Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (100)

98.
Сели

Първо гигантските дървесни кораби, а сега водно-перленият мехур, от който бе излязъл странен скитник, които всъщност доста приличаше на Бенето. Сели зяпаше удивено. Може би като видеха какво се изправя срещу тях, хидрогите щяха да се скрият в газовите си гиганти завинаги!

Солимар се наведе и прошепна в ухото й.

— Гледай, Сели. Това очакваха дърветата. Вече сме непобедими.

Джес Тамблин и Бенето тръгнаха към края на разчистената площадка, а сферичният венталски съд се издигна нагоре като дъждовна капка.

— Какво прави?

— Ще видиш!

Верданските кораби се събраха по-плътно в небето. Световните дървета потрепваха от очакване. Сели гореше от желание да разбере какво става. Ех, да можеше да ползва телевръзката като Солимар!

Венталският съд се издигна над дърветата и от него се отделиха множество мехури с енергийна вода. Поизпразнената сфера се сви.

Мехурите се понесоха в небето, сякаш търсеха нещо.

— Това ще промени баланса на силите — каза Солимар почти шепнешком. Беше сложил ръката си на едно световно дърво и получаваше съобщения от горското съзнание. — Никога досега не се е случвало.

Бенето и скитникът се приближиха до един кръг от пет повалени световни дървета. За разлика от живото тяло на брат й, те бяха обгорени и изпотрошени. Бяха ги оставили като символ на силата на световната гора. Сели обаче разбираше, че в този момент хората имат нужда от нещо повече от символ.

Един от мехурите застана над Джес и Бенето и те го посрещнаха с вдигнати ръце. Мехурът се пръсна и заля с венталска вода петте дънера и двамата мъже.

От земята започна да излиза още вода, като от извор, пробил си път на повърхността.

— Ще призовем цялата вода, разпръсната от кометата! — засмя се Джес.

Бенето кимна доволно, дървеното му лице лъщеше от капките.

— Венталите и верданите ще се слеят напълно. Така ще успеем да победим хидрогите.

Сели се притисна към Солимар, главата й беше пълна с въпроси. Усещаше миризмата на озон и чуваше шепота на влагата, която навлизаше в обгорените дънери на световните дървета. Чувстваше се дребна и незначителна на фона на грандиозните събития, които не разбираше.

Щом искрящата вода напои мястото около петте дървета, земята започна да се движи, сякаш щеше да изригне вулкан. Сели усещаше трусовете с босите си крака.

Верданските бойни кораби размърдаха клоните си и се издигнаха, за да направят място. Сели се опитваше да гледа едновременно във всички посоки. Въздухът беше пропит с очакване.

Бенето се обърна към световните дървета и заговори високо:

— Знаете какво е заключено във вас. Изцедете всичките си резерви!

И пострадалите дървета го направиха.

Почернелите дънери пропукаха и започнаха да се издигат към небето. Появи се свежа дървесина и нови клони — изскачаха като скрити оръжия. Пострадалите дънери изсмукваха венталска вода и растяха с немислима бързина. Петте дървета се извисиха и започнаха да се вият едно около друго, оформяха гигантски корпус/Възродените корени се впиха дълбоко в земята, включиха се в мрежата на световната гора, черпеха сила и енергия.

Сели усещаше нетърпението на световната гора и се засмя радостно. От новите пъпки излизаха листа, а в краищата на клоните се оформяха бодли, готови да посрещнат всеки враг. Новото дърво продължаваше да расте, издигаше се над короните на останалите.

Накрая се оформи в боен кораб — първият от новата флота.

Джес Тамблин също беше изненадан: не бе подозирал какво може да направи венталската енергия, когато се съедини със световната гора. Всички бяха зяпнали като деца, видели ято кондорови мухи.

— Това е само началото — извиси се гласът на Бенето.

От кораба на скитника се откъснаха нови мехури вода. Насочиха се към други повалени дървета и обгорени дънери, които още не се бяха възстановили. От гората започна да се оформя цяла армада дървесни кораби.

Солимар се усмихна на Сели — черпеше информация от верданското съзнание — и каза:

— Вече знаем как са били създадени първите бойни кораби! Световни дървета, напомпани с венталска вода, събрани в симбиоза, достатъчно силна, за да надвие хидрогско бойно кълбо. Стотици кълба!

Новите кораби бяха повече от сто. Сели искаше да обиколи гората и да ги види всичките.

След първата атака населението на Терок се чувстваше победено, всички се чудеха само как да оцелеят. Сега ги изпълваше силно ново усещане. Надежда.

— Ако хидрогите знаят какво ги чака, направо ще се предадат.

Бенето стоеше в сянката на първия боен кораб и гледаше скитника.

— Джес Тамблин, ти донесе това, от което имахме най-голяма нужда. Чрез венталската вода ще успеем да добавим нови кораби към онези, които призовахме от дълбините на космоса.

Джес вдигна рамене, сякаш не можеше да повярва за какво е помогнал.

— Но дали това ще е достатъчно? Мога да ви предложа и друго. Скитническите кланове събират танкери и цистерни, с които да откарат венталска вода на газовите гиганти.

Големът погледна бодливите дървета, които изпълваха терокското небе.

— Тези кораби също ще се включат в битката. Врагът вече е отслабен от постоянните сблъсъци с фероуите. Този път можем да ги победим завинаги.

— Аз все още имам доста работа. Трябва да координирам скитническите цистерни и зареждането им с венталска вода, докато вие приготвите дървесните кораби. Все пак дрогите разполагат с хиляди бойни кълба.

Най-близкият вердански кораб продължаваше да пращи, растеше като гейзер от жива дървесина. Из цялата гора още стотина се издигаха към небето: извадени мечове, готови да нанесат удар на хидрогите.

— Нашата флота ще се присъедини скоро — каза Бенето и снижи глас. — Но първо трябва да намеря пилоти за тези кораби. Аз ще съм първият доброволец.

Солимар се натъжи, а сърцето на Сели потръпна от инстинктивен ужас. Какво беше намисли брат й?

— Какво искаш да кажеш? — извика тя. — Бенето, какво си намислил?

В корпуса на най-близкия кораб с пукот се отвори цепнатина.

— Всеки вердански кораб има нужда от зелен жрец, който да го управлява. Дърветата не могат да летят сами. Имат нужда от партньор.

— Искаш да кажеш, че ще влезеш в това нещо? За колко време? — Не обръщаше внимание на корабите, на Солимар и родителите си, които явно не разбираха ужасяващата истина.

Бенето се обърна към нея.

— Виж какво постигнах, сестричке. Време е да замина. Ще се слея с този кораб, както и предишните същества са се слели с бойните кораби.

— Но нали ще се върнеш, когато войната свърши? — Сели мразеше да се отнасят с нея като с дете, но сега наистина се чувстваше много малка. — След като унищожите хидрогите, ще се върнете на Терок, нали?

— Дори да победим, ще остана част от кораба завинаги — отвърна той.

— Но… ти не можеш да ни напуснеш. Ти си ми брат! Веднъж вече те загубих.

— Да, Сели, аз съм ти брат — каза нежно дървеният голем. — Но съм и нещо повече. Имам по-възвишена цел.

Тя се напъна да го издърпа от тъмната цепнатина в дънера, но Бенето не помръдваше.

— Трябват ни още пилоти. Поне сто.

Всички зелени жреци излязоха напред.

— Благодаря ви — каза Бенето. — Имаме повече доброволци, отколкото ни трябват.

Отчаяната Сели се обърна към Солимар за обяснения. Всичко се случваше твърде бързо. Първо радостта и възхищението, после надеждата, а сега ужасяващата цена. Солимар стисна рамото й.

— Трябва да го оставиш, Сели. Съдбата ни зависи от това.

Тя избута ръката му. Доброволците, изглежда, приемаха съдбата си с необяснимо спокойствие. Сели осъзна, че жреците вече са се разбрали чрез телевръзката, която бе недостъпна за останалите. Ами техните приятели и семейства?

От друга страна, войната и оцеляването на Терок бяха по-важни.

Тя погледна дървеното лице на брат си и видя, че на него е изписана тъга. Спомни си за всички дни и часове, които бе прекарала с истинския Бенето… както и с този.

В едно от дървените му очи се появи капчица вода и се плъзна покрай миглите, по грубата буза. Бенето пристъпи в цепнатината на кораба и тя се затвори след него.

Солимар я прегърна мълчаливо. Тя усещаше силата и успокояващото му присъствие. Поне той щеше да е до нея, като приятел и може би любим. Имаха толкова възможности, всичко беше пред тях…

— Сели, трябва да ти кажа нещо — каза Солимар съвсем тихо. — И аз кандидатствах за пилот.