Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (22)

20.
Антон Коликос

Макар че се беше посветил на изучаването на човешките и илдирийските легенди, Антон си даваше ясна сметка, че митовете и преданията не са реалност и че по време на криза хората на се превръщат автоматично в герои.

Но докато оглеждаше оцелелите, които си проправяха път през черната пустош, откри, че тъкмо неговата увереност е може би единственото, което поддържа неколцината останали живи илдирийци на тази безлюдна планета.

Членовете на екипажа бяха останали тук след изключването на енергийните генератори в куполовидния град Марата Прайм. Последваха нови саботажи, при които бяха взривени две от трите совалки, с които бежанците се надяваха да отлетят от планетата. Ето, че сега броят им се бе снижил до осем.

Малката група креташе в индийска нишка по тъмната повърхност на нощната страна на планетата. Губернаторът на Марата, неговият помощник и свещениците-философи се препъваха един зад друг, потънали в мрачно мълчание. Паметителят Вао’сх вървеше в компанията на копача Вик’к и двамата земеделци. Антон бе начело на колоната заедно с инженера Нур’оф.

— Посоката е тази — обяви Антон през звукопроницаемата тъкан на термоизолиращия костюм. — Ще вървим нататък, докато стигнем утрото.

— Не можем да прекосим цял континент само за няколко дни — възрази бюрократът Бхали’в.

— Изминахме доста голямо разстояние, преди совалките да бъдат свалени, така че не сме чак толкова далече. Освен това разполагаме с достатъчно припаси.

— Паметителят Антон е прав — подкрепи го Нур’оф. — Нашите предпазни костюми ще издържат още няколко дена, дори без да се налага да прибягваме до драстични мерки за пестене. Напълно е по силите ни да успеем.

Антон се опита да зададе по-ускорено темпо. Все още се учудваше на мисълта, че е техен водач!

Илдирийците изглеждаха на ръба на отчаянието, готови да се разбягат във всички посоки и да търчат, докато не изпопадат от изтощение. Антон полагаше големи усилия да ги държи под контрол, съсредоточени върху оцеляването.

От високо голите равнини на Марата изглеждаха съвсем равни, но тук, на повърхността, щръкнали камънаци и малки горички затрудняваха движението. На няколко пъти той едва не си изкълчи глезена — а това щеше да е истинско нещастие при подобни обстоятелства. Макар че го измъчваше нетърпеливо желание да се втурне към уютното сияние на дневната светлина, Антон си налагаше да е предпазлив.

Старият историк Вао’сх нареждаше с авторитетен глас:

— Ако положението стане непоносимо, спри и вдигни лице към небето. Да, нощта е тъмна и вселената е безкрайна, но всяка една от тези ярки звезди е сияещо слънце. Достатъчно е да съсредоточиш вниманието си върху блясъка, а след това върху всички светлини, които се изливат във вселената. Вземи само капчица от тях и дори тя ще е достатъчна, за да те дарява със сила.

— Като нишките на Извора на светлината — обади се свещеникът-философ Ллуре’л. — Успеем ли да се вкопчим в нея, спасени сме.

Продължиха да крачат, ободрени поне за известно време от чутото, но после отново ги завладя мрачен песимизъм. За да ги разсее, Вао’сх взе да разказва една окуражаваща история от Сагата за седемте слънца. Но когато групата спря за почивка, губернаторът Ави’х заговори с разтреперан глас за шана рей, създанията на мрака. Повечето от изплашените му спътници бяха стоварили вината за саботажите тъкмо върху шана рей.

Паметителят Вао’сх успя да потисне страховете им с героични истории от времето на хилядолетната война срещу зловещата сенчеста раса, която отмъквала както светлината, така и душите. С времето илдирийските герои успели да надвият тези създания, обитаващи дълбините на черните мъглявини. Разказите на Вао’сх трябваше да са вдъхновяващи, но не помогнаха на останалите да забравят за шана рей.

— Не е добра идея да се разговаря за това, Вао’сх — посъветва го тихо Антон. — Излишно е да си създаваме въображаеми врагове.

Антон знаеше, че някой съвсем преднамерено бе изключил генераторите на Марата Прайм. Същият този някой бе повредил енергийните клетки и бе потопил в мрак целия град. Въпреки че илдирийците не искаха да го признаят, Антон подозираше в злодеянието не друг, а кликиските роботи. Не разполагаха с никакви улики срещу тях, а и черните роботи изглеждаха винаги готови да се притекат на помощ… ала просто нямаше кого другиго да подозира, освен ако наистина не съществуваха невидими чудовища под леглото!

Не можеше да се отърве от усещането, че вървят право към вражеския лагер. Но какъв друг избор имаха, след като бяха запокитени тук, сред мрака?

Продължиха да крачат мълчаливо. Безжизнената тишина, която ги заобикаляше, се нарушаваше от време на време от странни звуци, наподобяващи приглушен тропот.

Внезапното охлаждане, последвало месеците гореща дневна светлина, караше повърхността на Марата да пука, докато изстиваше в началото на дългата нощ. Наблизо гореща река се вливаше в тесен каньон. Рязката промяна в температурата пораждаше облаци пара, която бързо замръзваше в невероятно студения въздух и после се посипваше като блестяща слана.

Когато навлязоха в тази термално активна зона, наблизо изригнаха едновременно няколко гейзера. В озарените от блестителите светлинни петна Антон виждаше колонии разноцветни лишеи, обитаващи пукнатините и богатите на минерали стърчащи камъни.

Недалеч пред тях се издигаха тъмни колони, дебели бронирани стебла на непознати растения.

Двамата съпрузи земеделци също забелязаха вкаменената гора и лицата им светнаха.

— Нещо живо, нещо, което расте — заговори жената, Сил’к. — Не прилича на нормален ч’канх.

Ускориха крачка, ободрени от присъствието на живот. Преди време Вао’сх бе отвел Антон в една дълбока речна клисура близо до куполовидния град. Там, във влажната горещина, изпълнена с изпарения, растяха колонии бронирани анемонии с потракващи цветчета, готови да уловят всяко долетяло наблизо насекомо. Паметителят бе нарекъл тези растения ч’канх.

Изглежда, тези бяха от същия вид като засадените анемонии, но много по-големи, със значително по-разклонена корона и телескопични стъбла, всяко от които завършваше с бронирана паст. Освен това му се струваха някак… по-гладни.

Щом двамата земеделци влязоха в гората, анемониите започнаха да се поклащат. Плещестият Мхас’к насочи блестителя си към най-гъстата част на дърветата, заинтригуван от причудливия им строеж. Сил’к не се сдържа и протегна ръка към едно вкаменено стъбло.

Бронираното дърво, изглежда, бе изпаднало в хибернация след настъпването на зимния период, но или светлината, или топлината на тялото й го накара да се пробуди. Цикълът му беше прекъснат.

— На ваше място щях да съм по-внимателен — обади се Антон.

Без да го послуша, Сил’к плъзна ръка по грапавата повърхност. За нейна изненада, тя се разпука като черупка, а втвърдените цветчета започнаха да се разтварят. Имаха неравни назъбени краища.

— Никога не съм виждала подобни цветове.

Анемонията се вкопчи в китката й и с едно рязко движение й откъсна ръката.

Сил’к изкрещя. Мхас’к се хвърли към нея… и в същия миг цялата гора се раздвижи. Цветчетата се отваряха и затваряха. Три от по-големите уловиха Мхас’к за рамото, лявата ръка и дясното коляно, впиха назъбените си краища в плътта му и от зейналите рани рукна кръв и оплиска бронираните стебла.

Земеделецът изпищя от болка и се задърпа. Изгубила много кръв, Сил’к рухна на земята пред него. Всички растения, големи и малки, се наведоха едновременно, като глутница изгладнели зверове. Заострените цветчета разкъсаха защитния й костюм и миг по-късно захапаха податливата плът, трошаха костите с неочаквана лекота.

Мхас’к се бореше с такова ожесточение, че успя да прекърши няколко ч’канха, но дори пречупени, гъвкавите стебла се увиваха около тялото му. Острите стръкове се превръщаха в шипове, забиваха се в гърдите му, засаждаха в него корени.

Всичко приключи за броени секунди. Преди останалите да успеят да се притекат на помощ, гората оживя и се извъртя към тях. Антон сграбчи якия копач Вик’к, за да му попречи да се метне сред клоните. Виковете и писъците на двете жертви вече бяха стихнали, чуваха се само звуци от разкъсване на плът — хищните растения се тъпчеха лакомо.

Антон се огледа и установи, че останалите са избягали. Не можеше да понесе мисълта, че трябва да изостави по такъв начин Мхас’к и Сил’к, но си даваше ясна сметка, че няма с какво да им помогне.

Със свити сърца ужасените бежанци побързаха да напуснат термалния район и отново потънаха в мрака на Марата.

Бяха останали само шестима.