Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (96)

94.
Губернаторът на Добро Удру’х

Руса’х си даваше сметка, че го чакат и по-трудни завоевания, и затова изпрати престолонаследника Тор’х с по-голямата част от манипулата към следващия свят от разширяващото се царство.

Смяташе, че един боен лайнер ще е напълно достатъчен да смаже малката колония Добро, ако губернаторът Удру’х откаже да им сътрудничи. Оръжията на лайнера можеха да превърнат жалката колония в пепелище за минути.

Въпреки че Удру’х все още избягваше да даде окончателен отговор, Руса’х не изпитваше някакви притеснения, когато прати лайнера към Добро. Удру’х нямаше никакъв избор. Открай време бе известен с практичния си подход и едва ли би допуснал колонията да бъде разрушена.

Лайнерът бе натоварен с достатъчни запаси шайинг за цялото население на Добро. Ако Удру’х отново откажеше сътрудничество, планът предвиждаше да бъде сменен с Даро’х. Ако и младият наследник откажеше, просто щяха да го убият.

Императорът дори не се замисли, че на същия кораб държат под стража и Зан’нх.

По време на обратния полет разрешиха на губернатора Удру’х да се движи свободно из целия кораб — за него той всъщност представляваше един голям затвор. Тъй като Слънчевият флот бе изцяло подчинен на своя нов господар, нямаше никаква опасност губернаторът да предприеме нещо опасно…

Удру’х слизаше по стълбището към коридора, в който държаха адара. Руса’х бе казал: „Може би губернаторът ще налее малко разум в главата на Зан’нх. Нека адарът види, че още една колония се предава доброволно“.

Удру’х знаеше, че няма много време.

Докато се приближаваше към двамата навъсени пазачи на пост пред вратата на килията, губернаторът се постара да си придаде безразличен вид. За разлика от Удру’х, адарът продължаваше упорито да отказва да сътрудничи и затова го държаха под ключ.

Щом го видяха, двамата пазачи отдадоха чест. Удру’х прибегна до уменията си да прикрива мислите си — само като предпазна мярка в случая, тъй като тези двамата едва ли притежаваха способността да надзъртат в мислите му чрез тизма — и застана пред тях. От друга страна, понеже бяха в мрежата на Руса’х, те също бяха „сляпо петно“ за него.

Той им се усмихна.

— Императорът ми разреши да разговарям със Зан’нх винаги, когато пожелая. Брат ми смята, че мога да го убедя да престане да упорства. — Пристъпи още крачка напред, с все така невъзмутимо изражение. Сърцето му обаче туптеше като бясно.

Пазачите не подложиха думите му на съмнение. Стиснаха едновременно юмруци и ги опряха в гърдите си. Удру’х реши, че моментът е настъпил.

Хвърли се напред и измъкна кристалния нож от ръкава си. Замахна странично и преряза гърлото на пазача отляво, продължи движението и заби острието в шията на десния. Въпреки че ножът влезе надълбоко, вторият пазач не падна. Губернаторът на Добро отстъпи с цялата бързина, на която бе способен. Пазачът изрева от болка, задави се с кръв и тръгна към него, стиснал ножа си.

Удру’х не беше воин, а и никога не му се бе налагало да бъде. Отровата върху острието щеше да свърши останалото. Бе същото силно токсично вещество, за което се смяташе, че е причинило смъртта на мага-император Сайрок’х. Каква ирония!

Пазачът направи още две неуверени крачки. Ако се съдеше по изражението му, отровата вече изгаряше нервната му система. Удру’х се намръщи озадачено. Пазачът издържаше по-дълго, отколкото бе предполагал.

Губернаторът се огледа, опасяваше се, че могат да се появят и други пазачи. Не беше очаквал да се вдигне толкова много шум. Изплаши се дали безумният Руса’х, на неговата далечна Хирилка, няма да усети смъртта на верните си поданици…

Но най-сетне, с последен мъчителен стон, пазачът рухна на пода и кристалният нож изтрака до него.

Удру’х бе изпълнил първата част от плана. Погледна кръвта по ръцете и по дрехите си. Въпреки че заради липсата на тизм-мрежа го измъчваше непрестанна самота, успяваше да държи мислите си под контрол. Наложи си да се успокои.

„Илдирийци убиват илдирийци“. Ето, че император Руса’х бе създал нова традиция.

Стиснал окървавения кристален нож, Удру’х пристъпи към килията, в която държаха адар Зан’нх.