Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scattered Suns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32гласа)

Информация

Сканиране
Mandor(2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko(2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Разпръснати слънца

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, София, 2007

ISBN 978–954–585–760–7

История

  1. —Добавяне

64.
Антон Коликос

Всяка крачка ги приближаваше към зората. Когато най-сетне изкатериха скалистите хълмове и видяха величествения пейзаж под поруменялото небе, почувстваха внезапен прилив на енергия.

Антон бе уморен и гладен повече, отколкото би могъл да го опише с думи. Запасите им от храна и вода бяха свършили незнайно кога: той бе престанал да следи хода на времето. Часовете вече нямаха никакво значение — единственото важно бе да скъсят разстоянието между себе си и светлината. А след това трябваше да прекосят и просторната равнина до оазиса Сек да, другия покрит с купол град на планетата.

— Ще оцелеем — рече губернаторът Ави’х развълнувано при вида на светлината. — Следвайте ме и ще ви отведа при вашето спасение. — Направи няколко забързани крачки, но изведнъж спря и се огледа объркано, очакваше някой да му покаже посоката. Беше изгубил самоувереност, откакто се бе лишил от своя верен помощник.

Антон знаеше, че илдирийците се нуждаят от поне десетина свои сънародници, за да могат да запазят здравия си разсъдък, да подкрепят душевните си нужди, да чувстват така необходимата тизм-връзка. Но сега бяха останали само четирима, плюс него, а и той също от време на време страдаше от пристъпи на отчаяние. Нямаше да се възстановят, ако не откриеха скоро други илдирийци.

Всички разпериха ръце и вдигнаха лица нагоре, сякаш пиеха от светлината. Местността бе равна и еднообразна, ако се изключеха дълбоките каньони, чиито дъна се криеха в тъмни сенки. Продължиха напред.

Най-сетне на хоризонта заблещука ярка светлина и инженерът Нур’оф и копачът Вик’к извикаха едновременно от радост. Губернаторът Ави’х обяви:

— Напред към Марата Секда! Вече не сме сами — кликиските роботи ще ни помогнат.

Паметителят Вао’сх спря до Антон и двамата се загледаха към далечния купол.

— Посещавал съм Секда само в тъмния период. Не можеш да си представиш колко се радвам да я видя.

— Дотам все още има много километри, Вао’сх — отбеляза Антон.

— И все пак поне вече виждаме целта си. Наближава краят на нашето премеждие.

Но Антон все още не можеше да се отърси от безпокойство за това какво ще намерят в града. Древните легенди за шана рей можеше да се обяснят с подсъзнателни страхове, но със сигурност имаха някаква реална причина и той не гореше от желание да се изправи срещу нея. Спомняше си лабиринта тунели, които Нур’оф бе открил под повърхността на планетата. Дълбоко в себе си бе склонен да вярва, че кликиските роботи са най-вероятните саботьори, въпреки че илдирийците съжителстваха с тях от столетия. Кой друг би могъл да бъде?

И въпреки всички тези съмнения едно бе сигурно. Секда си оставаше единствената им надежда. Имаха нужда от храна, припаси и начин да напуснат планетата.

— Побързайте! — Губернатор Ави’х затича напред, възвърнал като по чудо силите си. — Стигнем ли града, ще сме в безопасност.

Почувствал съмненията на Антон, Вао’сх предпазливо поклати глава и му прошепна:

— Не го казвай. Не бива да им отнемаме надеждата. Сега, когато се измъкнахме от тъмнината, страховете им от шана рей са забравени. Нека се излекуват, преди да им вселиш нови кошмари.

Антон кимна неохотно, но реши да си държи очите отворени.

С наближаването на града възбудата и облекчението на илдирийците нарастваха.

— Отървахме се от мрака! — подвикваше губернаторът, почти готов да заподскача от радост. Хукна напред, следван от Нур’оф и копача Вик’к. Само старият паметител остана с Антон.

Изкатериха полегатия склон и стигнаха покрайнините на града.

Губернаторът спря и се обърна. Антон помогна на паметителя по нагорнището и всички се взряха в покрития с купол град.

И зяпнаха от почуда. Доскоро в града бе имало само шепа кликиски роботи, но сега той гъмжеше от машини. Бяха хиляди и щъкаха като мравки в мравуняк.

— Не мислех, че дори в целия Спирален ръкав има толкова много кликиски роботи — рече Вао’сх.

През тъмния период на Марата тайнствените роботи бяха работили упорито, бяха прокопавали тунели и бяха издигали сгради. Антон пак си помисли за тунелите, които Нур’оф бе открил на Марата Прайм.

— Виждам, че са положили доста усилия — каза и преглътна болезнено.