Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (81)

79.
Сели

Големът Бенето поведе Сели и Солимар по един широк път, прокаран от тежките машини на скитниците, за да изкарват повалените дървета. Сели беше уловила Солимар за ръка. Навлизаха все по-навътре в опустошената гора.

— Готов ли си за това, Солимар? — прошепна тя. — Каквото и да ти струва?

Без да спира, той каза:

— Да. Каквото и да ми струва. Сигурен съм, че световната гора си има причини, за да избере нас двамата.

— Аз те избрах, не световната гора — обади се Бенето. — Ти си най-подходящият и се надявам, че гората ще чуе посланието ти.

Сели погледна Солимар — той изглеждаше объркан. Бенето крачеше пред тях, дървесното му тяло наподобяваше причудливите създания от старите приказки, които й бяха чели зелените жреци.

Стигнаха една долчинка, където разрушенията бяха ужасни. Големът разпери ръце, сетне ги събра над главата си и сплете пръсти.

— Въпреки това, което виждате, тази долчинка е съхранила част от енергийните резерви на световната гора. Истинската мощ на верданите се процежда в непосредствена близост до повърхността. — Той се наведе към тях и ги изгледа втренчено. — Можете да ми помогнете да я източим.

Солимар смръщи вежди, сякаш не разбираше какво се очаква от него.

Сели бе още по-объркана.

— Не можеш ли да ни обясниш по-подробно? Не забравяй, аз не съм зелена жрица.

— Но пък си човек. Това е сила, от която се нуждаем. — Бенето отпусна ръце. — Накарайте дърветата да осъзнаят, че не са мъртви и че е глупаво да се предават.

— Но нали поискаха да отнесем фиданки на други светове? Това не показва ли, че не се предават? — попита Солимар.

— Отчасти — отвърна Бенето. — Но тук, на Терок, световната гора реши, че е победена. Тя знае, че хидрогите могат да се върнат всеки момент. Въпреки това старите дървета са запазили част от силата си. Трябва да ги убедите да я призоват. Не им позволявайте да се отказват.

— И как да го направим? — попита Сели.

— Чрез дървесен танц.

Солимар и Сели погледнаха скептично голема. Бяха заобиколени от обгорели дървета и мирис на смърт.

— Наистина ли смяташ, че е толкова просто?

— Веднъж вече дърветата усетиха, че във вас се спотайва нещо. Можете да накарате верданите да си спомнят.

— Това някакъв ритуал ли е? — попита Солимар.

— Или се майтапиш? — добави Сели. — Да танцуваме на тези обгорели дънери?

— Да. Защото ще им демонстрирате силата на живота и вашата жизненост. — Бенето разпери ръце към повалените дървета. — Аз съм създание на световната гора и същевременно съм човек. Именно човекът в мен е в състояние да разбере какво е да си упорит и да не се предаваш. Помислете си сега за тях. Световните дървета са свързани с корени и чрез тях са приемали всичко, което се намира в земята. Те са силни и търпеливи, но са забравили как да се бият. Те се съпротивляват само на онова, което ги сполетява непосредствено. Пасивни са, за разлика от нас, хората. Докато хидрогите и фероуите се сражаваха, дърветата бяха сигурни, че ще бъдат унищожени. Те се предадоха тук, с надеждата да оцелеят другаде — чрез разпространяването на малки дръвчета на други светове.

Лицето на Сели се разведри.

— Но Рейналд не им позволи да се откажат! Спомням си как им крещеше, заедно с двама зелени жреци, докато не започнаха да се бият!

Бенето кимна.

— Рейналд накара верданите да се пресегнат до дълбините на силата си, дълбини, до които не бяха стигали. Нашият брат ги принуди да вземат активна роля в отбраната. Въпреки че сражението доведе до ужасяващи загуби на Терок, хидрогите бяха прогонени и световната гора все още е жива.

— Той протегна изцапаните си с пепел ръце към Сели и Солимар. — Сега искам от вас да направите същото. Тези обгорели и осакатени дървета осъзнават, че хидрогите ще се върнат, за да довършат започнатото. Но вече са спокойни, защото разпространението на фиданките започна. Ние обаче не бива да им позволяваме да изоставят Терок.

— Така е, дори безнадеждната кауза е кауза — каза Сели.

— По-добре да се биеш, отколкото да се предадеш.

— Именно. Направете това, което направи Рейналд — покажете им силата на човешката радост, упоритост и настойчивост. Верданите знаят за тези неща, защото са съхранени дълбоко в съзнанието им, но мисля, че не ги разбират.

Солимар погледна обгорелите клони и дънери.

— И дървесният танц може да им помогне?

— Верданите го възприемат по различен начин. През всички тези години между тях и хората на Терок се е създала връзка — дори с хората, които не са зелени жреци. Връзката с нашето семейство например е много силна. Ето защо сестра ни Сарейн бе така потресена от случилото се тук, въпреки че не смяташе да остане. И затова брат ни Рейналд успя да прати толкова силно послание на гората чрез двамата зелени жреци. Сега ти, Солимар, и ти, Сели, трябва да помогнете на дърветата. Вашият дървесен танц ще провокира отговор, ще пробуди задрямалите сили и енергии на гората, ще накара силата да поеме нагоре през корените.

— Прилича ми на магия — прошепна Сели.

— Силата я има, повярвайте ми. Верданите са придали на телата си формите на гигантски дървета и ще го направят отново, когато му дойде времето. — В гласа на Бенето се доловиха тревожни нотки. — Вдъхновете ги. Накарайте ги да разберат, че не бива да чакат векове, за да се възстановяват с прекалено спокойното си темпо. Необходими са ни сега, преди да се появят хидрогите.

— Съгласна съм — каза Сели и пристъпи към един обгорен дънер. — Да започваме.

Впи пръсти в овъглената кора и я отчупи — и отдолу се появи живо дърво. Още щом го докосна с пръсти, почувства прилива на мъзга вътре, на кръвта на земята. Корените му се спускаха надълбоко, свързваха се с корените на други дървета и създаваха огромна мрежа, която се простираше на всички континенти. Това ли бе, което усещаха непрестанно зелените жреци?

Бенето остана неподвижен като дърво, пръстите на краката му постепенно се заровиха в меката земя и изчезнаха вътре.

— След хидрогската атака световната гора се зарови надълбоко, там, където запасите й от енергия ще са на сигурно място — обясни дървесният голем. — Въпреки това гората откликна с изблик на радост на вашия дървесен танц, когато го изиграхте, без да знаете, че някой ви наблюдава. Опитайте се да предизвикате подобен отговор и сега, а аз ще съм тук и ще се постарая да ви помагам. Ще използвам човешкото си съзнание, за да обясня на верданите това, което трябва да знаят.

Въпреки че всичко наоколо бе обгорено, Сели усещаше с пръстите си, че в други части на гората животът се пробужда. Ала тези усещания идеха от много далече, от изолирани потайни кътчета.

— Живи са, но трябва някой хубаво да ги раздруса, за да го осъзнаят — каза тя. — Хайде, Солимар.

И огледа близките клони, сякаш се опитваше да прецени кои от тях са в състояние да издържат тежестта им. Усмихна се на Солимар и си пое дъх, за да се подготви.

— Ще започна с танца на кондоровата муха, после ще мина към „преследването на пеперудата“.

— Ще те следвам. — Очите на Солимар блеснаха.

Заподскачаха едновременно, изпълняваха различни бързи и сложни движения. Солимар се завъртя, грабна я с мускулестите си ръце и я подхвърли нагоре. Сели се изви с грациозността на газела, оттласна се от един дебел клон, прехвърли се на съседния, оттам скочи наново и изпълни тройно салто във въздуха. Беше забравила какво удоволствие й доставя танцът. Скочи върху покритата с пепел земя и отново рипна нагоре. Солимар я следваше по петите.

Вдигнал към небето изваяната си брадичка, Бенето отново разпери ръце встрани и каза:

— Сега ще поискам от тях да ви гледат. Трябва да ги накараме да използват живителната сила на енергията, която се крие под корените им.

Всеки път, когато докосваше клон или стъбло, Сели усещаше искра, като освобождаването на електрически заряд, предназначен да пробуди задрямалата гора. Зад тях Бенето бе пъхнал ръка в стеблото на едно дърво. Лицето му бе съвсем неподвижно, като скулптура, но същевременно бе напрегнато и съсредоточено. Желанието му да накара верданите да ги гледат бе очевидно.

Сели продължаваше да танцува. Движенията на дървесния танц имаха за цел да изобразят различни моменти от живота в гората: полюшващи се клонки, летящи насекоми, разцъфващи цветчета.

Танцът започна да набира скорост и ритъм и Сели с изненада установи, че започват да се случват странни неща. На земята, там, където стъпваха босите им крака, и където според Бенето се криеха залежи от енергия на световната гора — се появяваха внезапни зеленикави проблясъци. Сякаш пробудени от съзидателната енергия на нейните движения, се показваха яркозелени листа, родени от мъртвите обгорени клетки. Нови растения протягаха нагоре клонки.

Солимар улови един дебел клон, завъртя се около него, премести умело центъра на тежестта си, напъна мишци и скочи. Миг след това клонът под него се отърси от обгорялата си кора и позеленя. Потоци енергия нахлуваха през корените в задрямалото стъбло. Появиха се свежи пъпки — и почнаха да разцъфват.

А на земята Бенето „размърда“ корени, за да потърси друго дърво. Опря ръце в съседния дънер, сетне бавно се сля с него.

Сели и Солимар продължаваха сложния си танц по и сред обгорените дървета и ранената гора бързо набираше сили и се възстановяваше. Всяко място, което докосваха, беше като крак, стъпил в локва, само дето вместо капки вода оттам бликаше живот.

Двамата тичаха и се премятаха едновременно — терокска комбинация от балет и гимнастика, все по-бърза. Там, където минаваха, движенията и ентусиазмът им помагаха на световната гора да се излекува, пробуждаха живота и премахваха белезите от пожарищата. Сели се засмя от радост.

Продължаваха да се вият нови клонки и свежи листа. От земята се показваха фиданки, изпълнени с експлозивната сила на буйния растеж. Във въздуха миришеше на влага, цветя и зеленина.

Бенето измъкна ръце от потръпващото дърво, като хирург от дълбока рана, и извика на танцьорите:

— Животът е движение и веселие. С помощта на вашия дървесен танц вие разпространявате есенцията на живота. Продължавайте! Покажете на тези уморени дървета смисъла на съществуването.

В момента Сели не се интересуваше от обясненията на зеления жрец, нито от неговата философия. Тя се забавляваше искрено. Единственото, което би искала да узнае, бе дали от танца й има полза — за световната гора, за нея, за Солимар и Бенето.

Двамата със Солимар продължиха да танцуват часове, без да забелязват нито хода на времето, нито собствената си умора. Най-сетне, когато здрачът забули небето, рухнаха на земята в пълно изтощение, заобиколени от чудотворна нова растителност. Макар и капнала и обляна в пот, Сели никога не се бе чувствала по-доволна. Солимар я прегърна, притисна я към себе си и я целуна — целувка, в която имаше колкото радост, толкова и благодарност.

— Днес извършихте велико дело. — Затъналият до колене в зеленина Бенето се обърна към тях. — Надявам се, че сте склонни да го повторите при първа възможност.

Сели се огледа изумено. Световната гора сякаш си бе поела дъх с пълни гърди и бе възстановила силите си. Сякаш бяха напръскали със свежа вода умореното й лице. Тя отпусна глава на гърдите на Солимар.

— Мисля, че ще се справим.

Бенето разпери ръце и се свърза още по-здраво със световната гора.

— Сега сме много по-силни. Верданите продължават да отправят своя зов, изпратен за първи път много, много отдавна. Съвсем скоро помощта ще пристигне.