Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (40)

38.
Тасия Тамблин

Във вечерните часове, след приключване на служебните задължения, Тасия излизаше да се поразтъпче в лабиринта от скитнически навеси и палатки. Заради зевесарската й униформа мнозина я гледаха с нескрита подозрителност, отговаряха нелюбезно на въпросите й, а други виждаха в нейно лице посредник, дори застъпник за техните проблеми. Въпреки това Тасия усещаше, че тук не си е на мястото.

След като поразпита, реши да поговори с Роберто Кларин, бившия управител на Ураганово депо. Тъй като беше способен администратор и един от първите затворници, докарани тук, той, изглежда, бе необявеният водач на групата. Може би можеше дай помогне.

Кларин крачеше до нея и перфектно излъскания ЕА, навеждаше глава под знамената и махаше на прашните работници, които се прибираха от полето. Беше едър мъж с шкембенце, прям и откровен, не особено огорчен, нито сърдит.

— Мнозина скитници ще се почувстват предадени заради избора, който си направила, момиче. И баща ти сигурно щеше да е сред тях.

Тасия стисна устни.

— Може би. Но аз се опитах да следвам Пътеводната си звезда.

— И ето докъде те доведе. — Кларин въздъхна. — Знаеш ли, даже е приятно да стоварваш цялата вина върху някой, който носи зевесарска униформа. Не че това ще помогне.

— И все пак, ако има нещо, което мога да направя… Вярно, че заради произхода ми едва ли ми имат пълно доверие, но все пак съм офицер и мога да се преборя с дребната бюрокрация.

— Какво пък, заслужава си да опитаме. Зевесетата, които обитават новата база, изглежда, дори не могат да разговарят на прост стандартен. Отправих официално запитване за някои неща, които ще са ни от полза. Мислиш ли, че можеш да ускориш процеса? И да им предадеш оплакванията ни.

— Ще го направя. — Тя се усмихна огорчено. — Трябва обаче да те предупредя, че от доста време началниците престанаха да се вслушват в думите ми. По-скоро се опитват да ме изкарат от играта. Дори не знаех за предстоящите операции срещу скитниците: научих едва когато всички около мен взеха да се тупат по гърбовете за успешния им завършек.

— Какво всъщност искат? — попита малко раздразнено Кларин. — Обясни ми. Докараха ни тук, на Ларо, без да ни предявят никакви обвинения. Изглежда, сякаш просто очакват от нас да им вдигнем колонията. Разбира се, ние ще свършим по-добра работа от тези аматьори. Ха! И все пак това е най-странният затвор, който мога да си представя. — Той я гледаше втренчено. — Не сме направили нищо лошо, Тамблин. Ще ни кажат ли най-сетне какви са престъпленията ни според тях? Или ще ни държат тук без никаква причина?

— Честно казано, не зная. Не съм сигурна дали и те знаят. Изглежда, зевесетата просто искат за известно време да ви отстранят от пътя си. Може би възнамеряват да ви използват като козове за размяна, ако някога се изправят срещу водачите на кланове или говорителката.

— Или искат да им построим колония — упорстваше Кларин и клатеше глава, докато оглеждаше всичко наоколо едва наченатите строежи, водните помпи, слънчевите генератори. — Непрестанно се караме с цивилните им инженери. Настояват всичко да се направи според техническите им указания и естествено не излиза както трябва. Ние имаме подобри идеи, но те не ни позволяват да ги използваме.

— Те са свикнали да правят нещата по своя си начин.

— Всъщност какво ме интересува? — продължи Кларин. — Предпочитам да си мисля, че няма да останем тук дълго. Нека Голямата гъска сама си направи колонията. После, когато всичко се разпадне, ще ни обвинят, че сме я саботирали.

— Но клановете ще трябва да намерят нови места, където да се заселят, нали? Защо да не го направят тук и да обявят Ларо за своя територия?

— Тук? — Кларин се намръщи. — Веднага щом това място стане привлекателно, Голямата гъска ще ни го отнеме. Ха! Скитниците са се справяли и в по-трудни условия. Нима си мислят, че една най-обикновена планета може да е голямо предизвикателство?

Продължиха да обикалят лагера. Вече се смрачаваше. След малко Тасия намери сили да го попита дали е чувал нещо за Джес, за чичовците й, за приятелите. Кларин не разполагаше с кой знае каква информация, но й разказа за краткия съюз на говорителката Перони с Рейналд от Терок, който бе загинал при една от последните хидрогски атаки. Тасия знаеше, че Джес изпитва силни чувства към Ческа — или поне така бе преди години. Щом сега чичовците й управляваха Плумаските водни мини, това означаваше, че Джес е изчезнал. Някъде.

Наближиха другия край на лагера и се натъкнаха на сблъсък между охраната и група скитнически деца. Едно компи-гувернантка се бе изтъпанило между войниците и децата, за които отговаряше, и викаше:

— Не бива да разговаряте по този начин с децата! — Беше УР, компито, което бе и неин учител, когато беше малко момиче на Рандеву.

— Тези деца са недисциплинирани и опасни — възрази един от войниците. — Опитваме се да ги държим далече от строежите за тяхна собствена безопасност.

— Аз ще се погрижа за тяхната безопасност — заяви УР. — Това не е ваша задача.

— Слушай, компи, ние решаваме кое е наша задача.

— Тези деца са поверени на мен. Не можете да се приближавате до тях. Не можете да им заповядвате. Не бива дори да разговаряте с тях.

Тасия едва сдържа смеха си. Спомни си времето, когато УР я бе наглеждала. Компито-гувернантка изобщо не се бе променило.

— Какво става тук, сержант?

Войниците извърнаха глави и щом зърнаха пагоните, лицата им светнаха. Нямаше начин да се досетят за произхода й, още повече в сумрака. Тя едва се сдържа да не им кресне.

— Това малко компи се прави на голям началник, командире.

— Това малко компи, изглежда, си знае задълженията по-добре от вас, сержант. По заповед на генерал Ланиан всички скитнически затворници трябва да бъдат оставени на спокойствие. Да правят каквото си искат.

— Но, командире, скоро ще се стъмни. Тези деца не трябва ли да са в леглата? Скитниците не бива да…

— Гувернантката-компи ще се погрижи за тях. Сега те са нейна отговорност. Родителите им са й ги поверили при разрушаването на Рандеву. Тя е напълно в състояние да оценява всяка ситуация. От друга страна, ако вие и хората ви нямате с какво да се занимавате, сигурна съм, че бих могла да се погрижа за това. Или да ви направя инспекция.

Войниците побързаха да се отдалечат веднага щом ги освободи. И да имаха някакви коментари, размениха ги с приглушени гласове. Роберто Кларин се разсмя. Компито извъртя гладкото си полимерно лице и сензорите му се озариха — сигурен знак, че УР я е познала.

— Виждам, че обучението ми не е отишло напразно, Тасия Тамблин.

— Може и да не съм била най-добрата ти ученичка, УР, но все нещо е останало.

Компито погледна ЕА, която стоеше като статуя.

— Това твоето компи-слушател ли е? Има някаква промяна.

Тасия преглътна.

— ЕА пострада при инцидент, докато изпълняваше една задача по мое нареждане. Паметта й беше изтрита. Надявам се, че ще можем да я възстановим. Разказвам й всичко, което мога да си спомня, макар че бих предпочела да възстановя истинската информация. Накарах да я прегледат ханзейските кибернетици и направих всички диагностични процедури, които знам, но без ефект. Някакви съвети?

Сензорите на УР се извърнаха към летаргичното компи. След около минута гувернантката приключи с детайлното сканиране и каза:

— Съмнявам се. Коровата и запаметяваща система опразнени. Едва ли някога това компи ще успее да възстанови спомените си. — УР направи пауза. — Бих могла обаче дай прехвърля част от моите данни от времето, когато ти бях наставница. Само че гледната точка ще е различна.

— Няма да е същото — рече унило Тасия. А толкова се надяваше, че някое друго компи би могло дай помогне. Погледна ЕА. Компито изглеждаше съвсем равнодушно, лишено от собствени идеи. А преди винаги бе готово дай даде съвет. — Ще помисля върху това, УР — добави тя. — Според мен е по-добре сами да възстановим спомените.