Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (123)

121.
Осира’х

— Хидрогите знаят какво направихме — каза магът-император. — Не можахме да постигнем успех. — Беше получил информация от Зан’нх през тизма. — Адарът е използвал всички автоматизирани кораби, но не са били достатъчно. Хидрогите са изпратили много повече бойни кълба, отколкото казаха. Твърде много.

Осира’х не споделяше пораженческото му мнение. Не още. В дните след завръщането си в Призматичния палат разбра, че все още не е осъзнала истинската мощ на дарбата си. Знаеше, че разполага с повече умения, отколкото предполагаха Удру’х и свещениците-философи на Добро. Имаше вяра в скритата си сила, вяра, че може да използва уникалната връзка на родителите си.

— Ситуацията е критична, татко. Но не всичко е загубено.

Джора’х бързо бе изпратил сигнал на бойните лайнери, които чакаха в орбита, две манипули вече се спускаха през горните слоеве на атмосферата, за да се разположат срещу шестдесетте бойни кълба.

— Надявах се, че тал Лорие’нх ще пристигне навреме. Може би не трябваше да го отпращам.

Осира’х погледна към панелите на кристалния купол. Само тя беше в състояние да се справи с хидрогите.

— Пратеникът идва. Много е ядосан. — Изпитваше повече нетърпение, отколкото страх.

Малката сфера се носеше по коридорите като диамантена топка за боулинг. Пратеникът мина през вратата, като разби част от стената. Илдирийците бързаха да се махнат от пътя му.

Осира’х се изправи пред баща си.

— Позволи ми да говоря с него, татко. Това може да е единственият ни шанс.

— Въобще не трябваше да вкарвам теб и майка ти в този капан.

— Не се бой. Неразумният ловец може сам да попадне в капана си.

Бойните кълба се снижаваха и по тях пробягваха светкавици. Слънчевият флот не можеше да ги унищожи навреме. А и дори да успееше, експлозиите и останките щяха да разрушат половината град.

Момичето се обърна към гневния пратеник. Съществото от течен метал вече бе приело хуманоидна форма.

— Знаехте каква цена ще платите, ако не изпълните нарежданията ни, и въпреки това ни предадохте на Земята. — Въпреки гнева лицето му не променяше изражението си. — Ще унищожим града ви, планетата и цялата ви раса.

Осира’х пристъпи напред с грацията на исикска котка. Беззащитна и незаплашителна. Не беше прекъснала напълно моста в съзнанието си, само бе отрязала временно достъпа на хидрогите.

— Преди да ни унищожите, трябва да ви кажа, че имам важна информация за вас.

— Каква информация? — попита колебливо пратеникът.

— Фатална слабост на верданите и пропуск, който ще ви помогне да победите венталите. — Нира й бе обяснила много неща, след като отново се бе свързала със световната гора. — Ще я споделим, ако ни пощадите.

— Кажи ни.

— Само ако пощадите илдирийците.

Пратеникът сякаш се стъписа от дързостта й.

— Първо ще я чуем и тогава ще решим дали си струва.

Тя се престори, че премисля за момент.

— Ще я предам през нашата връзка. — И разтвори съзнанието си, точно както бе учила. Хидрогът й позволи достъп. Чудесно. Това я улесняваше.

Досега контактът с хидрогите винаги беше раболепен от нейна страна. Но не и този път. Тя усети изненадата им и разшири портата с тарана на съзнанието си. Не изпитваше колебания за това, което трябваше да направи.

Но имаше нужда от помощ. Пратеникът потръпна, изненадан от мощта на менталното й докосване. Осира’х направи крачка назад и хвана ръката на баща си. Докосването им ги свърза. Той беше маг-император, център на илдирийския тизм и неин баща. Връзката беше невероятно силна. Контактът с тизма увеличи вродените й дарби и я направи неудържима. Тя разби всички бариери и насили телепатичната връзка с хидрогското съзнание.

Пратеникът нямаше изход. Осира’х беше мостът. Но трябваше да действа бързо, преди той да е осъзнал истинската опасност. Момичето сграбчи съзнанието му и стана проводник към всички хидроги в шестдесетте сфери над града. Разби стените им и се свърза с умовете. Усещаше объркването и дори страха на хидрогите от невъзможността да разберат неразрушимата връзка.

Точно от това имаше нужда.

Джора’х я прегърна, без да пуска ръката й.

Нира се измъкна от една скрита ниша, носеше зелено-златистата си фиданка. Щом я видя, пратеникът в сферата се ужаси. Мъчеше се да прекъсне връзката и да затвори вратата, но Осира’х не му позволяваше.

Нира докосна дъщеря си и се свърза чрез телевръзката. Родителите на Осира’х действаха като усилватели: баща й чрез тизма, а майка й чрез телевръзката. Момичето се превърна в енергиен акведукт.

Зелената жрица освободи горското съзнание.

Древното знание на дърветата нахлу през новосъздадената връзка като локомотив. Хидрогите нямаше как да го спрат.

Ужасяващи спомени, мисли и омраза на хиляди години се изляха в съзнанието на пратеника и през него в бойните кълба над града. Все едно стотици бомби избухнаха едновременно.

Осира’х, Джора’х и Нира пристъпиха към сферата. Хидрогът се разпадаше със спазми. Ударът бе унищожил и много от съществата в корабите. Хидрогите споделяха общо съзнание, подобно на венталите и верданите. Ако атаката продължеше достатъчно дълго, щеше да унищожи всички, дори тези, които бяха много далече. Мислите на древните им врагове бяха като отрова за тях.

Шестдесетте бойни кълба започнаха да се въртят и дадоха отчаян залп, но повечето светкавици се изгубиха в облаците. Лайнерите на Слънчевия флот нападнаха, но кълбата вече умираха.

Хидрогите предпочетоха да се жертват и да прекъснат връзката, но да спасят расата си. Насила се откъснаха от нея, за да не позволят разпространението на отровните мисли. Останалите без контрол бойни кълба се мятаха в небето като кристални астероиди, падаха на улиците, разбиваха се в хълмовете и избухваха в различни части на града, като избиваха хиляди илдирийци.

Осира’х усещаше жертвите през тизма, но краят на хидрогите бе по-осезаем. Магът-император се бе просълзил от смъртта на поданиците си, но пък знаеше, че народът му вече е свободен. Осира’х се надяваше, че същото се случва и с бойните кълба на останалите илдирийски светове.