Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (80)

78.
Осира’х

— Осира’х, ела при мен! Ще те защитя! — изкрещя Удру’х при вида на разгневената тълпа. Не можеше да повярва, че момичето не разбира пред каква опасност са изправени.

Тя не помръдна.

— Аз съм в пълна безопасност.

Внезапно всички светлини изгаснаха и къщата потъна в мрак. Човеците бяха повредили генератора, който захранваше резиденцията на бившия губернатор.

— Няма къде да избяга — чу се властният глас на Осира’х.

Удру’х се обърна и побягна по тъмния коридор. Мракът го ужасяваше.

Осира’х разпозна гневния глас на Бен Стоунър.

— След него. Не го оставяйте да се измъкне.

Останалите подеха призива.

Бившият губернатор стигна до стълбището и го изкачи на бегом. Отблясъците от пожарите осигуряваха достатъчно светлина на преследвачите му.

Осира’х беше и прималяла, и развълнувана. Не биваше да си спомня, че едно време харесваше Удру’х. Време беше той да си получи заслуженото наказание. Събитията се развиваха лавинообразно и тя бе основният фактор, който ги бе отприщил.

Побърза да догони преследвачите. На горния етаж Стоунър и хората му бяха заклещили губернатора в един ъгъл. Осира’х потисна съжалението, като извика ясните спомени на майка си. Изпита болката и унижението, на което бе подложена Нира, сякаш всичко се бе случило на нея.

Очите на Удру’х отразяваха няколкото здрави улични блестителя и бушуващите пожари. Той усети появата на Осира’х и се обърна към нея.

— Вашата размножителна програма открадна живота на тези хора и на много предишни поколения! — изкрещя тя.

— Осира’х, знаеш защо го направихме. Аз спасих расата си!

— И обрече расата на майка ми. — Думите й прозвучаха като присъда.

Стоунър и хората му приближиха бившия губернатор. Всички бяха въоръжени с най-различни земеделски инструменти. Гневът им избухна и те се хвърлиха върху илдириеца, който бе опрял гръб в стената.

Удру’х се съпротивляваше мълчаливо. Осира’х чуваше тъпите звуци на ударите. В паметта й изплуваха други образи на лицето на губернатора и тъмните размножителни бараки.

— Чакайте! — чу се ясният глас на Нира. — Спрете!

Осира’х се обърна и видя зелената жрица на стълбите. Беше довела и останалите си четири деца: стояха плътно зад нея.

Хората спряха да бият Удру’х. Осира’х бе мислила, че майка й ще се зарадва на случващото се, но Нира я изненада.

— Не го убивайте.

— Майко, знаеш какво ти направи той, както и на тези хора. И на мен.

— Не съм ти направил нищо лошо! — Окървавеният Удру’х се надигна, залитна и продължи: — Ти беше най-голямата ми надежда. Моята награда.

Осира’х го погледна с отвращение.

— Всяко докосване и всяка дума бяха като бодливата тел около лагера. Ти ме хвалеше след всяко трудно упражнение, но аз усещах единствено как жестоките ти ръце докосват майка ми.

Нира погледна дъщеря си и мъчителя си.

— Губернатор Удру’х, никога не съм искала да те мразя. С Джора’х бяхме щастливи в Призматичния палат, но ти ни отне щастието.

Тълпата беше отстъпила, но гневът й все още не бе преминал.

— Аз усещах болката и страданията на майка ми! — изкрещя момичето. — Как мога да забравя? Когато ти я изнасилваше, изнасилваше и мен!

— Не! — Удру’х изглеждаше наистина ужасен.

— Тя е моя дъщеря. Знае всичко, което си правил с мен. Предадох й спомените си в онази нощ, когато пазачите ме пребиха и обявихте, че съм мъртва.

Осира’х вдигна ръце и докосна лицето на бившия губернатор. Главата й се пръскаше от болка.

— Сега ще го накарам да разбере. Трябва да научи.

Той примигна, сякаш очакваше прошка, но момичето бе намислило нещо съвсем друго.

— Осира’х, какво…

Тя притисна длани към слепоочията на наставника си и го загледа яростно.

— Аз съм мост между расите. Разтворих се и станах проводник за хидрогите. — Изражението й беше плашещо. — Сега ще ти споделя нещо.

Удру’х започна да трепери. Очите му се разшириха и се изпълниха с ужас, но тя не го пусна.

— Стига! — изпъшка той. — Спри!

Осира’х го пусна и Удру’х отстъпи назад. Очите му се бяха изцъклили.

— Сега се чувства по същия начин като теб, майко. — Момичето се усмихна.

Удру’х гледаше към Нира така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Може би все пак трябва да го убием? — каза Осира’х. — Искаш ли? Това няма ли да те накара да се чувстваш свободна?

Хората се разкрещяха, но Нира сякаш говореше само на децата си.

— Не. Може и да знаеш, че го мразя, но не знаеш какво искам. Омразата няма да ме освободи. Ти ме накара да видя братята и сестрите ти и да ги приема такива, каквито са, а не да ги отхвърлям заради произхода им. Помисли за брат си Род’х. Удру’х е баща му. Заслужава ли той да види как пребиват баща му до смърт?

Осира’х я гледаше объркано.

— Но аз го правя за теб, майко. Какво искаш?

— Искам промени за тези хора и този лагер. Вече сме достатъчно силни, за да може да ги изискаме. Промени, Осира’х. А не отмъщение. Насилието е лесно, но оставя петно, което трудно се отмива. Никога не бих поискала подобно нещо от теб.

Махна към окървавения Удру’х и добави:

— Вържете го и го отведете при новия губернатор. Той може да оправи нещата… стига да е достатъчно разумен.