Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (45)

43.
Антон Коликос

АНТОН вдигна поглед от прашните диамантени филми, складирани в подземията на Призматичния палат.

— Тези истории са твърде съмнителни! Не мисля, че трябва да вярваме на подобни легенди.

Вао’сх обаче не можеше да бъде разубеден лесно.

— Магът-император ми възложи да издиря всичко за древната война с хидрогите и по-специално доказателства за съюз между илдирийците и фероуите. Засега разполагаме само с тези материали. Повечето древни архиви се пазят на Хирилка. Надявам се, че не са пострадали по време на бунта. Искаше ми се да можеш да дойдеш с мен.

— И на мен, но няма да ми позволят да напусна Миджистра. — Все още нямаше задоволително обяснение защо.

Язра’х се приближи към двамата учени, следвана, както винаги, от исикските си котки. Напоследък тя се забавляваше със земните истории на Антон, макар че често задаваше странни въпроси. „Защо Червената шапчица не си е взела оръжие, когато е отишла в гората?“ Или: „Защо Златокоска е решила да спи в леглото на трите мечки, след като е знаела, че къщата е тяхна? Поне да беше поставила стражи да я пазят!“ Оплакваше се от твърде слабите женски персонажи и се наложи Антон да й разкаже няколко истории за царицата на амазонките, както и за легендарна комикс героиня Уондър Уоман.

Трите исикски котки се приближиха и Антон почеса небрежно най-близката по главата. Останалите също поискаха да им обърне внимание. Язра’х винаги се чудеше на реакцията на свирепите животни, когато се намираха край него.

— Котката е най-добрият приятел на учения — обясни й той. — Нямаш представа колко преводи съм направил с котка в скута. Помага на концентрацията.

Язра’х се намръщи на животните, сякаш бе разочарована от тях. Те я изгледаха, но не се отдръпнаха от ръцете на Антон.

— Явно те одобряват. Трябва да прекарваме повече време заедно.

Антон внезапно се почувства неудобно от нейната красота, сила и увереност.

— Обикновено общувам само с колеги.

— Ти ми разказа историите си и сега те каня да тренираш с мен. — Тя присви вежди. — Това е моят начин да ти се отблагодаря.

— Предпочитам да се наслаждавам на битките на хартия — засмя се той. — Вече извърших геройството си на Марата. Това е предостатъчно за един обикновен историк.

— Както желаеш. Но поне можеш да дойдеш да ме гледаш.

 

 

Шумът на тренировъчните площадки беше оглушителен. Антон се придържаше близко до мургавата жена, която въобще не трепваше от обстановката. Котките й тичаха насам-натам, душеха бойците, после се връщаха.

— Обожавам да гледам двубои — каза тя някак замечтано. — Всички тук са минали през еднакви тренировки, но все пак уменията им се различават. Така че всеки двубой е непредсказуем.

Двама тежко бронирани стражи се дуелираха с кристални катани. Движеха се в перфектна хореография. И двамата бяха покрити с множество дребни порязвания, но не им обръщаха внимание.

— И ти… прекарваш свободното си време в тренировки тук? — Антон примигна.

— Да. И съм побеждавала много от тези мъже, макар че по потекло съм само наполовина от войнската каста.

— Надявам се, че никога няма да пожелаеш да се биеш с мен! Нямам какво да ти противопоставя. Със сигурност печелиш.

Тя се усмихна със задоволство.

— Това би бил крайно нечестен двубой, паметителю Антон. Ако някога се озовем в опасност, ще използвам силата си да те защитя. А след това ти ще използваш таланта си, за да опишеш моите подвизи. Това ме устройва.

— Е, значи се разбрахме.

На тренировъчната площадка илдирийците продължаваха да се сражават устремно. Надаваха бойни викове и си разменяха удари с тежки тояги и тънки остриета.

Антон се зачуди защо илдирийската армия тренира толкова много ръкопашен бой. Нима очакваха, че ще им се наложи да водят подобни сражения? Срещу кого? Дори тежко бронираните войници не можеха да се опълчат на хидрогите. С кой друг можеше да се сблъскат? Кликиски роботи? Надяваше се, че ще отмъстят за това, което машините бяха сторили на другарите му на Марата.

На една странична арена бронирани ездачи на някакви гущероподобни зверове стреляха с лазерни копия в отразяващите щитове на противниците си.

— Някой ден трябва да те заведа на турнир — каза Язра’х. — Това е най-хубавият спорт. Ще ти хареса.

Антон погледна плетеницата от ездачи, зверове, огледала и лазери.

— Никога не съм си падал по спорта.

— Няма значение. Сигурна съм, че ще ти допадне.

— Сякаш не ми даваш право на избор.

— Така е.

Замисли се дали Язра’х се върти около него, защото й допада компанията му, или има заповед да го наблюдава отблизо. Илдирийците все още се преструваха, че е скъп гост в палата, но атмосферата се бе променила. Той вече имаше сериозни подозрения, че става нещо лошо, което се опитват да скрият от него.

Погледна красивото лице на Язра’х, докато се отдалечаваха от турнирната арена.

— Искаш ли да чуеш една история?

— Има ли смели герои, които повалят неизброими пълчища врагове?

— Не. Става дума за амбиция и последствия. Това е поучителната история на един човек на име Фауст. — Описа й, доколкото си спомняше, класическата творба на Гьоте. Как Фауст продал душата си в търсене на перфектното щастие и след като го получил, открил, че желанията му са се променили. И че сделката с дявола почти го е унищожила.

Язра’х го изгледа разтревожена.

— Не ми харесва тази история. Този човек е направил лош избор, а след това е взел да се оплаква от условията. Няма чест.

— Понякога самата сделка няма чест — изтъкна Антон. — Фауст е загазил в момента, в който му е бил предложен избор. В тази ситуация обаче просто не е имал друга възможност.

— Значи въобще не е трябвало да иска избор. — За Язра’х всичко беше ясно, черно и бяло. Тя насочи вниманието си към двубоя на двама особено едри войници. Те се налагаха здраво, без въобще да парират, опитваха се да надделеят с чиста сила и упорство.

— Язра’х — попита я най-после Антон. — Тези хидрогски бойни кълба, които дойдоха на Илдира… Заминаха си без нито един изстрел. Какво става? — Тя се бе съсредоточила върху бойците, нямаше и следа от предишното желание за флирт. — Какво, само ще мълчиш ли? След като съм задържан тук, не заслужавам ли поне да знам?

— Магът-император решава какво да знаем.

После се опита да насочи разговора към двубоя и различните бойни похвати, сякаш можеше да го разсее толкова лесно. Така и не отговори на въпроса му, което всъщност си беше достатъчен отговор.