Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (84)

82.
Тор’х

Цареше абсолютен мрак. Черен, безкраен, сякаш разпрострян из цялата вселена. Не можеше да има по-лошо мъчение.

Сънищата на Тор’х бяха празни от безкрайно дълго време. Постепенно, с отминаването на ефекта на шайинга, кошмарите ставаха все по-напрегнати и мъчителни.

Той постепенно започна да си спомня Хирилка и бунта на Руса’х. Бяха опитали да свалят фалшивия маг-император Джора’х, неговия баща. Но се бяха провалили. Беше атакувал с лайнерите си, очакваше смъртта… а след това бе заловен и измъчван. Спомняше си жестоката усмивка на губернатора Удру’х, който коравосърдечно бе отхвърлил молбите му.

След това бе имало шайинг… твърде много.

И след това наслада.

И после нищо.

А сега имаше мрак. Всепоглъщащ мрак.

Не знаеше къде е. Стените бяха дебели и нямаше изход. Стори му се, че чува звук от прелитаща флота и разместване на мебели, но никой не отвори стаята му.

Не можеше да види и да почувства нищо. Ръцете му бяха развързани и той докосна лицето си. Плътният мрак беше като океан, изпълваше устата, носа и очите му.

Изпищя и започна да блъска стените, кокалчетата му се разкървавиха. Не можеше да открие врата. Тъмнината буквално го убиваше.

Направо го побъркваше.

Тор’х започна да се блъска в стената и да пищи. Прегракна и изгуби гласа си. Дишаше накъсано. Съзнанието му се разпадаше.

Никой не го чуваше.

Никой не знаеше, че е тук.

И светлините никога не се върнаха.