Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (126)

124.
Антон Коликос

Космосът бе необятен и празен, корабът им се носеше съвсем сам. Безкрайно пространство ги заобикаляше от всички посоки, нагоре, надолу, настрани. Накъдето и да погледнеше, Антон Коликос имаше чувството, че пропадат.

Никога не бе обръщал такова внимание на разстоянията между разпилените светове, най-малко в пределите на Илдирийската империя. Не помнеше колко дни двамата с Вао’сх бяха пътували на борда на пасажерския лайнер за Марата — тогава бяха твърде погълнати от това да се опознаят по-добре.

Въпреки че автоматичната система бе предназначена да помага дори на новак като него, Антон се страхуваше, че в това огромно пусто пространство никога няма да открие Илдира.

— А не смятах, че ще е толкова трудно — промърмори той.

— Нали сме между седемте слънца.

За щастие илдирийските кораби използваха планетата-столица за отправна точка на всички навигационни системи и вградените насочващи устройства можеха да открият пътя за дома при всякакви обстоятелства.

Това, което Антон не знаеше и което го безпокоеше най-много, бе колко ще издържи паметителят Вао’сх.

Старият книжник бе погълнат от самотата и отчаянието си. Антон непрестанно търсеше поводи да го заговаря.

— Разполагаме с предостатъчно време — усмихна се той с престорен ентусиазъм. — Искаш ли да ти разкажа още истории за Земята? Така ще запълним времето и ще дадем храна на умовете си — докато не се натъкнем на друг илдирийски кораб или не приближим някоя заселена планета.

Вао’сх премигна, очите му бяха изцъклени. Тялото му бе отпуснато безсилно. Лицето му беше посивяло и набръчкано.

— Ситуацията ми напомня за класическия човешки роман „Робинзон Крузо“ — продължи Антон. — Бил е написан през осемнайсети век от английския писател Даниел Дефо.

— Вао’сх премигна отново, сякаш се опитваше да фокусира поглед. — Крузо бил корабокрушенец, останал на пустинен остров. Живял сам дълго, преди да срещне един наивен туземец на име Петкан. Той станал негов близък другар. Двамата живели дълго на острова и го превърнали в свой дом. Прилича на нас с теб, нали, Вао’сх?

По тялото на паметителя премина мъчителна тръпка.

— И какво станало? Умрели ли?

— О, най-сетне се появил един кораб и ги спасил. — Той потупа приятеля си по ръката. — Това ще стане и с нас, съвсем скоро.

Продължи с репертоара от истории за пустинни острови и смели корабокрушенци, които накрая успели да се преборят със съдбата: „Тайнственият остров“ на Жул Верн, „Швейцарското семейство Робинзон“ на Вие, сетне трагичната „Песен на стария моряк“ на Колридж. Но паметителят бе престанал да го слуша. Ето защо Антон смени подхода и разказа няколко смешни вица, остроумни басни и абсурдни притчи. Непрестанно си спомняше как бяха загинали останалите от групата. Опита се да обясни на Вао’сх, че понякога хората също изпитват страх от затворени пространства, но паметителят едва ли го разбра.

Корабът им изпращаше сигнали за помощ и Антон можеше само да се надява, че някой ще ги спаси. Нямаше никаква представа дали наоколо има илдирийски колонии. Не искаше да се изгуби в космоса, както бе станало с майка му.

След като приключи с поредната история, Антон най-сетне успя да въвлече Вао’сх в обсъждане на различията между истинската проза и метафоричните сказания, които хората използват, за да преподават уроци, и историческата истина, събирана в „Сагата за седемте слънца“.

— Невинаги сме точни, колкото и да ни се иска обратното — съгласи се натъжено Вао’сх. — Преди много години епидемия изтребила много паметители и техните наследници си създали врагове, докато попълвали Сагата.

— Създали си врагове? Какво искаш да кажеш?

Лицето на паметителя най-сетне си възвърна цвета.

— Ще ти разкрия тайна, известна само на най-великите паметители и философи. След като огнената треска изтребила почти цяло поколение илдирийски разказвачи и голяма част от Сагата за седемте слънца била изгубена, ние сме измислили шана рей. Нещо като кръпка, с която да запълним празнината, движеща сила за нови истории.

Това разкритие потресе Антон.

— Искаш да кажеш, че шана рей са измислени от вас призраци?

— Шана рей не съществуват. Никога не са съществували. Но тъй като миролюбивата илдирийска империя не се е изправяла пред реална заплаха, ние нямаме истински герои. Герои, от които се нуждае величествената ни история. Ето защо древните паметители измислили митичния противник. В началото разказите били апокрифни, но скоро самият маг-император наредил да ги включат в официалната версия на Сагата. Вече хиляди години илдирийците вярват в шана рей без капчица съмнение. Срамувам се, че съм съучастник в тази измама срещу моята раса. Един историк не бива да фабрикува историята.

— Но затова пък разказвачът трябва да прави каквото е нужно, за да забавлява публиката. Кой може да твърди, че историите на паметителите не са били по-вдъхновяващи от истинските случки? Твоите слушатели са се радвали на величествени битки с илдирийски герои, участвали в една въображаема война. — Антон си позволи една суха усмивка. — С историята са били правени и много по-лоши неща.

 

 

След като паметителят Вао’сх разкри тайната си, от плещите му като че ли падна голямо бреме. Но все така изолиран, без спокойствието, което му даваше близостта на сънародниците му, той гаснеше от ден на ден. Някога ентусиазиран и вдъхновен разказвач, сега той тънеше в мрачни мисли и самота.

Корабът продължаваше да се носи сред звездите към Илдира. Но на петия ден след бягството им от Марата Вао’сх изглеждаше ужасно зле.

Антон не посмя да заспи, поддържаше разговора, защото се боеше да не изгуби едничкия си приятел. Отново разказа няколко весели истории, но паметителят, изглежда, не чуваше какво му говорят. Накрая Вао’сх започна да трепери неудържимо.

— Ще ми се да имах тизм, за да го споделя с теб — каза Антон и го улови за ръката. — Но точно това нито един човек не би могъл да ти предложи.

След толкова дълго време без сън той също усещаше, че е на предела на силите си. Вао’сх не бе произнесъл нито думичка от шест часа, гледаше в една точка. Затова пък устните на Антон бяха подпухнали от непрестанно говорене. Неспособен да задържи очите си отворени, той най-сетне се унесе в дрямка. Нямаше никаква представа колко дълго е спал, но сънят му бе дълбок като кома…

Събуди го силно бръмчене. Комуникационното табло премигваше в светлини. Отвън се виждаха няколко разузнавателни кораба на Слънчевия флот, патрулиращи Хоризонтния куп.

— Помощ! — извика Антон в уредбата. — Нуждаем се от спешна помощ! Елате веднага!

От корабите отговориха, че пращат спасителен катер. Сърцето на Антон затуптя радостно. Бяха успели да се спасят!

Обърна се зарадван към Вао’сх… и видя, че паметителят е изпаднал в безпомощно състояние, с незрящ поглед, като при предсмъртен пристъп.