Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (37)

35.
Осира’х

След като мисията й бе приключила, Осира’х явно вече не бе желана на Илдира. Баща й я бе отпратил на Добро, за да не му пречи да крои планове с хидрогите.

Отломъчната колония си беше все същата: илдирийското поселище, тревистите хълмове, ограденият разплодителен лагер. Но тя се бе променила. Беше се срещнала с хидрогите и бе видяла как баща й кляка пред ужасяващите им условия. Усещаше, че и цялата вселена се е променила. Случвало се бе толкова много пъти… и щеше да се случи отново.

Работниците разтоварваха кораба, а нехайните стражи въобще не й обръщаха внимание. Момичето се огледа и видя губернатора Удру’х: приближаваше се.

— Осира’х, приветствам завръщането ти на Добро.

Тялото и умът й сякаш се разцепиха на две. Част от нея си спомняше доброто, почти бащинско отношение на губернатора. Човекът, който се бе грижил за нея и й бе помогнал да изпълни задачата си. Едно време най-голямото й желание бе да го зарадва. Но сега разполагаше и с ясните спомени на майка си. Знаеше колко болка е нанесена на тялото и душата на Нира.

Губернаторът се приближи и Осира’х се зачуди дали ще я прегърне. И дали тя ще се дръпне? Но той спря на две крачки от нея.

— Получихме вест, че си успяла. — На лицето му беше изписано задоволство, че е изпълнил дълга си. — Разкажи ми.

Осира’х го погледна и почувства как в нея се надигат отвращение и омраза. Искаше й се да изкрещи: „Направих това, за което ме тренирахте. Постигнах всичко, за което съм родена. Използвах способностите си, за да общувам с хидрогите. Отворих съзнанието си и създадох мост, и сега съм вечно свързана с тях. Не мога да ги изкарам от главата си!

Заведох ги на Миджистра, за да може магът-император да говори с тях. Това беше моята задача, но баща ми — владетелят на империята, не можа да се договори. Нямаше нищо, с което да ги заинтересува. Те го заплашиха и той клекна. Сключи ужасна сделка, която ще доведе до унищожаването на расата на майка ми и до позор за Илдира!“

Но не можеше да каже нищо от това на губернатора.

— Успях. Какво има да се разказва? — Знаеше, че винаги ще си остане пешка, но не беше длъжна да играе играта.

Той усети металните нотки в гласа й и се намръщи, като облак, закриващ за момент слънцето.

— Какво стана? Джора’х говори ли с хидрогите?

Осира’х му предаде накратко и без подробности разговора между мага-император и пратеника и за какво се бяха договорили. Удру’х не изглеждаше обезпокоен от условията. Даже сякаш изпитваше облекчение, че илдирийците имат шанс да оцелеят.

Накрая се пресегна и я потупа по рамото.

— Преминала си през ужасни изпитания. Сблъсъкът ти с хидрогите сигурно е бил тежък, но разбираш, че беше необходим.

Осира’х нямаше как да не се съгласи.

— Вие ми обяснихте добре моя дълг, губернаторе.

Удру’х се усмихна колебливо.

— Предполагам, че покоите ти в Миджистра са били много по-луксозни от нашите скромни сгради, но все пак…

— Магът-император ме отпрати. — Тя погледна встрани. — Каза, че иска да съм в безопасност извън Призматичния палат и заедно с майка ми. Кога ще се срещна с нея?

— Майка ти… не е тук. — Удру’х се намръщи, изненадан от неочакваните й думи. — Не знаем къде е.

Осира’х насмалко да изпищи. Нова лъжа! Или баща й, или губернаторът лъжеха! Огледа се ядосано, но не видя младия Даро’х. Досега поне мислеше, че брат й е честен и незасегнат от кроежите и схемите на Удру’х.

— Къде е кандидат-губернаторът? Още ли не е встъпил в длъжност? Може би той ще направи необходимите промени в тази колония.

— Даро’х има друга задача. — Удру’х не каза нищо повече, хлъзгав и уклончив както винаги.

 

 

Осира’х спря на вратата на малката сграда, която преди делеше с останалите деца на Нира. Губернаторът не беше дошъл с нея — имал други задачи. По-малките й братя и сестри се бяха събрали и я зяпаха захласнато. Какво ли мислеше за тях Удру’х, след като предназначението им вече бе изпълнено?

— Какви са хидрогите? — попита Род’х. Той беше най-близкият й брат, само с година по-малък, син на Удру’х. Щом го погледнеше, Осира’х виждаше спомените на майка си за многобройните изнасилвания, които бе изтърпяла, докато забременее от губернатора. След раждането детето й бе отнето и отгледано другаде. Момчето никога не бе изпитвало и искрица майчина любов. Въобще не познаваше Нира. Но вината за това трябваше да бъде хвърлена върху Удру’х.

— Хидрогите са точно толкова странни, колкото очаквахме. — Осира’х седна на малката маса и започнаха да се хранят заедно. Като се стараеше да запази спокойствие, тя им разказа как защитната й капсула се бе спуснала в недрата на Кронха 3 и как бе използвала всичките си способности, за да достигне съзнанията на извънземните.

— Беше ли те страх? — попита Гейл’нх, по-малкият й брат.

— Разбира се. Хидрогите бяха унищожили всички, опитвали да комуникират с тях.

Гейл’нх кимна тъжно и Осира’х съзря в него чертите на легендарния му баща адар Кори’нх. Знаеше, че бившият командир на Слънчевия флот е получил заповед да направи дете на Нира. Адарът бе изпълнил дълга си — както винаги, — но изпитваше срам от това, което бе принуден да направи.

Тамо’л, втората дъщеря на Нира, слушаше внимателно. Тя и сестра й Мюри’н бяха твърде малки, за да разберат напълно какво е постигнала Осира’х. Мюри’н, чийто баща беше от кастата на стражите, имаше яка фигура за възрастта си и предпочиташе игрите и физическите упражнения пред ученето. Осира’х се зачуди какво ли са целили чрез създаването на подобен мелез. Може би просто Удру’х бе пожелал да накаже Нира…

Майка й дори не беше тук, както бе обещал магът-император.

Осира’х погледна братята и сестрите си и си спомни колко неудобно се чувстваше на Илдира. А вече не се чувстваше и част от Добро. Вече нямаше смисъл от размножителната програма. Какво ли щеше да стане с лагера и човешките затворници? Нямаше нужда дори от децата, които носеха гените на Нира. Дали Джора’х щеше да признае за опитите на Ханзата, или губернаторът Удру’х щеше да унищожи всичко и да прикрие доказателствата? Това въобще нямаше да я учуди.

Храната й се стори съвсем безвкусна. Все пак се насили да дъвче и да гълта, докато братята и сестрите й бърбореха и се смееха.