Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (132)

130.
Антон Коликос

Илдирийците бяха изненадани от клането на Марата. Според Язра’х магът-император отдавна подозирал кликиските роботи. Сега най-лошите му страхове се били потвърдили.

Дори на слънчева светлина и заобиколен от хора в Призматичния палат, паметителят Вао’сх оставаше затворен в себе си, неотзивчив, лишен от живот. Прочутият разказвач все още не успяваше да открие обратния път към безопасната мрежа на тизма, макар сега тя да го заобикаляше отвсякъде.

Антон много страдаше за приятеля си.

Към него се държаха като към почетен гост, Язра’х дори му предложи ескорт, но той отказа.

— Искам да видя Вао’сх — заяви й при следващата им среща.

Красивата телохранителка го поведе по извитите коридори, озарени от разноцветни светлини. До тях крачеха нейните исикски котки.

Старият паметител лежеше, окъпан в топла светлина. Очите му гледаха незрящо. Лицето му беше безизразно, умът — погълнат от лудостта.

Язра’х се обърна към свещеника-философ, който се грижеше за Вао’сх.

— Има ли промяна в състоянието му? — Той не сваляше изплашен поглед от исикските котки и тя изсъска: — Отговори ми!

— Той е изгубен и сам, вечен скитник в слепия край на Източника на светлина. Можем само да се надяваме, че ще е щастлив там.

— Двамата срещнахме и преживяхме заедно множество трудности. Сражавахме се с чудовища и роботи и избягахме. Дни наред летяхме, без да знаем къде сме. — Антон въздъхна. — Не мога да повярвам, че се е предал.

Язра’х го погледна с уважение. С дългата си спусната зад раменете коса приличаше на героиня от легендите за страховити жени: на амазонска кралица, дори на валкирия. Антон си помисли, че дъщерята на мага-император вероятно би останала доволна от сравненията…

Антон прекара до леглото на паметителя дълги часове. Държеше в скута си един от инфобележниците, които бе донесъл от Земята.

— Смятам да ти чета, Вао’сх — заговори по някое време. — Дори и да не можеш да ме чуваш, ще те развличам с различни истории. Опитай се да уловиш нишката на гласа ми и по нея да се върнеш при мен. — Повика директорията с литературните произведения и си пое дъх. — Епичните произведения на Омир са най-близки до Сагата за седемте слънца. — Антон се покашля и поде с патос: — „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, който донесе безбройни беди на войските ахейски, прати в подземното царство душите на много герои…“ — Пое си дъх и продължи нататък.

 

 

Язра’х често наминаваше да провери състоянието на паметителя и дали осигуряват на Антон всичко необходимо. В началото бе учудена от грижите, които той полагаше за Вао’сх, после — трогната.

Антон се стараеше да не се поддава на отчаянието. Гласът му пресипна, но въпреки това той продължаваше да чете за Троянската война, за героите Хектор и Ахил, за опасната любов на Парис към Елена, за обезчестения Аякс, който се набучил на собствения си меч.

През цялото това време Вао’сх продължаваше да лежи с втренчен в тавана поглед. Понякога Антон зарязваше Омир и започваше да разказва вицове, или да си припомня различни случки с изчезналите му родители.

И така ден след ден. Някъде по средата на „Одисеята“, на мястото, където се описваше рискованото пътешествие между Скила и Харибда, гласът му придоби силни драматични нотки и думите се занизаха като песен. В най-вълнуващия миг той сведе поглед към Вао’сх и млъкна насред строфата.

Стори му се, че лицето на паметителя е поруменяло — съвсем леко. Остави бележника настрана. За негова изненада Вао’сх премигна и в очите му заблестя искрата на разума. Антон се наведе към него, надяваше се да открие и други признаци.

Вао’сх пак премигна и извърна глава към него. Устата му се изкриви в мъчителна усмивка.

— Не спирай точно сега, приятелю. Довърши историята.