Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (131)

129.
Бенето

Двадесетте вердански кораба се приближаваха към Земята. Предците на Бенето бяха напуснали планетата преди столетия в търсене на нов дом. Едва ли бяха предполагали, че всичко ще свърши така.

И той нямаше намерение да го позволи, въпреки че вече не беше човек. Плътта му бе загинала преди години на Гарванов пристан, но душата му се бе съхранила във верданското съзнание. Сега беше част от този органичен кораб и заедно с другарите си можеше да победи древния враг.

— Верданите очакват тази битка от десет хиляди години — каза той през телевръзката на останалите пилоти. — Тези кораби са най-доброто ни оръжие. Трябва да смажем враговете. Всъщност трябваше да го направим много отдавна.

Дървената му тъкан се бе сраснала с кораба. Ръцете му бяха клони, дълги километри, а корените му стърчаха като антени. Тялото му беше по-здраво от всичко, което можеше да си представи. Виждаше хаоса и разрушението, което цареше около Земята, и се надяваше, че дървесните кораби ще преобърнат хода на битката.

Множество бойни кълба бяха унищожени, но все пак оставаха още много, достатъчно да сринат планетата, ако пробият защитата. А оцелелите кораби на ЗВС сякаш стреляха едни срещу други.

Двадесетимата пилоти инстинктивно си набелязаха цели и започнаха да се промъкват покрай сражаващите се съдове. Трябваше да избягват язерите на ЗВС и отломките от разрушените илдирийски лайнери и бойните кълба. Бенето използва системата, инсталирана от Солимар, за да предаде намеренията си на генерал Ланиан, но се съмняваше, че някой въобще слуша в цялата тази суматоха.

Хидрогите веднага разпознаха древните си врагове, оставиха съдовете на ЗВС и насочиха светкавиците си към новодошлите.

Когато пострада част от кората и някои клони, Бенето усети нещо, подобно на болка. Но се доближи достатъчно, за да обвие клоните си около най-близкото бойно кълбо.

Диамантената сфера използваше същото оръжие, с което хидрогите бяха унищожили гората на Гарванов пристан, когато бе загинал. Спомни си страха, болката и смъртта — и на дърветата, и на колонистите! Ледената вълна обгори няколко от огромните крайници, но той стискаше по-силно и по-силно, докато диамантената сфера не се пукна.

Деветнадесетте други кораба правеха същото с неустоимата си сила.

Около тях човешките съдове продължаваха да се сражават помежду си. От илдирийците бе оцелял само флагманът. А все още оставаха няколкостотин бойни кълба. Двадесетте вердански кораба не бяха достатъчни да ги удържат.

Но трябваше да опитат. Бенето и останалите дървесни кораби се впуснаха срещу тях. Той протегна трънливите ръце на верданския съд, сграбчи следващото кълбо, стисна и го разтроши.

Непоколебимите му другари правеха същото.