Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (11)

9.
Джес Тамблин

Затворен в своя водно-перлен кораб и защитен от силата на венталите, Джес се спускаше право в кипящите дълбини на газовия гигант Голген. Беше помолил водните създания да го доведат тук, за да може да се увери с очите си какво е постигнал след първия удар срещу хидрогите.

Странният му кораб се гмуркаше право надолу през реещи се облаци и буреносни ветрове, свръхгорещи пари обливаха външната му обшивка. Апокалиптични щормове кипяха по повърхността на свръхплътните океани от кондензирана атмосфера, обитавани доскоро от вражеските хидроги. Преди седем години, подтикван от жаждата за мъст, Джес им бе нанесъл смъртоносен удар.

Той и неговите кланови инженери от Плумас бяха изстреляли няколко късоопашати комети към тази планета — бяха ги използвали като космически снаряди. Подобно на гигантски светкавици, кометите се бяха стоварили върху планетата и бяха предизвикали взривна вълна, по-разрушителна дори от най-мощните водородни бомби.

Огромната газова топка все още бе покрита с разноцветни петна — гангренясали рани от кометните взривове. Изминалите години не бяха успокоили атмосферните смущения, последствията от атаката щяха да се усещат още десетилетия. Човешката част от съзнанието на Джес Тамблин, която все още кипеше от гняв, изпита задоволство от гледката, наслаждаваше се на възмездието за смъртта на Рос и унищожаването на неговата Синя небесна мина…

Но докато се съсредоточаваше върху предишните си опити да победи хидрогите, Джес изведнъж бе споходен от образи, картини и мисли, предавани от самите вентали — новинарска сводка, излъчвана по невидимите връзки, които поддържаха водните същества. Съобщението не беше ясно, но Джес успя да схване какво се е случило — Земните въоръжени сили бяха атакували поредния скитнически аванпост, родния дом на Нико Чан Тайлар, който едва бе успял да се измъкне. Четиринайсетте доброволци „водни носачи“ на Джес разнасяха незабелязано вентали из езерата и океаните на незаселени светове, където те можеха да растат на воля, и сега броят им непрестанно нарастваше. Макар че венталите имаха много сходни черти с верданите, световните дървета на Терок, доброволците на Джес не бяха претърпели метаморфоза, за да могат да общуват директно с тях, както бяха направили зелените жреци на световната гора.

Нико беше сред най-възприемчивите и ентусиазирани помощници. Водните създания му бяха позволили да общува с тях, дори го бяха предупредили за атаката на Земния флот срещу Ураганово депо. Но Джес се съмняваше, че другите носачи могат да разгадаят дори малко от това, което току-що му бяха предали венталите.

Пред мисления му взор като на екран премина всичко, което бе успял да предаде на водните създания. Пленяването на астероидния парник, капитулацията на скитниците и бягството на самия Нико.

Сега, докато корабът му се снижаваше към повърхността на Голген, Джес се бореше със задълженията си. Той беше скитник и се чувстваше длъжен да направи нещо — стига да може. Но атаката срещу парника на Чан вече бе приключила, също както и разрушаването на Рандеву и Ураганово депо. Не би могъл да стигне там навреме, за да предприеме някакви действия.

Неговият водно-перлен кораб със сигурност щеше да изуми зевесетата, но той не би могъл да се сражава срещу целия им флот, с каквито и сили да разполагаше. Надяваше се, че сестра му Тасия вече не е сред нашествениците. Беше встъпила в редовете на Земния флот, но той не вярваше, че продължава да служи след нападението над Рандеву. Дали бе така?

Не, не биваше да се разсейва. По-добре бе да продължи с поставената задача по възкресяването на венталите. Ако хората не успееха да победят хидрогите, дребните им разпри щяха да се окажат незначителни…

Около него се рееха непроницаемите облаци на Голген, съставени от амоняк, въглеводороди, фосфат и водороден сулфид. Усещаше съвсем лек страх, като слабо дращене по костите. Всъщност реакцията се пробуждаше заради дълбоко вкоренената тревога на самите вентали, които в момента си спомняха вековете на смърт и почти пълно изтребление, на които ги бяха подложили хидрогите.

Корабът мина през още няколко слоя. Джес продължаваше да гледа през прозрачната сфера. Изведнъж облачната пелена под него се разсея и той съзря опустошен пейзаж: отломъци от огромни сгради, изкривени линии, някога част от хидрогския градски пейзаж. Сфероидните градове се бяха пропукали и взривили от неочаквания обстрел.

Дори останките от зловещите чуждоземни градове бяха величествени и Джес се зачуди колко ли хидроги са загинали тук. Реши, че броят им вероятно може да се окаже достатъчен, за да възмезди избиването на толкова скитници от хидрогите, както и на венталите, които преди десет хиляди години почти били на път да изчезнат.

„Сега, когато сме по-силни — му бяха казали венталите, — Голген ще е само първата от множеството победи над хидрогите“.

Никъде сред останките, носещи се из плътната бурна атмосфера, не зърна и следа от Синята небесна мина. Хидрогите бяха разрушили инсталацията на брат му преди доста години и Джес се съмняваше, че течнокристалните същества помнят някоя от невинните жертви, които бяха изтребили.

Спомни си последния път, когато бе видял Рос да управлява своята небесна мина, преизпълнен с гордост. С това на пръв поглед рисковано начинание брат му бе постигнал неочакван търговски успех и бе доказал качествата си пред своята красива годеница. Ческа. По онова време най-голямата грижа на Джес бе да прикрие тайната си любов към нея, след като знаеше, че е сгодена за Рос…

Колкото и да бе странно, венталите сякаш се опитваха да го окуражат.

„Ще оставим част от себе си в облаците на Голген. Атмосферата тук съдържа достатъчно водни молекули, за да можем да се установим и да се размножаваме. Процесът ще е бавен, но с времето ще наберем достатъчно сили да поставим това място изцяло под наш контрол“.

Едри лъскави капки изникнаха по външната повърхност на водно-перления кораб, просмукваха се през бронираната обшивка на корпуса. Бързо нарастваха и наедряваха и скоро се отделиха и литнаха като изстреляни сребърни куршуми.

„Можем да успокоим турбуленциите и развилнялото се време и да укротим Голген. Нашата вентална същност ще оцелее“.

— Искате да кажете, че смятате да окупирате цял един хидрогски свят?

„Не напълно, но ще се разположим тук. Венталната ни енергия вече се процежда през облаците и се разпространява, за да изпълни сърцевината на опустошената планета. Тук няма никакви хидроги и ние ще разрушим техните портали, за да не могат да се върнат“.

— Вече съм сигурен, че моята Пътеводна звезда ме е довела тук.

„Голген е в безопасност. Можеш да повикаш твоите скитници, за да докарат тук небесните си мини и отново да се заемат със събирането на екти“.

Сърцето на Джес подскочи. Една напълно безопасна планета за миньорите!

— Съвсем скоро предстои да се срещна с моите водни носачи и заедно ще разпространим новината.