Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (34)

32.
Адмирал Лев Стромо

Сражаваха се от два дена, бореха се за всеки сантиметър. Но въпреки това губеха.

След като разбунтуваните бойни компита повалиха сержант Зизу във вихър от счупени кости и спорадични изстрели, Стромо видя, че единствените живи на мостика са той и командир Рамирес. Беше чул достатъчно паникьосани съобщения по интеркома и знаеше, че компитата са избили всички на борда. Уплашеният екипаж на мостика бе опитал да се евакуира, но коридорът бе задръстен от тела на мъртви войници. А роботите продължаваха да прииждат.

Под тях Кронха 3 изглеждаше съвсем миролюбива, без следи от разбивачи и бойни кълба. Мантата беше сама и уязвима.

— Адмирале! — Рамирес му подхвърли батерия за зашеметителя. — Тази е последната.

Ръцете на Стромо трепереха, но той успя да презареди. Беше изпразнил оръжието си срещу враговете, но зашеметените роботи рестартираха системите си и продължаваха.

Той кимна към малката капитанска стаичка от едната страна на мостика.

— Ако влезем вътре, може да барикадираме вратата.

— Сър, тя няма да издържи дълго.

— Няма да е нужно! Вътре има стълба за евакуация. — Навремето му се струваше странно, че в плановете на мантата е вмъкнат вариант за бягство на капитана. От друга страна, бе присъствал на достатъчно заседания на командването на ЗВС и знаеше, че са взимани и по-странни решения.

Рамирес го гледаше все така намръщено.

— Така ще слезем на долната палуба. А след това какво?

— Да караме стъпка по стъпка. — Като за начало, искаше да се измъкне оттук. След това щеше да се тревожи за следващия ход.

— Добре, сър. Да вървим.

Стромо забърза към страничната врата. Компитата вече пробиваха последната барикада и след секунди щяха да нахлуят на мостика. Едно време решението да използват роботи поради липсата на военен персонал изглеждаше перфектно. Сега по пода имаше толкова кръв, че той едва вървеше, без да се хлъзга.

Рамирес спря при командния пулт и започна да натиска разни клавиши. Стромо я чакаше до командирската стаичка.

— Хайде, Рамирес!

— Момент, сър. — Работеше бързо, без да обръща внимание на потта, която се стичаше от челото й, и на напиращите компита. — Само секунда…

Стромо преглътна тежко. Вратата нямаше да издържи дълго. Какво правеше Рамирес? Е, ако искаше да умре на поста си, това не беше негова отговорност. Изборът си беше неин. Трябваше да вземе командно решение. Обърна се към механизма на вратата.

Рамирес най-накрая свърши и натисна активиращото копче. Докато тичаше към него, по уредите на мостика започнаха да изскачат искри. Рамирес се усмихна, шмугна се покрай Стромо и той затвори вратата и я заключи.

— По дяволите! Загубихме ценно време.

— Изключих централната система, сър. Така компитата няма да докопат кораба, без значение какво ще стане.

Трябваше и сам да се сети за това. Беше ясно, че роботите искат да завладеят мантата по някаква причина.

След няколко секунди компитата започнаха да блъскат по залостената врата. Тя не беше бронирана и нямаше да издържи дълго. Стаята всъщност служеше като място, където командирът може да се посъветва с помощниците си или да смъмри някой провинил се член на екипажа насаме.

— Бързо! — Стромо посочи пода на килерчето, където се намираше люкът. — Тръгвай първа.

Не знаеше какво може да дебне отдолу.

Рамирес отвори люка и грациозно се спусна по стълбата. Стромо я последва доста по-тромаво.

— В дъното на коридора има товарен асансьор — каза той задъхано. — Може би оттам ще стигнем до хангарите и ще успеем да откраднем някоя ремора. И ще се измъкнем оттук.

— Сигурен ли сте, че няма други живи на борда, адмирале?

— Дори да има, не можем да им помогнем. Хайде по-бързо.

И хукна по коридора. Рамирес го последва. Бе достатъчно умна и знаеше какви са шансовете им. Всеки се спасява, сам за себе си.

— Внимавайте, сър! — Две компита изскочиха от един страничен коридор. Рамирес изстреля мощен импулс и ги повали.

Коридорът се простираше сякаш безкрайно, с множество стаи и проходи, където можеха да се крият още врагове. Сърцето на Стромо тупкаше бясно, но той знаеше, че трябва да продължат.

Появиха се още роботи. Стромо стреляше непрекъснато, но те изглеждаха неизброими. За малко щеше да се спъне, когато едно повалено компи протегна ръка да го сграбчи, но успя да отскочи встрани.

Рамирес също не преставаше да стреля.

— С това темпо ще изпразним оръжията, преди да стигнем асансьора.

Стромо се спусна към контролното табло. Едва се държеше на крака, но успя да натисне копчето за повикване. Червена светлинка започна да показва движението на кабината. Още само няколко секунди!

— Бързо, Рамирес! Асансьорът идва. — Усещаше как стената вибрира от машината.

Тя тръгна към него, но от страничните врати, които водеха към помещенията за отдих на екипажа, се отвориха и оттам се показаха четири компита, покрити с кръв.

Рамирес стреля, колкото да ги обърка, но пътят й бе преграден от още роботи. Няколко се насочиха към Стромо.

Рамирес спря стрелбата: мунициите й бяха свършили.

Стромо искаше да й помогне, но видя, че зашеметителят му има енергия само за още два изстрела. Нямаше да му стигнат дори да се измъкне.

— Адмирале! — Компитата сграбчиха Рамирес и тя започна да удря оптичните им сензори с оръжието си. Изкрещя нещо, което звучеше като „Бягай!“. Стромо почти тръгна напред дай помогне… поне да падне в бой.

Но в този момент вратата на асансьора се отвори. Кабината беше празна. Истинско чудо!

Стромо се вмъкна вътре и натисна копчето за хангара, без да гледа към Рамирес, която рухваше, смазана от компитата. Опита да си спомни как се пилотират корабите на ЗВС. Бе изкарал курсовете преди много време и не можеше да си спомни кога за последно е сядал в пилотско кресло. Зачуди се дори дали ще успее да отвори вратите на хангара?

Стисна зъби. С язерите на ремората можеше да пробие дупка в корпуса, ако се наложеше. Приготви се, докато вратите на асансьора се отваряха.

Хангарът бе пълен със стотици компита — чакаха го. Тръгнаха към отворените врати на асансьора.

Двата му оставащи изстрела не постигнаха много. Стромо се присви към задната стена. Компитата връхлетяха върху него.