Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (24)

22.
Орли Ковиц

Орли вече не можеше да понася миризмата на изгоряло и смърт. Искаше й се по-бързо да се отправят към равнините, далече от почернелия белег, останал от унищожената колония.

Но Стайнман държеше да прерови лично пепелищата за полезни предмети. Тъй като бе по-силен от нея, можеше да вдига греди и метални парчета, които тя не бе успяла да отмести.

— Нямам представа какво става там горе в Ханзата — защо Земните въоръжени сили или кликиски роботи ще искат да унищожат цяла колония — а и не съм сигурен дали някога ще дойдат да ни потърсят. Нищо чудно да сме единствените оцелели в целия Спирален ръкав!

— Ако с това се опитваш да ми вдъхнеш кураж, да знаеш, че си на погрешен път.

Той си свали раницата и започна да прибира вътре находките си — лекарства, инструменти, дрехи. Орли си бе направила малка лопата, за да му помага. Отне им два дена усърден труд.

Всеки път, когато затваряше очи, за да заспи, Орли виждаше блясъците на ужасяващата атака, експлозиите, унищожаването на предавателната кула, където работеше баща й…

Най-сетне Стайнман я поведе надалеч от почернелите руини, към вътрешността на покритата с жилава трева равнина. Сред храсталаците търчаха дребни космати гризачи; плетяха дълги тунели, свързани в лабиринти.

През първите дни, след като бе пристигнала през транспортала на Корибус, докато се разхождаше из прерията, Орли бе уловила малък гризар. Макар че не се отличаваше с особена интелигентност, съществото — приличаше на издут заек, — изглежда, изпитваше удоволствие да го прегръщат и галят и баща й й позволи да го задържи. Щом видяха любимеца на Орли, останалите момичета в колонията също поискаха да си имат такива животинчета.

А сега всички те бяха мъртви — баща й, гризарът, момичетата.

Стайнман, който проправяше път с тоягата през треволяците, изведнъж подскочи изплашено — от един шубрак се подаде огромно плоско чудовище и се насочи към тях. Стайнман замахна с тоягата и я стовари върху гърба на ракоподобния хищник, който нададе пронизителен писък и се шмугна в тревата. Стреснати малки гризари се разбягаха изпод краката им.

— Пълзуни! Проклети гадини! Ще ти отхапят крака, ако не внимаваш!

Орли успя да разгледа съществото само за миг. Имаше цилиндрично тяло и къси яки крака. Преброи пет блестящи очички около нещо, което оприличи на лице. Челюстите му бяха яки, издадени, явно предназначени да разкъсват плът.

Стайнман продължи да крачи през тревата.

— Един добър шут е достатъчен да ги убеди, че не си заслужава усилието.

— Ами ако някой ни нападне, докато спим?

— О, едва ли, хлапе. Изглежда, предпочитат козинявите гадинки.

И наистина, от време на време иззад зелената стена Орли чуваше тупкащи стъпки, последвани от писъците на уловените гризари.

— Лагерът ми не е далеч. — Хъф махна нехайно към хоризонта. Нямаше никакъв начин Орли да определи още колко дълго ще вървят.

— Ти всъщност защо избяга толкова далече от всички?

Той я изгледа, сякаш отговорът беше очевиден.

— Мразя теснотията.

— Е, сега поне ти е достатъчно широко. — Тя не можа да прикрие горчилката в гласа си. Може би тъкмо това бе искал този странен старец още от самото начало — цяла планета само за него. Само че сега бе получил и нея в добавка.

Докато си проправяха път през гъстата трева, подплашиха два гризара, те побягнаха и единият се озова право в лапите на голям ракоподобен пълзун и записка отчаяно, щом хищникът го стисна с яките си челюсти.

Без да се замисли, Орли изтича натам и извика:

— Я да го оставиш на мира! — И зарита пълзуна. Той побягна, но не пропусна дай изсъска ядосано.

— Дано съм ти строшила тъпата глава! — кресна тя след него.

— Доста си храбра — отбеляза Стайнман.

Козинестият гризар беше мъртъв, въпреки че още потръпваше — зъбите на хищника бяха разкъсали коремчето му.

— Закъснях — въздъхна Орли и чак сега осъзна какво е направила. И какво можеше дай се случи. Млъкна уплашено.

Стайнман вдигна животинчето, огледа го и го закачи на колана си. Приличаше на трапер.

Орли се ококори.

— Какво си намислил?

Веждите му се повдигнаха.

— Ами намислил съм да го изям, хлапе. Надявам се да му измисля подходяща рецепта.

 

 

По залез-слънце вече бяха в лагера. Орли седеше, обгърнала коленете си с ръце, а старецът подклаждаше огъня и приказваше.

— Още щом попаднах на Корибус, разбрах, че планетата е ужасно подходяща за колонизиране. Трябваше ми местенце, където да намеря мир и покой, но нямах нищо против останалите да си потърсят щастието тук. Инак кой знае каква съдба ги очакваше. — Приказваше на тази тема вече цял час.

— Говориш доста за човек, който иска да е сам — отбеляза Орли, загледана в пламъците.

— Няма нищо лошо в това да побъбри човек. — Старецът грабна един камък и го запокити в храстите. — Махай се!

Чу се шум от пълзящо туловище — отдалечаваше се.

Стайнман извади парчета месо, вероятно от гризар, и ги наниза на една пръчка.

— Може да ти се стори малко жилаво, но като свикнеш, ще видиш, че е вкусно.

Стомахът на Орли се сви мъчително. Месото зацвърча на огъня.

— Доста по-вкусни са, ако ги одера предния ден и ги закача да позасъхнат. Обаче половината изчезват — нещо ми ги краде. Е, наоколо е пълно с гризари.

Въпреки че от мисълта да яде гризар все още й призляваше, устата й сама се напълни със слюнка от миризмата на печеното.

— Имах си едно гризарче… умря при атаката — проплака. Все още не беше докоснала месото.

— Съжалявам, хлапе. Ако имах да ти предложа нещо друго…

Тя извади дременските гъби.

— Не са особено вкусни, но може да подобрят вкуса на месото.

— Откъде ги имаш? — попита учудено Стайнман.

— С баща ми живеехме на Дремен, преди да дойдем тук. А сега… намерих ги в останките от нашата къща.

Той разкъса единия плик и подуши подозрително гъбите.

— Не са нещо особено, доколкото мога да преценя. Но пък и ние не сме в положение да избираме.

С гъбите и месото от гризар се получи нещо като празнична вечеря и Орли почувства, че настроението й се пооправя.

Още с първите хапки осъзна колко е била гладна. Нахвърли се лакомо на сочното месо, разкъсваше го със зъби и с пръсти. Гъбите, изглежда, бяха поели част от мазнината.

Скоро се спусна мрак и гризачите отново зашумяха из тревата. Преди да заспят, Орли изсвири няколко свои мелодии на синтезатора, тъжни като мислите и спомените й. Остави на пръстите си сами да я водят по клавишите.

По някое време вдигна глава и видя, че Стайнман седи, притворил очи. По бузите на стареца се стичаха сълзи.

Орли продължи да свири.