Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (43)

41.
Росия

Росия продължаваше да изпраща съобщения през телевръзката, но виждаше, че са загубили битката, дреднаута и въобще цялата бойна група на квадрант 5. Компитата продължаваха да прииждат. От доста време не бе получавал известие от останалите жреци в ЗВС.

Стените на коридора към мостика бяха покрити с кръв. Бойните компита можеха лесно да вземат оръжията на повалените жертви, но предпочитаха да използват металните си ръце. Явно не бързаха за никъде.

Мантите бяха превзети и се бяха отдръпнали да изчакат неизбежния край. Роботите нямаха контрол единствено над мостика на „Елдорадо“. Росия виждаше, че това няма да продължи дълго, но не излизаше от телевръзката. Златистото стъбло на фиданката му изглеждаше повехнало от постоянните докосвания.

Едно време, когато уайвернът го бе сграбчил от едно дърво на Терок, Росия бе решил, че със сигурност ще загине. Сега изпитваше същото чувство.

Но адмирал Еолус нямаше намерение да се предава. Кръстосваше барикадирания мостик и крещеше на компитата:

— Хайде де! Да не ви е страх, че ще сте одраскате?

Защитниците се сражаваха доблестно, но положението им беше безнадеждно. Войниците доброволно се хвърляха срещу многобройните роботи, за да защитят адмирала поне още няколко минути.

Росия затвори очи. Повече не можеше да понася тази касапница.

— Получих известие от Натон. Дори фабриката за компита в Дворцовия квартал е превърната в бойно поле. Аз съм единственият жив жрец в бойните групи, освен ако някой от останалите не си е загубил фиданката. — Примигна и се огледа за подкрепа. — Всъщност може би е така. Може да има и други оцелели.

В момента, освен него и адмирала единствените живи на мостика бяха началникът на охраната и дежурният офицер. Компитата разкъсаха и последния униформен труп и Еолус реши, че му е достатъчно.

— Да вървят по дяволите! Запечатайте мостика! Сержант Бригс, намерете ремонтния комплект. Би трябвало да имаме достатъчно смолна спойка, за да затворим вратите. — Той се намуси. — А си мечтаех, като се пенсионирам, да си пия биричка на плажа. Явно ще мина без нощен риболов.

Началникът на охраната вече ровеше в малкото складово помещение.

— Смолата няма да издържи дълго, адмирале.

— Няма да е нужно, сержант. Трябва ми съвсем малко време, за да накарам тези тенекии да си платят. — Адмиралът се обърна към един екран и погледна единадесетте манти, които дебнеха наблизо като хиени. — Тия консервени кутии не само ни победиха, а ни отмъкнаха и корабите. Ето за това ме е яд!

Бригс застана на колене пред вратите и започна да изстисква смола в цепнатините. Компитата заудряха по метала и успяха да пробият дупка, един робот провря ръката си през нея.

Сержантът мигновено я напръска със смола и тя запълни отвора.

Междувременно навъсеният Еолус застана до навигационната система и бавно подкара „Елдорадо“ към отвлечените манти.

— Засега се държи, адмирале. — Бригс бе изпръскал целия бързо съхнещ материал около вратите. Всички знаеха, че няма да се измъкнат и че мостикът ще се превърне в тяхна гробница.

Един от металните листове на стената хлътна. Компитата бяха разбрали, че няма да преодолеят вратите, и бяха решили да си пробият път директно през стените.

— Мамка му! — изкрещя Бригс.

— Нещата се прецакаха тотално — измърмори дежурният офицер и поклати глава. — Тотално.

— Адмирале, колко време ви трябва?

Еолус бавно ускоряваше дреднаута.

— Леко… леко… да не ги уплашим. Не се притеснявайте, малки роботчета. — Компитата на мантите сигурно щяха да предположат, че „Елдорадо“ най-сетне е превзет.

Побеснелите роботи продължаваха да блъскат с металните си ръце по стената, пробиваха все повече дупки.

— Няма да издържим. — Бригс погледна празните туби смола.

Росия предаде думите му чрез фиданката. Чувстваше се някак отделен от ставащото. Това обаче бе единственият начин да продължи да изпълнява задълженията си.

— Няма да издържим.

— А сега най-лошата част от кариерата на всеки командир. — Еолус се обърна към тримата оцелели. — Не сте глупави. Знаете какво трябва да направим. Не можем да оставим компитата да завладеят цялата бойна група, а и не вярвам в напълно безнадеждните ситуации.

Както очакваше, никой не оспори думите му. Без да обръща внимание на блъскането на компитата, адмиралът продължи:

— Господин Росия, уведомете ЗВС какво планираме да направим. Нека узнаят какво е станало.

Зеленият жрец изпрати съобщението и изгледа адмирала предизвикателно.

— Знаете ли, че съм единственият човек в историята на Терок, оцелял след атака на уайверн? Всички смятаха, че съм невероятен късметлия. Но този път май няма да оцелея.

— Никой от нас няма да оцелее.

„Елдорадо“ се приближи към мантите и Еолус въведе кода, който всеки командир знаеше, но се надяваше никога да не използва. Компютрите на дреднаута приеха командата и започнаха да загряват масивните двигатели, което скоро щеше да доведе до претоварване.

— По дяволите, това е твърде мелодраматично. — Намръщеният адмирал изключи звука на отброяването, седна в командирския стол и скръсти ръце.

С едно последно координирано усилие компитата пробиха едновременно през пантите на вратата и металните листове на стената и нахлуха на мостика. Из кораба прозвучаха аларми, предупреждаваха за надвисналата опасност, сякаш имаше някой, който да не разбира, че цял самосвал с лайна е ударил гигантския вентилатор.

Бригс се хвърли на пътя на компитата, но те го прегазиха за секунди като приливна вълна. Корпусите им бяха опръскани с кръв.

Адмирал Еолус се завъртя на стола си. Отброяването почти бе приключило.

— Приготвил съм ви една изненадка, копелета. Да го духате!

Саморазрушителната процедура превърна „Елдорадо“ в малка супернова. Взривната вълна погълна единадесетте манти.