Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scattered Suns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32гласа)

Информация

Сканиране
Mandor(2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko(2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Разпръснати слънца

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, София, 2007

ISBN 978–954–585–760–7

История

  1. —Добавяне

45.
Бенето

Терокската нощ бе тиха, но изпълнена с гласове от гората. Поради двойната си натура, умът на Бенето можеше да се смесва и да става едно цяло със световните дървета, или да се отдръпва и да бъде самостоятелен. Всъщност Бенето не бе нито едното, нито другото — оставаше затворен някъде по средата.

Дървесният голем седеше сам в пръстена от пет догарящи дънера, стърчащи като храм на ранената гора. Блещукащи фенери святкаха като ярки очи откъм възстановените селища, където живееха оцелелите терокци. Импровизираните домове бяха пълни със светлина, топлина и удобства благодарение на скитниците, които бяха помогнали за тяхното издигане. Фосфоресциращи нощни насекоми се носеха из въздуха и оставяха зад себе си синкави сияещи дири, сякаш бяха падащи звезди.

Сарейн се приближи безшумно откъм сенките. Той я усети и същевременно си даде сметка, че тя е изгубила всички свои естествени чувства за световната гора. Сарейн не носеше фенер не защото се опитваше да се промъкне незабелязано, а за да не забележи някой, че идва при него.

— Бенето, трябва да говоря с теб. Трябва да разбера нещо.

— Да, Сарейн. Сигурно.

От няколко дни бе заобиколен от бивши приятели и учудени доброжелатели. Сега, когато им бе предал призива на световната гора и им беше казал да разпръснат фиданките колкото се може по-надалече, изтощените хора работеха още по-усилено, а много зелени жреци бяха предложили да разнесат фиданки до други колонии на Ханзата. И всички гледаха с опасение небето — страх ги беше хидрогите да не се завърнат.

Сарейн бе обещала да помогне, като повика корабите на Ханзата — това бе нейно задължение и тя знаеше как може да се направи, — но продължаваше да страни от него. Сякаш нямаше никакво желание да повярва във фантастичната му история и нямаше никакво доверие на дървесното подобие на брат си. От друга страна, беше прекарала твърде много време на Земята, сред бизнесмени и учени, и бе учила, вместо да приема.

А сега най-сетне стоеше пред него, готова да задава въпроси. Той усещаше, че Сарейн се разкъсва между два свята: родена на Терок, тя мечтаеше да е на Земята, ала въпреки това се бе завърнала в опустошената си родина, както й повеляваше дългът.

С чворестите си очи той я виждаше съвсем ясно въпреки мрака. От последния път, когато се бяха срещали, малко преди тя да замине за Земята, лицето й се бе издължило, бе станало по-сурово. Отговорността и напрежението оказваха влияние, за разлика от благотворното въздействие, което имаха световните дървета на Терок. Бенето се запита дали понякога тя не съжалява за избрания път, за решението да прекъсне връзката със своята раса. Може би сама не осъзнаваше какво бреме носи на плещите си.

Тя го погледна и той видя уплахата в очите й.

— Какво си ти? Наистина.

— А ти какво виждаш?

— Виждам нещо, което прилича на брат ми, когото вече оплакахме. С него изгубихме и Рейналд. Защо се върна?

Докато се надигаше, крайниците му изскърцаха.

— Аз съм син на Терок. Световната гора, която толкова много обичах приживе, ме избра, повика ме и ме създаде такъв, за да мога да съм ясният глас на верданите и, ако е необходимо, военачалник в нашата война. — Бенето пристъпи към нея. — Сарейн, лесно е да се обясни причината за моето завръщане. Не и за твоето обаче. Ти дойде на Терок, но световната гора долавя чувствата ти. Знаем, че дълбоко в сърцето си не желаеш да си тук. Аз и световната гора го усещаме в душата ти.

Сарейн бе ядосана и объркана. Скръсти ръце на гърдите си и отсече:

— Върнах се на Терок, защото сметнах, че е правилно. Аз съм най-голямото оцеляло дете от управляващата фамилия. Отговорността го налага.

— Само че не вярваш в това.

Тя повдигна вежди.

— Аха. Сигурно ти смяташ да поемеш водачеството тук.

— Нямам никакъв интерес към това. — Бенето млъкна, после добави: — Също като теб.

Сарейн се нацупи, но и двамата знаеха, че само се преструва.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти знаеш, че мястото ти не е тук. Сърцето и умът ти лежат другаде. Винаги е било така.

— Обсъждала съм задълженията си надълго и нашироко с председателя Венцеслас.

— Народът на Терок заслужава някой, чиито корени лежат в тукашните недра. Ти, Сарейн, си листо, носено от вятъра, а не закотвено дърво.

Сестра му отмести очи.

— Но… нима не бива да помагам на своите сънародници?

Бенето положи покритата си с кора ръка на рамото й.

— Сарейн, не искам да те обидя. Ти си нашият посланик на Земята. Със сигурност ще помогнеш много повече на Терок, ако се върнеш там. Тук не е за теб.

Дишането й се учести. Бенето усещаше, че всеки миг ще се разплаче.

— Но… виж какво направиха хидрогите с Терок. И тези фероуи! Нашите сънародници се нуждаят от защита.

— Хидрогите ще се върнат и ти не можеш да направиш нищо, за да ги спреш. Затова пък ще ни помогнеш в разпръсването на фиданките с кораби на различни светове. Започни от колониите на Ханзата. — Бенето й се усмихна с дървените си зъби. — Не се тревожи, Сарейн. Преди повече от година бе пратен зов отвъд пределите на Спиралния ръкав — още когато хидрогите унищожаваха първите световни дървета на Гарванов пристан. Много преди хидрогите да открият Терок, насам потеглиха подкрепления, прекосяват с максимална скорост безмерни разстояния. — Той извърна главата си към нея. — Следващия път, ако успеем да задържим врага достатъчно дълго, гората няма да се сражава сама. Съюзниците идат.