Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (93)

91.
Осира’х

Въпреки че от малка бе отгледана и подготвена за това, събитията я заливаха като бликнала от пропукана язовирна стена водна вълна. Заровете обаче бяха хвърлени и трябваше да довърши започнатото.

Докато Язра’х разговаряше с двамата човеци, Осира’х потъна в медитация, съсредоточи цялата си умствена енергия върху предстоящата задача. Ако успееше, илдирийците щяха да престанат да дават жертви в тази война. Ако се провалеше, тя щеше да е следващата жертва. И всички нейни тайни щяха изчезнат с нея.

Един от бойните лайнери щеше да полети обратно към Илдира. Шестте останали щяха да са напълно достатъчни, за да доставят капсулата на Осира’х в дълбоките облаци. Броят на бойните кораби на Слънчевия флот обаче нямаше значение: всичко щеше да зависи само от едно малко момиче…

Осира’х бе готова.

 

 

Мътните, богати на различни химикали облаци обгърнаха прозрачния мехур. Осира’х вече беше напълно откъсната от бойните лайнери и от сестра си.

В околностите на Кронха 3 бойните кораби се натъкнаха само на димящи останки от небесните мини. Битката всъщност бе протекла едностранно. Хидрогите се бяха прибрали в леговището си. Осира’х трябваше да слезе там, за да ги открие.

Капсулата бе изработена от най-здрави полимери и метали. Не разполагаше с двигатели, нито с оръжия — Осира’х нямаше да има нужда от тях, когато се срещнеше с хидрогите. Бойните лайнери бяха на далечна орбита около Кронха 3 и нямаше да могат да я приберат. Ако мисията й се провалеше, тя щеше да е единствената загуба. Докато се спускаше все по-надолу, Осира’х си даваше сметка, че животът й е в ръцете на хидрогите.

Предстоеше й да влезе в ролята, която дълго бяха изпълнявали кликиските роботи — преди да прекъснат всичките си връзки с Илдирийската империя. Като мост между две напълно различни раси, тя трябваше да създаде линия за комуникация, да ги убеди да изслушат предложението на мага-император. Какво щеше да им предложи в замяна баща й? С какво би могъл да ги заинтригува?

Корабът й падаше като камък. Осира’х се вкопчи в облегалките на креслото. Опита се да изпрати мислена покана към хидрогите. Надяваше се, че враждебно настроените същества ще проявят поне някакво любопитство към нея.

Кристалните стени започнаха да се загряват от триенето с газовите молекули отвън. Капсулата бе конструирана така, че да издържи на подобно натоварване. Атмосферата около нея бързо се сгъстяваше.

Осира’х отново се съсредоточи, както я бяха учили по време на тренировките на Добро. Затвори очи, за да не се разсейва от разноцветните облаци, стисна ръце и продължи да изпраща мислите си.

Все още не знаеше какво ще й струва тази задача. Преди, когато бе непредубедена, бе готова да плати каквато и да било цена, та губернаторът Удру’х и магът-император да се гордеят с нея. Но след като в съзнанието й изплуваха спомените на майка й, вече не беше така сигурна. Не знаеше дали си заслужава да се жертва, след като в Илдирийската империя се случваха подобни неща.

Изведнъж сред облаците се появи някакво движение. От мъглата изплуваха гладките диамантени корпуси на бойни кълба. Синкави светкавици се изстрелваха от пирамидалните им издатини.

Все така съсредоточена, Осира’х продължаваше да излъчва послания. „Трябва да говоря с вас. Аз съм представител на бившите ви съюзници. Искаме тази война между расите да спре“.

Бойните кълба се приближиха и изравниха скоростта си със скоростта на сондата. После тя се люшна, бе уловена от невидим лъч. Осира’х долови някакви мисли, но не можа да определи дали означават потвърждение.

Без да бързат, бойните кълба поведоха капсулата, като уловена в мрежа риба. Осира’х постепенно изгуби представа за време и разстояние. Не спираше да праща посланията си. А после под нея изникна огромен град от многостенни глобуси. Сградите бяха с причудлива конструкция, стените им се събираха под странни ъгли. Малко напомняха вълшебните строежи от спомените на майка й за изгубения град Атлантида и разни приказни царства.

Осира’х обаче не си позволи да се отпусне. Знаеше, че хидрогите не са приказни създания. Те бяха смъртно опасни врагове и вече бяха показали, че изпитват неутолима жажда за разрушение.

Бойните кълба издърпаха сондата през мембраната на градската стена. Осира’х стискаше юмручета и чакаше.

Най-сетне пред сондата се появиха няколко човекоподобни фигури… но от блестяща аморфна материя, която приличаше на живак. Петима от преобразените хидроги — приличаха си, както приличаха и на скитниците, от които бяха копирали формата си, се приближиха към нея. По време на обучението си Осира’х се бе запознала с цялата налична информация за враговете, включително със записите от Двореца на шепота на Земята.

Отговорността я притискаше като огромна тежест, като невероятната сила на заобикалящата я плътна атмосфера. Тя долепи ръце до кристалната стена. Хидрогите стояха от другата страна, телата им проблясваха с безброй отражения.

Беше ударил часът да започнат преговорите.