Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (67)

65.
Ческа Перони

През целия ден рояци бавно крачещи кликиски роботи кръстосваха повърхността на Йон 12, обгърнати от облаци замръзнали газове. Стройните им редици прекосяваха покритата със сняг равнина недалеч от хълма, на който бе замрял двигателят на булдозера. Ческа не можеше да определи накъде са се насочили.

— Може би имат кораби и припаси, скрити на други места — подхвърли Пърсъл. — В края на краищата нали самите те бяха закопани. — Той потрепери от студ.

Ческа погледна бледото му лице. Акумулаторите бяха на изтощаване и скоро в кабината щеше да се възцари космически студ.

— Може да е по-лошо. Например да нападнат нашата база.

Докато стояха безпомощно на хълма, тя имаше предостатъчно време да мисли за Ихи Окая, за разрушаването на Рандеву и за разпръснатите кланове. Сега повече от когато и да било прокудените родове се нуждаеха от човек, който да ги събере и организира, който да е по-скоро техен водач, отколкото говорител. Ако клановете не координираха действията си, Голямата гъска скоро щеше да им прекърши гръбнака.

Картината се очертаваше доста тревожна, още повече че в момента Ческа не бе в състояние да предприеме нищо. Вече бе видяла двама души да умират, преди ордата чуждоземни роботи да се понесе през равнината. Започваше да си мисли, че маршируващите черни машини могат да се окажат много по-голяма заплаха от зевесетата.

Каквото и да ставаше, първостепенна задача си беше да се добере до главната база.

И в този момент, като по команда, по радиостанцията пристигна поредният сигнал.

— Ей, Пърсъл? Говорител Перони? Идваме да ви спасим. Двама сме, с булдозер. Съжаляваме, че се забавихме толкова, но не можем да засечем сигнала на вашия радиофар.

Пърсъл се наведе над пулта за управление и промърмори:

— Роботите сигурно са го повредили.

— И по-добре. Иначе досега да са ни засекли.

Пърсъл занатиска копчетата едно след друго.

— Изпращам ви координатите ръчно. Намираме се на билото, но не искам да включвам прожекторите. Предпочитам да не привличам вниманието на роботите.

— А, ето ви! По-близо сте, отколкото си мислехме. Виждаме ви вече. Но… тези роботи са хиляди! Какво сте направили бе, хора?

Ческа се наведе към микрофона.

— Гледайте да не се приближавате към тях. Избягвайте контакти.

Пърсъл добави:

— Те ни нападнаха. Убиха Данвие и Джак.

След малко Ческа видя предните светлини на булдозера, който пълзеше към тях. Отрядите кликиски роботи в равнината също забелязаха приближаващата се машина и защъкаха като раздразнени насекоми.

— Тази работа никак не ми харесва — промърмори Пърсъл.

— Изчезвайте! — извика Ческа в микрофона. — Обръщайте и потегляйте с пълна скорост към базата! Нас ни оставете. Не им позволявайте да…

Зад булдозера се оформи верига кликиски роботи — пресичаха пътя за отстъпление. Водачът на машината започна да криволичи.

— Много са! Съмнявам се, че идват да си стиснем ръцете.

— Карайте с максимална скорост. Можете да им избягате — продължи да дава инструкции Ческа.

Още роботи се появиха в далечината. Не бързаха, сигурни в своето превъзходство. Булдозерът направи остър завой, търсеше възможност за отстъпление.

— Попаднахме в капан. Какво са намислили според вас?

— Махайте се оттук! — извика отново Ческа.

Булдозерът се понесе към роботите, набра скорост и блъсна две от черните машини, които отказаха да се отдръпнат от пътя му. Тежкият булдозер се разтресе, а двата робота отхвърчаха настрани в слабата гравитация. Но седем други вече се бяха вкопчили на различни места в обшивката.

— Бягайте, бягайте! — викаше Ческа, но знаеше, че вече е твърде късно.

Откъм уредбата долетяха уплашени викове и ужасяващи звуци.

— Изтръгнаха двигателя! Не мога да помръдна! Всеки момент ще пробият корпуса…

Целият булдозер бе покрит с кликиски роботи. Внезапно над него се издигна облак пара, която замръзна мигновено — въздухът бе напуснал кабината като последния дъх на умиращ.

Пърсъл затрепери. По бузата му се търкулна сълза. Ческа искаше да изкрещи, да избухне, да направи нещо. Блъсна металния пулт, сякаш беше нагръдната плоча на някой робот.

— По дяволите! — Очите й се напълниха със солени сълзи.

Не чуха повече нито дума от другия булдозер. Сърцето й се бе свило от страх и гняв. Измъчваше я ужасяваща безпомощност. Пърсъл трепереше неудържимо.

Войнствените роботи продължаваха да трошат булдозера и да разхвърлят останките му из снега. Когато не остана нищо повече за рушене, се строиха и се отдалечиха с равна стъпка.

Пърсъл погледна умоляващо Ческа, сякаш тя можеше да реши проблема.

— Какво искат? Не ни попитаха нищо. Нямаше никакви заплахи, никакви заповеди — просто се нахвърлиха като хищници.

— Очевидно целта им е да разрушават всичко, макар че не мога да разбера причината за това. Нали видя каква голяма армия са — какви планове биха имали на Йон 12? — Тя спря, стресната от друга възможност. — Ами ако имат намерение да напуснат планетата?

— За това ще им трябват кораби, говорителке.

— Може и да имат кораби тук някъде. Или да си построят, като използват машините и материалите, които успеят да намерят.

Пърсъл преглътна и адамовата му ябълка подскочи уплашено. Досега не му бе хрумвала подобна идея.

— Сигурно затова са се насочили към базата! Там има предостатъчно инструменти и материали.

Ческа отново посегна към предавателя, действаше с бързи гневни движения.

— Трябва да предупредим главната база. Не зная още колко ще издържи предавателят, но не бива да ни пращат помощ. Трябва да са готови да се защитят.

— Ами ние? — Пърсъл премигна. — Няма да оцелеем тук повече от ден-два дори да пестим максимално енергия. И без това вече…

Тя го изгледа остро.

— Нямам представа колко бързо могат да се придвижват ордите кликиски роботи, но ще стигнат базата много преди това. Мина цял ден, откакто поеха на поход.

Наведе се към микрофона и преразказа накратко случилото се в последните минути. Лицето на операторката на екрана стана още по-угрижено.

— Говорителке Перони, нищо не можем да направим! Ние сме миньорска база. Не разполагаме с оръжия.

— Съберете всички налични кораби и евакуирайте хората.

— Кораби? Говорителке, нали ги разпратихме да предупредят клановете. Още никой не се е върнал.

Решението й да предупреди клановете сега лишаваше базата от възможност да се спаси. А бе смятала ЗВС за най-голямата заплаха.

— Нали сме скитници — измислете нещо! Затворете се в куполите и се барикадирайте. — Тя погледна инженера до себе си, но той само поклати глава.

— Ще ги разкъсат, както направиха с булдозера. Ако наистина решат да проникнат в куполите…

— Прегледайте миньорското снаряжение и подберете всичко, което може да ви помогне да се защитавате — продължи тя. — Накарайте хората да си сложат скафандри и ги изстреляйте в космоса с товарни сонди, щом нямате достатъчно кораби.

— Но колко ще издържат там без животоподдържаща система? — не спираше да мънка до нея Пърсъл. — Говорителке, всички ще измрем до часове!

— Може и да е по-скоро, ако не предприемат нещо. — Тя се намръщи. — Няма ли някакъв начин да се промени режимът на реактора, така че да достигне свръхкритична точка? Да го взривим заедно с всички настъпващи роботи?

Инженерът се ококори като дете, което се е пробудило от кошмарен сън.

— Има, разбира се, но това ще помете цялата база! Всички ще умрем.

Ческа втренчи в него хладен поглед и каза спокойно:

— Но поне ще попречим на роботите да напуснат планетоида.

Настъпи продължителна пауза. Накрая Пърсъл промърмори съкрушено:

— Да, така е.

— Вече идват! — извика операторката от екрана. — Пет робота току-що се появиха край реактора. Виждам още десет, не, над двайсет, отвъд ръба на кратера. Истинско нашествие!

— А ние сме приковани тук — прошепна замаяно Ческа.

— Поне сме в безопасност…

— Я стига! — Тя бе по-обезпокоена за скитниците в базата, напълно беззащитни пред ордите роботи. Като говорителка на скитниците, трябваше да е до тях винаги, когато се намираха в тежко положение, да ги вдъхновява, да им помага в откриването на изход. — Няма ли някакъв начин да стигнем дотам?

— Ако имаше, отдавна да съм го предложил.

— Помощ! — извика операторката.

— Какво става? — извика Ческа.

— Двама от нашите са решили да подкарат тежките изкопни машини срещу роботите и да ги използват като танкове. Трети ще се опита да промени ъгъла на оръдието за контейнери. Не зная дали ще може да го настрои за толкова ниска траектория. Ние… — Думите й бяха прекъснати от зловеща експлозия и свистене на напускащ купола въздух.

Последва буря от разпокъсани съобщения, всичките на една и съща честота, заглушаваха се взаимно и увеличаваха общия хаос. Пърсъл използва издъхващата система на булдозера, за да сменя картините — виждаха се черни роботи, струпани около купола, проправяха си път през барикадите и разглобяваха животоподдържащата система. Шест робота събориха една херметично затворена подстанция.

На вратата се показаха двама души в скафандри. Единият носеше ракетомет, другият бе въоръжен с дълъг метален прът. С първия изстрел човекът с ракетомета повали най-близкия робот, но въпреки че екзоскелетът му беше обгорен, самият робот изглеждаше невредим. После двамата скитници се хвърлиха срещу механичните нападатели. След секунди бяха убити.

Ческа затвори очи, не за да се скрие, а за да се съсредоточи върху всяка, дори най-малката възможност. Но ней хрумваше нищо. Пърсъл изпъшка и започна да рецитира някакви имена с нисък напевен глас. Тя не знаеше дали инженерът има роднини на Йон 12, но скитниците се смятаха за част от един голям клан. Той повтаряше имената на мъже и жени.

А сега всички те бяха избити.

Операторката в главния купол бе напуснала поста си, но камерата продължаваше да предава разпокъсани изображения. Виждаха се искри от множество експлозии, дим и пара нахлуваха в помещението. Светлините трепкаха.

— Те са неуязвими! — извика някой.

— Животоподдържащата система е напълно разрушена. Няма начин да я задействаме отново.

— Проникнаха в първия купол! Експлозивно разхерметизиране — тук всички са мъртви. Куполът е отворен.

— В името на Пътеводната звезда!

Виковете и писъците постепенно затихваха. Ческа седеше сгърчена на седалката, парализирана от гняв и безпомощност. Можеше само да мечтае за някакъв чудодеен способ да нанесе съкрушителен удар на механичната армия.

— Гравитацията е ниска — каза тя накрая. — Дори пешком лесно ще изминем голямо разстояние. — Можем да тичаме. Колко време ще ни отнеме?

— Скафандрите наистина са чудесни, говорителке, но както ти казах, дори те няма да издържат на абсолютния студ повече от няколко часа. Не можем да стигнем до Йон 12 за толкова кратко време.

Тя удари с юмрук по металната стена.

— А дори и да успеем, те вече са проникнали в купола.

На трепкащия екран изникнаха няколко фигури — бягаха, преследвани от зловещите черни силуети. От говорителите ехтяха взривове и стържене на разкъсван метал. Изведнъж към камерата се приближи едра сянка. Чу се пукот и картината изчезна.

Вече приемаха само звук. Скоро обаче и последните викове спряха. Никой не отговаряше на повикванията на Ческа.

— Няма оцелели — каза Пърсъл унило. Продължаваше да следи данните на пулта. През последния половин час температурата бе спаднала драстично. — Енергията свършва. Няма начин да презаредим акумулаторите.

— Изглежда, ни остават два избора — или бавна, или бърза смърт — рече Ческа и се надигна решително. — Но аз няма да се предам. Ние сме скитници.