Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (88)

86.
Патрик фицпатрик III

— Без изключения — повтори баба му, по-ядосана от провала си, отколкото от заминаването му. — Съжалявам, Патрик. От моето председателство изминаха години и хората, които ми дължат услуги, останаха малко.

Късно през нощта той се промъкна в пустата кухня, за да си вземе нещо за хапване. Не беше молил Морийн да задейства връзките си, но знаеше, че тя би направила всичко, стига да смята, че е „за негово добро“.

— Сигурен съм, че си направила каквото можеш — бе й казал. — Никой не те вини. — Не можеше да се върне в Земните въоръжени сили, не заради травмата от пленничеството, а заради това, което го караха да прави. Често сънуваше кошмари за кораба на Камаров и как бе издал заповедта за стрелба. Търговецът нямаше никакъв шанс.

„Не, господин Фицпатрик. Нямам спомени за такова нещо. Нито пък вие“.

Как можеше да служи при човек като генерал Ланиан? Не — той трябваше да излезе пред всички и да разкрие какви злини бяха причинени на скитниците, и да потърси изкупление. Може би дори щеше да узнае къде е Зет…

— Чу ли ме, Патрик? Ще кажа на Уонда да ти сготви нещо. Нещо наистина вкусно…

— Няма нужда. — Отдавна бе отвикнал от всички скъпи и екзотични храни, даже му бяха неприятни.

Докато служеше, ядеше всичко, което даваха в стола, и след първите няколко месеца свикна. Скитническата храна на Оскивъл имаше странни подправки, но му се бе понравила. Сега си наля студена вода, без да обръща внимание на скъпите плодови сокове в хладилника.

— Сигурна съм, че ще те назначат на чудесен кораб. Може би дори при генерал Ланиан. Той винаги те е харесвал, скъпи. Ще си на относително безопасно място.

— Генералът не е от хората, които наблюдават отстрани.

— Всъщност да де. — Изглеждаше по-обезпокоена от това, че е сбъркала, отколкото от назначението му. — Обещавам, че ще те измъкна веднага щом кризата премине.

Идеше му да се засмее на тези думи.

— Коя част от кризата имаш предвид? Веднага щом унищожим хидрогите? Щом си възвърнем корабите от бойните компита? Или когато съкрушим напълно скитническите кланове?

— Не ми дръж такъв тон, Патрик. Опитвам се да ти помогна.

Той извади няколко парчета миризливо сирене.

— Бабо, аз съм реалист. Влизал съм в битка. — В главата му нахлуха тежките спомени от клането на Оскивъл. Как бойните кълба унищожаваха корабите на ЗВС един след друг, как мантата му бе поразена и всички се изтеглиха, без никой да потърси спасителната му капсула. — Ще сме просто подвижни мишени.

— Ако хидрогите и бойните компита искат да унищожат Земята, може би ще имаш шанс, ако си по-далеч оттук.

Той я погледна, без да каже нищо. Продължителната тишина караше Морийн да се чувства неудобно и тя започна да раздава заповеди на прислугата, понеже не знаеше какво да прави с внук си.

— Просто исках да ти кажа, че направих всичко възможно. Сега те оставям. Ще поговорим сутринта.

Патрик дояде сиренето, макар че бе загубил апетит. Вече бе взел решение.

Спомняше си удоволствието от работата на Оскивъл. На „цивилизованата“ Земя го бяха научили, че космическите скитници са груби и необразовани. Никой в Ханзата не се бе опитал да разбере какво могат клановете. Вместо това разпространяваха слухове и клевети, че скитниците са мошеници, които не заслужават никакво уважение.

Но след това Патрик бе видял със собствените си очи колко трудолюбиви са скитниците и как постигат истински чудеса. Освен това компанията на Зет Келъм му бе приятна. Съжаляваше, че я бе измамил, за да може да избяга. Надяваше се, че някой ден ще може дай се реваншира. Или поне да й се извини.

Докато служеше при генерал Ланиан, бе видял капризния и нечестен начин, по който се правеше политиката. Беше убеден, че ЗВС и Ханзата сами са си причинили проблемите. Но Морийн просто не можеше да проумее това.

Върна се в неприлично широката си стая. Очакваше го дълга нощ. Вече нямаше връщане.

Преоблече се в нормално облекло и си взе резервни дрехи, пари и храната, която бе донесъл от кухнята. В армията се бе научил да взема бързи решения и да ги изпълнява. Когато приключи, се промъкна тихо и изключи охранителните системи на имението. След това се вмъкна в гаража при любимите си коли.

В дъното беше елегантната космическа яхта на баба му. Скъпа покупка във времена на просперитет. Дали Брадвата бе платила за нея, или някой й я беше предложил като „подарък“ в замяна на услуга? Възнамеряваше да я вземе назаем. Можеше да намери някоя скитническа база или изоставена колония на Ханзата. Със сигурност щеше да открие съпричастни хора. Човек с неговия произход и ранг в ЗВС нямаше да бъде отхвърлен лесно. Беше време да използва семейното име за нещо полезно.

Баба му винаги бе контролирала живота му. Беше в плен на очакванията й и трябваше да прави каквото му се казва. Е, вече бе отдал веднъж живота си за ЗВС.

— Този път ще направя каквото искам аз.

Отвори тихо вратите на хангара и се качи в яхтата. Контролните уреди в кабината бяха много по-прости от тези на реморите. Този кораб бе направен за по-неопитни летци и със сигурност не ставаше за маневри и сражения. Но поне се управляваше лесно.

Резервоарите бяха пълни. Питър изсумтя раздразнено. В цялата галактика цареше криза, колониите умираха от глад, а баба му имаше сериозен запас от екти. Е, поне щеше да го използва за нещо добро.

Включи двигателите и усети вибрациите на кораба. Въпреки че бе изключил алармите, шумът със сигурност щеше да събуди някого. Баба му открай време спеше леко — вероятно заради тежката си съвест.

Не се обърна назад, не остави бележка и тръгна без разрешение и летателен план. Откраднатата яхта се издигна над назъбените планини на Колорадо и полетя към звездите.

Някъде там щеше да намери скитниците. Щеше да намери Зет.