Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (40)

38.
Магът-император Джора’х

Джора’х се появи забързано, заобиколен от група стражи. Язра’х все още задържаше зеления жрец далече от фиданката, а котките й дебнеха внимателно. Дъщеря му изглеждаше спокойна, но той знаеше, че няма търпение да ги насъска.

— Стой — каза Джора’х.

Погледна Колкер, който се бе свил на пода и ридаеше. И явно не можеше да откъсне поглед от фиданката. Обърна се умолително към Джора’х.

— Господарю, зеленият жрец знае, че разполагате с фиданка — каза Язра’х. — Ако желаете да запазите това в тайна от хората, не бива да го оставяте жив.

— Няма да ти позволя да го убиеш.

Колкер бе съкрушен след евакуацията на Кронха 3. Джора’х помнеше колко привързана бе Нира към своята фиданка и донякъде разбираше какво преживява зеленият жрец. Все едно бе като илдириец, останал съвсем сам, без успокояващата връзка с тизма. Нима можеше да не изпита съчувствие?

Колкер се изправи и потърка подутите си очи.

— Моля ви. Трябва да се свържа със съзнанието на гората. Без телевръзката съм сляп и все едно умирам от глад. — Погледна Язра’х. — Тя мисли, че се опитвам да ви предам. Просто имам нужда от контакт със световните дървета. Това е всичко.

Магът-император го погледна внимателно. Дали лъжеше, или просто бе наивен?

— Така ще изпратиш сигнал до всичките си другари. Всеки зелен жрец ще научи това, което знаеш.

— Не. Не става по този начин. Освен това не знам нищо!

— Знаеш, че си жив и — че си заедно с останалите ханзейски миньори, за които се предполага, че са загинали. Знаеш, че не ви пускаме да се приберете. Освен това видя, че хидрогите дойдоха тук. Не мога да позволя на хората да разберат това. Илдирийската империя не може да си го позволи. — Усети как в гърдите му се стяга възел, в главата му отекна ехото от коварните планове на баща му. — Съжалявам, че съм принуден да го направя, но просто нямам избор. Иначе никога не бих ви задържал.

— Тогава ни пуснете! Ние не сме заплаха за вас.

Зеленият жрец наистина не разбираше.

Джора’х махна с ръка и нареди:

— Дръжте го.

Двама стражи хванаха Колкер. Той въобще не направи опит за съпротива. Язра’х отметна дългата си червеникава коса и се обърна към баща си.

— Ще засиля охраната. Не можем да си позволим подобно нещо да се случи отново.

— Няма да е необходимо. — Джора’х затвори очи. Едва удържаше пулсиращите мисли в главата си. — Имам по-добро решение.

Взе саксията с фиданката. Погледна деликатните листа и нежното стъбло и се замисли как толкова малко растение може да предизвика ужасни последици. В него имаше мощ, която никой илдириец не осъзнаваше. Спомни си посещението на кралица Естара, крал Питър и председателя Венцеслас. За Джора’х бе огромна чест да получи подобен подарък. Сега вече разбираше колко опасна всъщност е фиданката.

Изнесе саксията на балкона с натежало сърце. Спря за момент, наслаждаваше се на ярката светлина и вятъра, който развяваше дългата му коса.

Зад него Колкер се задърпа и завика с нарастващ ужас:

— Какво сте намислили?

От балкона се разкриваше прекрасна гледка към високите кристални сгради и кули. Навремето с Нира често стояха тук. Зелената жрица се радваше на прозрачния леко извит под, защото изглеждаше, че все едно двамата се носят във въздуха. Колко му липсваше. Надяваше се, че в момента двете с Осира’х са заедно и някой ден ще му простят.

Погледът му обхвана града и в съзнанието му на преден план се появи ултиматумът на хидрогите. Докато не намереше начин да ги победи, трябваше да се подчинява, дори да се проклинаше за това. Хората не биваше да узнават нищо.

Вдигна саксията и я протегна напред.

— Не! Моля ви! Недейте! — изпищя Колкер.

Джора’х не можеше да си позволи мекушавост.

Пребори се с моментното си колебание и пусна саксията. Тя се превъртя няколко пъти и се разби в павираната настилка.

На Илдира вече нямаше фиданки. Заплахата бе изчезнала. Зад него Колкер продължаваше да ридае, но той не се обърна.

— Върнете го при хората му. Вече няма от какво да се тревожим.

Щом остана сам, очите му се напълниха със сълзи. Гледаше към града, но не виждаше нищо. Ужасно му се искаше Нира да е до него. Дали щеше да го намрази за това, което бе направил? Колко ли щеше да му коства?

„С всеки ден все повече заприличвам на баща ми“.