Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (122)

120.
Антон Коликос

Цялата планета бе евакуирана, но флагманът на тал О’нх и още седем бойни лайнера останаха да изчакат последните мигове на първичната звезда на Хирилка. Антон и Вао’сх си водеха съвестно бележки.

Едноокият командир настояваше, че основното му задължение е да върне губернатора на Илдира, но Райдек’х бе непреклонен.

— Хирилка е моят свят и моя отговорност. Ще остана до края. Искам да сляза долу за последно.

Язра’х извърна глава, за да прикрие гордата си усмивка.

О’нх изгледа момчето с единственото си око.

— С каква цел, губернаторе? Всички се спасиха. Изпълнихте дълга си.

— Искам да се сбогувам. Трябва да съм последният, който ще напусне. Заедно с паметителя си.

Язра’х пристъпи напред.

— Ще гарантирам за безопасността на губернатора, както и на двамата паметители.

Талът не можеше да измисли никакво оправдание.

— Хирилка ще издържи още малко. Но побързайте, за да не нарушаваме графика си.

— Целият ми свят се разруши. — Райдек’х говореше гордо и твърдо. Антон примигна от изненада.

И така, малката им група се спусна. Язра’х пилотираше совалката към пустия главен град.

Облаците ставаха все по-гъсти, очевидно се канеха да изсипят гнева си върху беззащитната планета. Антон не записа нито изречение по време на полета.

— Вао’сх, направо не мога да намеря думи за подобно нещо.

Совалката кацна в подножието на дворцовия хълм. Някои от сградите бяха съвсем нови и прясно боядисани. В изгорените полета ниалия бяха поникнали няколко зелени стръка. Празният град сякаш осъзнаваше съдбата си.

Космодрумът приличаше на поляна, където е имало голям панаир, вече свършил. Имаше и няколко повредени кораба, зарязани припаси и изоставена техника.

Антон попиваше всичко и не можеше да разкара от главата си стиховете на Шели. И ги каза високо:

— „Аз Озимандий съм и цар съм над царете!

Делата мои всички със завист погледнете!“

— все още на пиедестала тез слова личат.

Но друго нищо няма. Покрай тая

развалина огромна голи пясъци мълчат,

самотни и безжизнени, се губят във безкрая.^[1]

Старият паметител се намръщи.

— Това сигурно е история за краха на някоя от вашите велики империи?

— По-скоро е напомняне колко преходно е всичко и как дори най-издръжливите неща, накрая се разрушават.

— В Сагата има подобен пасаж. „Ще настъпи време на огън и мрак. Ще изникват врагове и ще рухват империи, дори звездите ще започнат да умират“.

— Да, знам го.

Райдек’х стоеше пред совалката. Очите му пламтяха, крехкото му тяло трепереше от гняв.

— Постарах се максимално, но се провалих.

— Просто нямаше шанс — каза Язра’х. — Нито баща ти, нито магът-император щяха да се справят по-добре.

— Мразя хидрогите.

— Всички ги мразим.

Замълчаха. Райдек’х се качи по склона, за да хвърли последен поглед на новопостроените къщи. След това се обърна и каза:

— Да тръгваме.

 

 

Щом се върнаха на бойния лайнер, младият губернатор нареди на тал О’нх да потеглят.

На първичното слънце продължаваше да кипи битка. Диамантените сфери кръжаха и сякаш се готвеха да нанесат последния удар. Огромни топки плазма летяха във всички посоки. Антон се чудеше какво ли ще е последното оръжие на фероуите.

Внезапно един от сензорните оператори извика:

— Слънцето става по-ярко!

И наистина, от слънцето изригваха нажежени до бяло снаряди. Безброй.

— Избухва! — извика Райдек’х.

Екипажът затаи дъх.

— Не, това не е експлозия — каза Язра’х.

— Това са кораби на фероуите. Хиляди!

— О! — възкликна изумено Антон.

Огнените същества вече превъзхождаха хидрогите в съотношение десет към едно. И продължаваха да прииждат, сякаш нямаха край.

Сигурно бяха отворили транскоридор в слънцето.

— Сякаш огнените кълба от всички звезди са дошли тук. Това се казва битка!

Диамантените сфери загиваха една след друга. Фероуите продължаваха да извират като лава от вулкан, а звездата светеше все по-ярко.

След няколко часа всички хидрогски кораби бяха унищожени. Отломките им се носеха около слънцето като астероиден пояс.

Фероуите се оттеглиха като горящ облак и се гмурнаха обратно в пламъците. Антон се зачуди дали нараненото слънце ще се върне към нормалното си състояние.

Райдек’х погледна с надежда Язра’х и попита:

— Дали има шанс… звездата да продължи да свети? Може би няма да се наложи да изоставим Хирилка? Щом хидрогите са унищожени, планетата ми е в безопасност, нали?

— Може би — каза Язра’х. — А може би не. Хирилка може да остане завинаги опасно място.