Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (141)

139.
Колкер

Въпреки че бе възстановил връзката си със световната гора, Колкер беше неспокоен. Никога не се бе чувствал толкова объркан и несигурен.

Откакто бе загубил фиданката си, единственото му желание беше отново да докосне телевръзката. Сега, когато Нира му бе помогнала, продължаваше да се чувства зле, сякаш целта на живота му бе изчезнала. Не беше говорил за това нито със стария си приятел Ярод, нито с някой друг. Струваше му се, че останалите са безкрайно далече. Беше постигнал това, което желаеше. Какво тогава не беше наред?

Вече можеше да ползва фиданката, колкото си иска, особено след победата над хидрогите, но избягваше да го прави. Опитваше се да проумее тази празнина. Накрая реши да се обърне към Тери’л. Може би старият свещеник-философ щеше да предложи друга перспектива. Винаги изглеждаше толкова сигурен във вярата си.

Потърси го на обичайните му места за медитиране, но не можа да го открие. Започна да разпитва останалите илдирийци с нарастващо безпокойство и накрая го упътиха към една от разрушените части на Миджистра. Там беше издигната импровизирана болница, в която бяха настанени жертвите на експлозиите и разрушенията.

Колкер започна да се провира между походните легла с ранените. Множество млади свещеници-философи обикаляха покрай умиращите и им помагаха да видят душевните нишки, които щяха да ги отведат към светлината. Зеленият жрец предположи, че ще открие приятеля си сред тях.

Но старецът лежеше на едно легло, между най-тежко ранените. Бе отпратил останалите от кастата си да се грижат за хората в най-голяма нужда.

— Знам всичко, което ще ми кажете. Няма от какво да се боя.

Колкер се наведе над него. Главата и гърдите на Тери’л бяха превързани с окървавени бинтове. Млечнобелите му очи се взираха невиждащо нагоре. Зрението му беше твърде слабо, но явно усети зеления жрец по инстинкт.

— А, моят човешки приятел! Радвам се, че дойде да поговорим. — Тънките му устни се свиха в усмивка. — Но ако искаш просветление, трябва да слушаш бързо. — Старецът дори успя да се засмее.

— Какво стана? Къде беше?

— При фонтаните, където призмите увеличават светлината. Там е топло и приятно. — Тери’л се усмихна. — Всички побягнаха, но аз не мога да тичам бързо. Удариха ме парчета от едно бойно кълбо. Сега останаха само крайчетата на душевните ми нишки.

Колкер докосна челото на приятеля си.

— Ще се оправиш. Хидрогите са победени и докторите се грижат за теб. Няма причина да не се оправиш.

— Времето е най-голямата причина. Тялото ми е живяло твърде дълго. Илдирийците имат по-голяма продължителност на живота от хората, но все пак си имаме граници. — Той отново погледна нагоре. — Извърших все пак някои добри дела през живота си. Помогнах на доста хора. Надявам се, че нашите дискусии са ти били интересни и са те накарали да помислиш.

— Да, накараха ме. — Колкер обясни как най-сетне се е свързал със световната гора. — Желаех го толкова силно, но щом се случи… дори телевръзката не ми носи удовлетворение вече.

— Какво става, когато зелените жреци умрат? — попита старецът.

— Когато усетим, че времето ни наближава, се оставяме да бъдем погълнати от горското съзнание. Лягаме между дърветата и се свързваме с тях чрез телевръзката. — Колкер поклати глава. — Ако бях загинал тук, без фиданката си, щях да съм изгубен завинаги. Едно време съжалявах другите хора. Знаех, че тяхното писане и говорене не може да се сравнява с перфектната обмяна на мисли между жреците и гората. Но сега виждам, че телевръзката е изключение. Тя не обединява човечеството, а само шепа зелени жреци. Това не е достатъчно.

— Но разполагате само с нея.

— Не бива да е така! Ако хората бяха свързани като илдирийците чрез тизма, щяхме да се разбираме по-добре и да станем по-силни. Нямаше да има фракции, врагове и граждански войни.

— Значи наистина си научил нещо от нас, приятелю. Илдирийците не са имали вътрешен конфликт от хилядолетия. С изключение на последните събития на Хирилка, но те бяха причинени от пукнатина в тизма.

— Иска ми се да имах част от това, с което разполагаш ти, Тери’л. — Каза Колкер отчаяно. — Толкова съм заинтригуван от тизма. Иска ми се да можех да се разтворя за него…

Свещеникът-философ стисна ръката му.

— Вече разбираш повече, отколкото предполагаш. Доволен съм, че си тук, но съм още по-доволен, че съм заедно с народа си. Всички илдирийци споделят мисли и се подкрепят.

— В този момент трябва да мислиш за себе си. Бъди силен.

— Силен съм. Всеки мисли така. Как иначе щях да оцелея, след като загубих зрението си? Всичко е в тизма. — Тери’л посегна към медальона, който винаги носеше на врата си. Призматичният диск улови светлината и я отрази в различни цветове. — Това… това може да ти даде повече поводи за размисъл.

Неразбиращият Колкер взе подаръка.

— Какво е това?

— Символ.

Кристалът сякаш всмукваше светлината, искреше и загатваше за скрити възможности.

— Значи не прави нищо?

— Символите правят много неща. Зависи от теб.

Колкер беше виждал старецът да докосва медальона. Твърдеше, че му помагал да се свърже с Източника на светлина.

— Тери’л, на теб не ти ли трябва?

Сякаш знаеше, че животът му е свършил, старецът почина, без да пусне ръката му.

Зеленият жрец остана до леглото му известно време. Обмисляше всичко, което му бе казал Тери’л, и се вкопчи в надеждата и мистерията. Погледна искрящия медальон. Какво ли бе виждал старецът в него? Дали го използваше да следва пътеките на тизма? Дори в смъртта си бе намерил успокоение от безграничната връзка с народа си.

Колкер стана и тръгна към Призматичния палат, към Съливан Голд, Табита Хък и останалите небесни миньори.

Имаше мисия. Не знаеше откъде да започне, но се приготвяше за новата си работа.