, животното не беше нито митично, нито свръхестествено.

И от това Камиси почерпи сили.

Затича по дъските към мястото, където висящата пътека минаваше близо до дървото на момчето. Откачи въжето от раницата си.

Наведе се през стоманените въжета, които служеха за парапет на дъсчения мост, и видя младежа. Подсвирна му. Момчето не сваляше очи от обикалящото под дървото чудовище, но все пак внезапният звук над главата му го стресна, то вдигна очи и видя Камиси.

— Ще те измъкна — извика тихо Камиси.

Ала не само момчето го чу.

Укуфата вдигна поглед към мостчето. Червените й очи се забиха като свредла в очите на Камиси. Зъбите се оголиха. Камиси долови в погледа на чудовището хладна пресметливост.

Същото животно ли беше нападнало Марша?

С най-голямо удоволствие би изпразнил и двете цеви на пушката си в ухилената му муцуна, но гърмежът щеше да привлече внимание. Така че вместо да стреля, той остави пушката до краката си. Щяха да му трябват и двете ръце. После извика:

— Момче! Ще ти хвърля въже. Вържи го около кръста си. Ще те изтегля.

Младежът кимна. Очите му бяха огромни, лицето — подуто от сълзи и страх.

Камиси залюля намотаното въже и го хвърли към момчето. Въжето се разви през листака. Не стигна обаче до момчето, а увисна на по-горните клони.

— Ще трябва да се покатериш!

На момчето не му трябваше втора покана. Сега, когато шансовете му да се спаси внезапно се бяха увеличили, усилията му да се изкатери нагоре получиха нов импулс. Изправи се, оттласна се и се хвана за горния клон. Изкатери се, хвана въжето и го стегна около кръста си. Движенията му бяха сръчни — явно не хващаше въже за пръв път. Дотук добре.

Камиси обра хлабината и стегна въжето за един от парапетите на моста.

— Почвам да те издърпвам! Ще се залюлееш.

— Побързай! — извика момчето, твърде силно и твърде рязко.

Камиси се наведе и видя, че укуфата е забелязала придвижването на момчето. Това бе включило инстинктите й за преследване, като на котка, която се втурва след бягаща мишка. Вече се катереше по дървото, като забиваше нокти в кората.

Нямаше време за губене. Камиси задърпа с всички сили. След секунда тежестта на момчето увисна изцяло върху ръцете му. Той се наведе и видя, че момчето се люлее като махало.

Укуфата също го наблюдаваше, очите й следяха дъгата. И продължаваше да се катери. Камиси разбра какво е намерението й. Намерението й беше да скочи и да повали момчето с тежестта си.

Задърпа по-бързо. Момчето продължаваше да се люлее.

— Wie zijn u? — внезапно излая нечий глас зад него.

Камиси се стресна и за малко да изпусне въжето. Погледна през рамо.

На пътеката стоеше висока стройна жена, цялата в черно и с хищни очи. Косата й беше руса и подстригана толкова ниско, че черепът й прозираше. Едно от по-големите деца на Вааленберг. Държеше нож.

Лошо.

Момчето под тях извика.

Камиси и жената погледнаха надолу.

Укуфата беше стигнала до мястото, където беше стояло момчето допреди малко, и се готвеше за скок. Жената се изсмя и смехът й прозвуча почти като кикота на създанието долу. Дъските изскърцаха, когато тръгна към Камиси с нож в ръка.

06:38

Грей коленичи. Пътеката пак се раздвояваше. Да тръгне назад значеше да се върне при къщата. Лявото разклонение продължаваше покрай гората над парка. Дясното водеше право към сърцето на джунглата.

Накъде да тръгне?

Оглеждаше съсредоточено ъгъла, под който падаха сенките, сравняваше ги наум с рисунъка, който беше запомнил от плазмения монитор. Дължината и посоката на сенките му бяха подсказали в най-общи линии позицията на изгряващото слънце спрямо клетката на Фиона. Оставаше му обаче да претърси голяма част от имението.

Крака затропаха по дъските и разклатиха пътеката.

Още пазачи.

Вече беше срещнал двама.

Метна пушката на рамо, претърколи се до ръба на пътеката и се прехвърли през него. Увисна на ръце за въжето и бавно се придвижи към листака. Миг по-късно трима пазачи изтрополиха над него и пътеката се разлюля. Грей стискаше въжето с всички сили.

След като пазачите отминаха, се покатери на пътеката. Докато премяташе крак на дъските, усети ритмична вибрация във въжето, за което се държеше. Още пазачи ли идваха?

Просна се по корем на дъските и доближи ухо до въжето. Трептенето имаше ясно различим ритъм, като от струна на китара. Три бързи подръпвания, три бавни, после пак три бързи. И се повтаряше.

Морзовата азбука.

SOS.

Някой удряше по въжето, изпращаше зов за помощ.

Грей се надигна и се върна приведен до мястото, където пътеката се разклоняваше. Опипа другите въжета. Само едно трептеше. Това надясно, към недрата на джунглата.

Възможно ли беше?

Поради липса на друго указание тръгна по дясната пътека. Вървеше близо до ръба й, за да не вдига шум и да не я люлее. Пътеката се разклони, после пак и пак. При всеки разклон Грей спираше да провери кое въже потрепва и тръгваше в съответната посока.

Толкова се беше съсредоточил, че след като се приведе да мине под едно голямо палмово листо, изведнъж се озова само на четири метра от поредния пазач — типичен представител на хитлеровата младеж. Беше се облегнал на въжето и гледаше право към него. И вече вдигаше пушката си.

Грей нямаше време да вдигне своята и без да спира, прехвърли тежестта си встрани — не за да избегне куршума. От това разстояние пазачът нямаше начин да пропусне.

Удари се силно във въжето и го разклати.

Пазачът се залюля заедно с него. Дулото на пушката му се вдигна твърде високо. Грей взе на две крачки делящото ги разстояние, наведе се под него и замахна с ножа.

Заби го в гърлото му — преряза ларинкса и заглуши напиращия вик. Завъртане и каротидната артерия цъфна и забълва кръв. След секунди пазачът щеше да е мъртъв. Грей го сграбчи и го преметна през перилото. Изобщо не му пукаше — толкова пресен беше споменът за смеха на пазачите, когато Райън бе паднал от клетката право в пастта на чудовището. Колко ли други хора бяха умрели по този ужасен начин? Тялото на пазача пропадна сред шепот на листа, после тупна в гъстия шубрак долу.

Грей приклекна и се ослуша. Беше ли чул някой падането на трупа?

Вляво, изненадващо близо, някаква жена извика:

— Стига си ритала решетките! Или ще отворим клетката още сега!

Грей позна гласа. Ишке. Близначката на Исак.

Един по-познат му глас й отвърна:

— Майната ти, плоскогъза кучко!

Фиона.

Жива беше.

Въпреки опасността Грей се ухили — и от облекчение, и с уважение.

Все така приведен, тръгна към гласовете. Излезе на кръгова пътека, която обикаляше покрай полянка сред джунглата. Същата, която беше видял на екрана. Клетката висеше под пътеката.

Фиона риташе решетките. Три пъти бързо, три пъти бавно, три пъти бързо. Лицето й излъчваше непоколебима решителност. Грей усещаше под краката си вибрациите, предадени по стоманените въжета.

Браво, добро момиче!

Явно беше чула сирените откъм къщата. Предположила бе, че това е работа на Грей, и се опитваше да му даде сигнал. Или това… или просто беше дяволски вбесена. И ритъмът случайно бе съвпаднал с международния зов за помощ.

Грей видя трима пазачи — двама вдясно и един вляво. Ишке, ослепителна в черно-белите си дрехи, бе право срещу него: стискаше с две ръце въжето, вперила поглед надолу към Фиона.

— Един куршум в коляното ще ти запуши устата — викна тя и посегна към пистолета на кръста си.

Фиона спря по средата на поредния ритник, измърмори нещо и отпусна крак.

Грей преценяваше шансовете. Разполагаше с една пушка срещу трима пазачи, всичките въоръжени, плюс Ишке с нейния пистолет. Шансовете не бяха добри.

От другата страна на полянката изпука статичен шум. Последваха го неясни думи.

Ишке откачи радиостанцията от колана си и я вдигна към устата си.

— Ja?

Слуша известно време, зададе някакъв въпрос, който Грей не разбра, после прекъсна връзката. Свали радиостанцията и се обърна към пазачите.

— Нови заповеди! Момичето да бъде убито веднага.

06:40

Укуфата нададе треперлив вой — готвеше се да се хвърли върху увисналото във въздуха момче. Камиси усещаше как жената се приближава към гърба му, но стискаше с две ръце въжето и не можеше да посегне към никое от оръжията си.

— Кой си ти? — попита отново жената. Стискаше здраво ножа.

Камиси направи единственото възможно.

Сви колене и се преметна през перилото, без да пуска въжето. Докато падаше надолу, зърна момчето — то политна рязко нагоре, размахало крака и ръце, и извика изненадано.

Укуфата скочи след измъкващата се плячка, ала тежестта на Камиси изтегли момчето почти до висящата пътека. Момчето се удари в дъските и рязкото дръпване изтръгна въжето от ръцете на Камиси.

Той падна по гръб в тревата. Момчето бе успяло да се хване за висящия мост. Жената гледаше надолу към Камиси, ококорила очи.

Нещо голямо се строполи на земята само на метър от него.

Камиси се надигна.

Укуфата също скочи — с олигавена уста и бясно ръмжене. Червеният й поглед се заби в единствената плячка наблизо.

Камиси.

Ръцете му бяха празни. Пушката му беше на дъските горе.

Съществото нададе вой, пълен с жажда за кръв и дива ярост. И скочи към него да му разкъса гърлото.

Камиси падна назад и вдигна единственото си оръжие — късото зулуско копие, което беше привързано към бедрото му. Навремето баща му го беше научил как да използва това оръжие. Като всички зулуски момчета. Преди да тръгнат за Австралия. По силата на инстинкт, вкоренен дълбоко в миналото на предците му, Камиси заби острието под ребрата на създанието — създание от плът и кръв, а не излязло от страшните приказки — и го заби дълбоко, като се възползва от тежестта на падащия отгоре му звяр.

Укуфата нададе пронизителен вой, замята се и изтръгна копието от ръката му. Камиси се претърколи настрана, останал без оръжие. Укуфата се затъркаля в тревата, изквича за последно и застина.

Мъртва.

Гневен вик отгоре привлече погледа му.

Жената на моста беше намерила пушката му и я беше насочила към него. Изстрелът изгърмя като взрив на граната. Един храст при краката му изригна буци пръст. Камиси запълзя панически назад. Горе на моста жената се прицели по-добре.

Вторият изстрел прозвуча някак по-различно.

Камиси се сви… и откри, че не е пострадал.

Вдигна очи тъкмо навреме да види как жената се прекатурва през перилото. Гърдите й се бяха превърнали в кървава каша.

Нова фигура се появи на пътеката горе.

Мускулест мъж с бръсната глава. Държеше пистолет, подпрян върху чукана на другата му ръка за опора. Наведе се и видя момчето, което все още висеше на ръце.

— Райън…

Момчето захлипа от облекчение.

— Измъкни ме оттук.

— Точно това смятах да направя… — Погледът му се спря на Камиси. — Стига онзи пич долу да знае накъде да вървим де. Защото аз определено се изгубих.

06:44

Два изстрела проехтяха в гората.

Ято зелени папагали излетяха от клонака с недоволни викове и пикираха над полянката.

Грей приклекна.

Монк ли бяха открили?

Ишке явно беше стигнала до същия извод, защото завъртя глава по посока на изстрелите и викна на пазачите:

— Проверете какво става!

И пак вдигна радиостанцията към устните си.

Пазачите, с пушки в ръце, хукнаха по кръговата пътека право към Грей. Сварен неподготвен, той се хвърли по корем и се превъртя, притиснал пушката към гърдите си. Преметна се под дъските и както и преди, се хвана за долното въже — но успя да се хване само с една ръка. Тялото му се залюля. Пушката се плъзна по рамото му и запада надолу.

Извил и протегнал до болка другата си ръка, Грей успя да закачи ремъка й с един пръст. Мълчаливо въздъхна от облекчение.

Пазачите затрополиха над него, ботушите им тропаха като чукове. Въжето, за което Грей се държеше с последни сили, се разлюля опасно.

Ремъкът се изплъзна от пръста му — гравитацията го обезоръжи и пушката падна в шубрака долу. Грей хвана въжето и с другата си ръка и увисна. Добре че поне пушката не гръмна, когато се удари в земята.

Стъпките на пазачите се отдалечиха.

Грей чу Ишке да говори по радиото.

И сега какво?

Тя имаше пистолет, а той — нож. Изобщо не се и съмняваше в умението й да си служи с пистолета.

Единственото му предимство беше изненадата.

Момент, който хората по принцип са склонни да надценяват.

Бавно, като местеше ръка след ръка, Грей се придвижи по долната страна на моста и стигна до кръговата пътека. Продължи и по нея, придържаше се към външния ръб, така че да е извън прякото полезрение на русата. Налагаше се да се придвижва бавно, иначе пътеката щеше да се залюлее от тежестта му и да предупреди Ишке. Съобразяваше движенията си с повеите на вятъра, който рошеше гъстия листак.

Ала появата му не остана незабелязана.

Фиона се беше свила в клетката си, възможно най-далеч от Ишке. Явно беше стресната от думите й — „Ще убием момичето веднага.“ Макар далечната стрелба да беше отклонила за кратко вниманието на русата жена, рано или късно тя щеше да се заеме с Фиона.

От по-ниското си местоположение Фиона веднага забеляза Грей, който се придвижваше бавно под моста като горила в бял анцуг, наполовина скрит от листака. Подскочи изненадано и почти се изправи, но после се сети какво се очаква от нея и пак седна. Очите й го следяха. Погледите им се срещнаха.

Въпреки безстрашните й на пръв поглед ругатни, страхът личеше ясно по лицето й. И изглеждаше толкова дребничка в тази клетка! Увила бе гърдите си с ръце, сякаш така можеше да се опази. Беше научила житейските уроци по трудния начин, на улицата, и Грей разбираше, че ругатните и циничното поведение са единствената й защита срещу паниката. Черпеше сили от тях… но пък резервите й май бяха на привършване.

Тя прикри ръката си с тяло, посочи надолу и леко поклати глава. Очите й бяха ококорени от страх.

Долу не беше безопасно.

Грей огледа гъстата трева и храстите по полянката. Сенките бяха плътни. Не видя нищо, но знаеше, че Фиона не го предупреждава току-така.

„Не падай“ — това му казваше.

Грей прецени придвижването си дотук. Ако си представеше кръговата пътека като циферблат, в момента се намираше почти на осем. Ишке стоеше на дванайсет часа. Имаше да покрие още разстояние, но ръцете му се уморяваха, пръстите започваха да го болят. Трябваше да се движи по-бързо. Това придвижване на пресекулки, спирането и тръгването го убиваха. Но го беше страх, че ако забърза, ще привлече вниманието на Ишке.

Фиона, изглежда, стигна до същия извод. Стана и пак започна да рита решетките, тресеше клетката и я люлееше с тежестта си. Това позволи на Грей да увеличи скоростта си.

За жалост, действията й предизвикаха гнева на Ишке и тя свали радиостанцията от ухото си и изкрещя:

— Стига с тия глупости!

Фиона продължи да блъска решетките и да ги рита.

Грей вече подминаваше девет часа.

Ишке се приближи до вътрешния парапет — за щастие, вниманието й беше насочено изцяло към Фиона — и извади някакво устройство. Издърпа със зъби антената му и го насочи към Фиона.

— Време е да се запознаеш със Скулд. Наречена е така на северната богиня на съдбата.

И натисна някакъв бутон.

Точно под краката на Грей нещо изрева от болка и гняв. Разлюля храсталака и излезе на тревистата полянка. Още една мутирала хиена. Сигурно тежеше повече от сто и петдесет килограма, цялата мускули и зъби. Изръмжа басово, козината по извития й гръб бе настръхнала. Бърните й се изтеглиха назад, хиената излая и захапа празния въздух, вирнала нос към клетката.

Грей си даде сметка, че животното го е дебнало през цялото време. Подозираше и какво ще последва.

Забърза и подмина десет часа.

Ишке — наслаждаваше се на страха на Фиона и удължаваше жестокото си удоволствие — извика:

— Един чип в мозъка на Скулд ни позволява да стимулираме яростта и апетита й. — И натисна отново бутона. Хиената изрева и подскочи към клетката. От устата й се точеха лиги. Бе полудяла от жажда за кръв.

Така значи Вааленбергови контролираха чудовищата си.

Чрез радиоимпланти.

Подчиняваха за пореден път природата на своята воля.

— Време е да утолим глада на бедната Скулд — каза Ишке.

Грей нямаше как да стигне навреме. Въпреки това удвои усилията си.

Единайсет часът.

Толкова близко.

Но и твърде късно.

Ишке натисна друг бутон. Грей чу съвсем ясно изщракването, когато подът на клетката се отвори.

„О, не!“

Спря посред поредното залюляване. Подът-капак се отвори пред очите му и Фиона падна към лигавещото се чудовище долу.

Грей се приготви да скочи след нея и някак да я защити.

Но Фиона се беше поучила от гибелта на Райън. Беше подготвена. Улови се за най-долните пречки на клетката и увисна. Скулд скочи към ритащите й крака. Тя ги сви към корема си и се набра на ръце.

Звярът падна в тревата с недоволен вой.

Фиона се закатери и увисна от външната страна на клетката като маймунка.

Ишке се изсмя с жестоко наслаждение.

— Zeer goed, meisje. Каква изобретателност! При други обстоятелства grootvader сигурно би намерил по-добра употреба на гените ти. Но, уви, вместо това ще трябва да утолиш апетита на Скулд.

Увиснал под пътеката, Грей гледаше безпомощно как Ишке вдига пистолета.

Едно последно залюляване и той се озова точно под нея, наблюдаваше я през пролуките между дъските.

— Време е да сложим край на това — измърмори Ишке.

Наистина беше време.

Грей се набра на ръце, ритна с крака за засилка… после се преметна през ръба на дъсчената пътека като гимнастик. Петите му удариха Ишке в корема, както се беше облегнала на парапета, за да се прицели по-добре във Фиона.

Ударът и изстрелът съвпаднаха.

Грей чу как куршумът иззвънтя в желязо.

Пропуснала беше.

Ишке политна назад, а Грей я последва и се строполи на дъските. Претърколи се с ножа в ръка. Ишке беше паднала на едно коляно. Пистолетът й лежеше между тях.

И двамата се хвърлиха към него.

Дори с изкаран въздух, Ишке се оказа невероятно бърза, почти като нападаща змия. Пръстите й стигнаха до пистолета първи и тя го грабна.

Грей имаше нож.

Заби острието му в китката й, проби я и усети как върхът засяда в дъските. Ишке извика от изненада и болка и изпусна пистолета. Грей се опита да го хване, но той падна от висящата пътека.

Краткото разсейване на Грей даде на Ишке достатъчно време да освободи прикованата си към дъските китка. Тя се засили, подпряла се на другата си ръка, и ритна Грей в главата.

Той успя да се дръпне, но кракът й го удари в рамото толкова силно, сякаш го беше забърсала бронята на състезателна кола.

Преди да се е изправил, тя се метна към него и замахна с ръка към лицето му, опитваше се да го ослепи с върха на острието, което стърчеше от китката й. Той я хвана за лакътя в последния момент, изви го и двамата се озоваха на ръба на пътеката.

Грей не направи опит да спре.

Вкопчени един в друг, двамата паднаха през ръба.

Но Грей успя да се захване с лявото си коляно за едно от подпорните въжета. Тялото му се разтресе и спря, залюля се. Ишке не успя да се задържи.

С главата надолу, Грей я гледаше как пада, как кърши клони по пътя си и как тупва в тревата.

Грей се изкатери на пътеката и се просна по корем.

После, колкото и да не беше за вярване, видя как Ишке се изправя. Залитна, но веднага възстанови равновесието си. Глезенът й изглеждаше изкълчен.

Нещо изтрополи близо до Грей и го стресна.

Фиона скочи до него.

Докато Грей се беше бил с Ишке, момичето явно се беше изкатерило върху клетката, после беше използвало въжетата, за да се добере до пътеката. Забърза към него; тръскаше лявата си ръка и примижаваше. Раната, нанесена й по-рано от Ишке, отново се беше разкървавила.

Грей погледна към полянката.

Русата жена го гледаше. Гледаше го така, сякаш искаше да го убие с голи ръце.

Ала не беше сама на полянката.

Скулд се приближаваше към нея изотзад, муцуната й бе ниско до земята. Приличаше на акула, подушила кръв.

„Каквото повикало, такова се обадило“, помисли си Грей.

Но Ишке само вдигна здравата си ръка към чудовището. Огромната хиена спря рязко, вдигна нос, като продължаваше да се лигави, и потърка муцуната си в дланта й като свиреп питбул, който се подмазва на жестокия си господар. После изръмжа и легна по корем.

Ишке и за миг не свали очи от Грей.

Закуцука напред — към пистолета си.

Грей бързо се изправи, стисна Фиона за рамото и я бутна напред.

— Бягай!

Не й трябваше втора подкана. Хукнаха по кръговата пътека. Момичето буквално летеше, черпеше сили от страха и адреналина. Стигнаха до изхода.

Фиона взе завоя, хванала се за един от подпорните лостове, за да не изгуби равновесие при рязката смяна на посоката. Грей последва примера й. Едва беше взел завоя, когато от подпорния лост изскочи искра, чу се изстрел и звънтеж едновременно.

Ишке стреляше.

С подновени сили двамата затичаха по-бързо по правия участък, увеличаваха разстоянието между себе си и куцащата с пистолета. След минута стигнаха до отклонение и Грей реши, че май и този път са се измъкнали. Предпазливостта надмогна паниката.

Спряха на същия кръстопът, където Грей беше спрял преди. Накъде да тръгнат? Ишке сигурно вече беше вдигнала тревога — освен ако радиостанцията й не се беше повредила при падането, но Грей не можеше да разчита на това. Трябваше да приеме, че между него и външния свят вече се стичат въоръжени пазачи.

Какво ли ставаше с Монк? Какво означаваха изстрелите, заради които Ишке беше отпратила охраната си? Жив ли беше, мъртъв, или заловен отново? Имаше твърде много неизвестни величини в уравнението. Трябваше му място, където да се скрие и да изчака следата му да изстине.

Къде обаче?

Плъзна поглед по пътеката, която водеше към господарската къща.

Никой не би се сетил да ги търси там. Освен това в къщата имаше телефони. Ако се добереше до външна линия… и с малко късмет можеше дори да разбере нещо повече за това какво, по дяволите, ставаше тук…

Но това си беше чиста фантазия, разбира се. Къщата беше като крепост, никога нямаше да се вмъкнат в нея.

Фиона забеляза накъде е насочен погледът му.

Дръпна го за ръкава и измъкна нещо от джоба си. Две карти за игра на верижка. Вдигна ги пред лицето му.

Не бяха карти за игра.

Бяха карти с код.

— Отмъкнах ги от оная кучка — каза Фиона и се изплю. — Ще ме трепе тя.

Грей взе картите и ги огледа. Спомни си как Монк беше смъмрил Фиона, че не е свила ключовете на музейния директор, когато се озоваха затворени в криптата на Химлер. Явно момичето беше взело присърце думите му.

Грей присви очи и отново огледа господарската къща.

Благодарение на малката джебчийка вече имаше ключ за крепостта.

Но какво да прави?