Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (65)

63.
Осира’х

След като брат й Даро’х вече беше начело на Добро, Осира’х ясно разбираше какво трябва да се направи и какъв е залогът. Предстояха трудни, но необходими промени.

Искаше да даде на хората втори шанс — или по-точно първи истински шанс. Такова сигурно бе и желанието на майка й, която стоеше до нея, напрегната от срещата с младия губернатор. Осира’х знаеше, че брат й е много по-различен от Удру’х. Той бе тук отскоро и все още не беше закоравял от задълженията си. Беше убедена, че може да се разбере с него.

Момичето беше малко, но въпреки това се чувстваше равнопоставено.

— Чичо ни те остави начело на тази отломъчна колония. Отговорността е твоя. Замисли ли се какви промени ще направиш като губернатор на Добро?

— Промени ли? Благодарение на теб вече няма нужда от размножителна програма и всички дейности са спрени. Какво друго трябва да се промени? — Той изглеждаше наистина учуден. Нямаше представа защо момичето бе пожелало да говори с него и защо бе довела зелената жрица… майка си.

Нира се взираше в оградите около разплодителния лагер. Бараките бяха тихи и празни. Медицинската каста вече не правеше изследвания по плодовитостта на жените и не вземаше сперма от мъжете. Осира’х си спомняше, че като малка често чуваше писъците от тези мрачни сгради. Губернаторът се бе погрижил да заглуши шума и й бе казал да не обръща внимание на човешките пленници. По това време тя изпълняваше указанията му съвестно.

Нира се обърна към Даро’х.

— Щом сте спрели с експериментите, защо държите хората затворени?

Осира’х изгледа майка си и отново се обърна към губернатора.

— И ти ли ще се занимаваш с интриги като Удру’х, или ще работиш за коопериране на илдирийците и хората?

Зачуди се дали той вижда в нея своята непозната досега сестра, или просто мелез, създаден, за да спаси империята.

— За какво коопериране става дума? Те вече не са ни нужни. Щом им е било толкова неприятно, трябва да са се зарадвали, че прекратихме експериментите. Какво повече мога да направя?

Осира’х въздъхна. Но нямаше намерение да се отказва. Тайните и лъжите бяха дело на Удру’х.

Даро’х беше възпитан да мисли за нуждите на империята и въобще не смяташе, че хората може да се противят.

— Множество поколения са живели тук с единствената цел да правят мелези с илдирийците. Въобще не знаеха за външния свят, докато майка ми не им разказа за Спиралния ръкав. — Тя сложи ръце на кръста си. — Те заслужават нещо по-добро.

Даро’х гледаше ту нея, ту зелената жрица.

— Но аз не мога да променя миналото. Какво искате да направя?

Осира’х и майка й бяха обсъдили внимателно нещата, преди да стигнат до решение.

— Заселниците на „Бъртън“ са искали да направят колония. Илдирийците са им обещали приятелство и са ги измамили. Всичко, което са искали хората, е било да живеят мирно на Добро — каза Нира.

— Остави ги да основат собствена колония — довърши Осира’х. — Добро може да е техен дом, а не затвор.

Даро’х очевидно никога не бе обмислял подобна възможност.

— Искате да кажете, че трябва просто… да ги освободя?

Нира махна към тревистите хълмове.

— Добро не е лош свят. Виреят множество култури. Нека хората се установят тук, но в свое селище, а не в лагер.

Губернаторът помисли, после се обърна към стражите, които по навик зяпаха оградата.

— Отворете вратите. Искам да говоря с хората. — Осира’х кимна одобрително и зачака следващите му действия. Нира мълчеше и гледаше предпазливо.

Пазачите започнаха да викат на хората да се приближат. Бен Стоунър излезе напред и загледа с любопитство и тревога малкото момиче и зелената жрица. Сякаш се стараеше да защити общността си. Явно след толкова време пленниците не очакваха нищо добро от появата на губернатора.

— Сега аз съм губернатор и е мое право да извърша незабавни промени — високо каза Даро’х.

— Какви? — попита подозрително Стоунър.

Даро’х се обърна озадачено към Осира’х.

— Помисли какво са преживели — обади се хладно Нира. — За тях промените рядко символизират нещо приятно.

— Обясни им, че могат да си създадат собствена колония — каза Осира’х.

— Направо ще им покажа. — Губернаторът се обърна към стражите. — Донесете инструменти: резачки и лопати. Хората и илдирийците ще съборят заедно тези огради. На Добро има място и за двата ни народа.

Пленниците зяпнаха от изумление. Дори Осира’х се изненада от внезапното решение на Даро’х, макар да бе сигурна, че той никога няма да им каже истинските причини за експериментите или какво крои в този момент магът-император.

Наследниците на „Бъртън“ не познаваха друго място, но тя бе сигурна, че мнозина ще пожелаят да се махнат оттук. Щяха да вземат вещите си, инструменти и семена и да се впуснат в незаселените дебри на южния континент. Стига Даро’х да им дадеше тази свобода.

Когато илдирийците започнаха да рушат оградите, хората най-сетне осъзнаха какво се случва. Стоунър ги насърчи и те започнаха да помагат отвътре, събаряха преградите, които ги бяха държали затворени.

— Все още ще трябва да работите на полето, но ще може да прибирате част от реколтата за себе си — каза Даро’х. — Ще ви помогнем да си построите нови жилища, където решите. Вашите прадеди са дошли тук да създадат свой свободен и независим дом. Сега аз ви давам това право.

Нира се разплака. Осира’х я прегърна, усещаше успокоението и радостта, които връхлитаха като вятър над короните на световната гора. Чувство, което познаваше от спомените на майка си, но никога не бе изпитвала.

Всички се трудеха с ентусиазъм. Мрежите бяха отрязани, коловете съборени и лагерът бе напълно разграден. Даро’х нареди да отключат складовете, та Стоунър и хората му да имат достъп до земеделските сечива.

Осира’х усещаше изненадата и радостта около себе си. Някои от хората се радваха, но други все още не можеха да приемат напълно промените. За толкова много поколения пленниците бяха изгубили познанията как да създадат просперираща колония. Тази информация се съхраняваше в „Бъртън“, но той бе унищожен много отдавна. Хората просто нямаха представа как да живеят на свобода.

Но можеха да се научат.

Илдирийските стражи бяха неспокойни. Един свещеник-философ се обърна към Даро’х:

— Губернаторе, трябва да ви предупредя. Тези хора са пленници от поколения. Дали е разумно да им даваме достъп до инструменти, които лесно могат да се превърнат в оръжия?

— Върнах им свободата. Нима това не е най-добрата ни защита?

— Не знам, губернаторе — отвърна мъжът и сведе поглед.

Осира’х все още усещаше болката от двувековното робство. Радваше се на стореното от Даро’х, но това все още не бе достатъчно. Знаеше, че магът-император крои планове с хидрогите и се готви да предаде човечеството. Осъзнаваше нещо за тези затворници, нещо, което новият губернатор не разбираше.

Той изобщо не можеше да си представи човешкия стремеж за отмъщение.