Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (42)

40.
Генерал Кърт Ланиан

С всяка секунда отвлечената бойна група се отдалечаваше.

Генерал Ланиан стоеше приведен на неудобната седалка в транспортния кораб.

— Сигурен ли сте, че се движим с максимална скорост, Карера? Имаме тежка задача.

Въпреки че кадетите бяха преминали сериозни тренировки, той се боеше, че не са готови за реална кървава битка. Каквато щяха да водят днес.

— Старая се, сър. — По челото на пилота бе избила пот. — Ако се откъснем от останалите, корабът ни ще е лесна мишена. Бойните компита може да решат да се поупражняват с язерите си върху нас.

— Така е — изръмжа Ланиан. — Дръжте се заедно, но поддържайте максимална скорост. — Преследването бе започнало преди час, но му се струваше, че е минала цяла вечност.

Остави Карера да се занимава с пилотирането и включи късообхватния предавател, за да се обърне към кадетите.

— Искам пълен доклад за състоянието ни. Кораби, хора, оръжия. — Усещаше неспокойствието на новобранците. — Хайде, тренирали сте го достатъчно! Искам язерите да са заредени до дупка. Пригответе фраковете, зарядите и зашеметителите.

— Това дали ще е достатъчно, генерале? — попита един кадет с рижа коса и лунички по бузите.

— Разбира се.

Вече бяха поискали подкрепления от базите на Луната и Марс, но генералът не мислеше да седи и да чака, та да остави предимството на компитата.

— Засичам целите, сър — обади се Карера. — Ще сме в обсег след пет минути.

В далечината се различаваха светещи точици. Дреднаутът, мантите и буреносниците се готвеха да напуснат Слънчевата система в неизвестна посока. Групата на Ланиан се приближи и корабите започнаха да придобиват очертания.

— По дяволите, да не би да се опитват да завият?

— Намаляват и маневрират, генерале. Мисля, че ни забелязаха. — Карера отново погледна уредите. — Подготвят оръжията си за стрелба! Язерите са насочени към нас.

— Покажете им, че не сме лесна мишена. — Бойните компита бяха прецизни стрелци и щяха да предизвикат проблеми, без значение колко добре маневрираха кадетите. Ланиан усети напрежението им и се провикна: — Не забравяйте обучението си! Точно за това сте подготвени.

— Сър, разполагаме само с малки кораби. Няма да удържим на директно попадение.

— Имайте малко вяра, Карера. Просто ни приближете. Аз ще се погрижа за останалото.

Разстоянието между двете флотилии намаляваше. Войниците на Ланиан бяха готови за схватка.

— Да открием ли огън, сър? Вече сме в обхват.

— Не още. Аз ще открия представлението. — Той превключи на елитната комуникационна честота, с която разполагаше всеки съд на ЗВС, и започна да излъчва.

— Потвърди гласова идентификация: генерал Кърт Ланиан. Идентификация 88RI Алфа.

Разстоянието между двете флотилии продължаваше да намалява. Отвлечените кораби вече бяха съвсем близо и оръжейните им отсеци бяха готови за стрелба. Дреднаутът „Голиат“ изглеждаше огромен. Ланиан се облегна назад с усмивка.

Вдигна пръст от копчето за излъчване, изчака да получи автоматично потвърждение и каза:

— Активирай гилотиниращ протокол.

— Това… какво означава? — едва успя да продума пилотът.

Внезапно всички светлини на отвлечените кораби угаснаха. Бойната група на квадрант 0 замръзна в пространството. Всички двигатели спряха едновременно.

— Току-що дръпнахме шалтера на малката им операцийка. — Генералът се наслаждаваше на изумените изражения на екипажа. — Направо ги утрепахме.

Сензорните оператори се бяха втренчили в показанията на уредите. Една бледа жена се обърна към генерала.

— Потвърдено. Енергийните им показатели са минимални, сър. Оръжейните системи са дезактивирани.

Ланиан сплете пръсти на тила.

— Компитата може да са избили екипажите и да са отвлекли корабите, но контролните компютри все още са в мои ръце. Гилотиниращият протокол е замислен като средство за потушаване на бунтове, в случай че някой се опита да отвлече кораб.

Вече се приближаваха до дреднаута, най-важната им цел.

— Време е да си го върнем. Искам си корабите!

— Генералът изпука кокалчетата на пръстите си.

— Но бъдете готови, може да стане доста напечено.

Искам всеки да е тежковъоръжен. Не очаквайте тенекиите да се предадат без бой.

Нареди бойците да облекат специални бронирани скафандри. Подобни екипи се приготвяха на всички кораби. Пилотите и неколцина кадети щяха да останат в резерв, но на повечето новобранци им предстоеше изпълнен с тежки битки ден.

Генералът отиде в задната част на транспорта и започна да облича специалния си скафандър. Когато се нагласи, се изправи пред кадетите. Речта му се излъчваше по всички кораби.

— Компитата завзеха нашите съдове и избиха невъоръжените екипажи. Време е да наритаме роботските им задници!

Щеше да е по-лесно да унищожат обездвижените кораби. Но Ланиан не искаше да губи бойната си група. Имаше чувството, че Земята скоро ще има нужда от тези съдове.

Сапьорските отряди тръгнаха първи, за да поставят заряди на вратите на товарния хангар.

— Започвайте — нареди Ланиан. — И без притеснения: всички на борда са мъртви.

Сапьорите задействаха взривовете и те отвориха огромна дупка в товарния отсек. Атмосферата се изсмука навън и десетки бойни компита излетяха в студения вакуум. Ланиан погледна как се отдалечават. Знаеше, че няма да е лесно да се отърват от останалите.

Екипът му нагласи реактивните раници, провери оръжията и запасите кислород и се приготви да преодолее разстоянието между корабите.

— Да започваме — нареди Ланиан. — Днес ни чака много работа.