Кевин Андерсън
Разпръснати слънца (103)

101.
Осира’х

Осира’х се чувстваше като затворено в клетка животинче. Оглеждаше през яките кристални стени чуждия пейзаж, който я заобикаляше.

От нея се очакваше по някакъв начин да се превърне в посредник между тези същества и мага-император. Не биваше да се съгласява с нищо — само трябваше да ги убеди да разговарят с баща й. Все пак се надяваше да ги накара да разберат, че няма нужда от война. Хидрогите и „обитателите на скалите“ нямаха причини да воюват, не се съревноваваха за едни и същи ресурси. Но освен това нямаха и обща територия, на която да споделят и обменят опит, нито взаимно разбиране… освен ако тя не съумееше да се превърне в мост.

Аморфните сребристи същества стояха пред нея като оловни войничета. Тя долови слаби вибрации в мислите си, сякаш те се опитваха да я достигнат през стените на кристалната сфера. Затвори очи и призова всичките си способности — наследените телепатични умения от майка си, зелената жрица, наученото от губернатора на Добро Удру’х, философията на тизма. Прогони всичките си съмнения и всички мрачни мисли. Концентрация. Концентрация…

Ето. Първата установена връзка бе като токов удар, като дъга, прескочила между хидрогите и нея. Контакт, отворена врата, първата крачка към взаимното разбирателство. Но те бяха толкова различни!

Първоначалният й порив бе да затвори ума си и да прогони това нечовешко присъствие, но тя си наложи да запази контакта. Ръцете й трепереха. Трябваше на всяка цена да се превърне в проводник между представите на хидрогите и илдирийските мисли. Би трябвало да имат поне някакви общи понятия или възгледи. Кликиските роботи бяха изпълнявали подобна роля хиляди години. Какво пречеше на нея да стори същото?

Въпреки че не беше в състояние да долавя ясни мисли или представи, тя усещаше, че бързо напредва — много по-бързо, отколкото се бе надявала и отколкото бяха очаквали самите хидроги. Като докосваше най-потайните кътчета на умовете им, тя осъзна, че хидрогите са възбудени и разтревожени. В тяхната небесна сфера цареше трескава активност, подготвяха се планове, които тя не бе в състояние да проумее.

Най-сетне получи поредица готови изображения, които бе в състояние да разбере: в облаците горе се бе появила бойна група човешки кораби, носеха нов тип оръжие. И в същия миг разбра, че хидрогите са подготвили на хората ужасна изненада.

Сред изображенията откри и че нейната илдирийска септа си е тръгнала — и сърцето й помръкна. Значи Язра’х я бе изоставила сред облаците… Не, не беше — тя просто бе изпълнила задачата си. Сега всичко бе в нейните ръце.

След малко с изненада установи, че хидрогите се готвят за нова унищожителна атака срещу верданите. Долови спотаената в мислите им омраза.

Терок, домът на световната гора!

Вцепени се от уплаха, но същевременно внимаваше да не изпрати някое погрешно съобщение зад стените. Светът на майка й! Никога не бе стъпвала на тази планета, но Нира бе споделила с нея толкова много живи образи, че сякаш тя самата бе прекарала там детството си. Спомни си и за фиданката, която магът-император й бе позволил да докосне.

Но от друга страна, бе илдирийка. Може би можеше да направи нещо и за двете раси. Не само да установи контакт между хидрогите и мага-император.

Притисна малките си ръце към извитата кристална стена и се опита да прати безсловесно съобщение. Погледна аморфните структури на градската сфера и се изненада, като видя два черни кликиски робота да слизат по една платформа към нея. Бяха нарушили споразумението да помагат за безопасността на Илдирийската империя, а ето, че продължаваха да се навъртат около хидрогите!

Побиха я ледени тръпки. Още тайни? Ново предателство? Подобните на насекоми машини спряха до хидрогите и започнаха да издават бръмчащи и потракващи звуци — обменяха информация с тях. Червените им оптически сензори присвяткваха към нея. Осира’х знаеше, че роботите са предали нейните сънародници и са нарушили съюза, но какво търсеха тук и сега?

И изведнъж й хрумна друга идея. Хидрогите не се бояха от човешките разбивачи. Освен това бяха планирали смъртоносна засада. Цялата вселена ли се основаваше на предателство?

Тя беше дете, само седемгодишна. Това можеше да е в нейна полза — ако я подценяваха. Достатъчно беше да е достатъчно умна и хитра, но да не го показва нито пред хидрогите, нито пред кликиските роботи.

Отново се съсредоточи върху контакта с хидрогите. Като се мъчеше да е пределно ясна, излъчи послание за миролюбиво съществуване, опита се да обясни, че илдирийците не желаят да продължават тази война, нито са я предизвикали. И че магът-император иска да общува с хидрогите.

Продължи по предначертания план: „Преди хилядолетия кликиските роботи са действали като посредници, за да уредят примирието между илдирийците и хидрогите, докато вие се сражавате с други врагове“.

Долови в отговор на мислите си изблик на омраза към фероуите, а също и ненавист към верданите и друга подобна група същества, които се наричаха вентали. Хидрогите имаха много врагове.

„Не бива да се доверявате на кликиските роботи. Те ни настройваха срещу вас“. Погледна черните машини отвъд кристалната стена. Не знаеше дали хидрогите са склонни да й вярват. „Но аз ще съм вашият мост. Аз съм връзката ви с илдирийците. Никога досега не е имало пряко взаимодействие между нашите две раси. Ние искаме да ви разберем. Готова съм да уговоря преговори с илдирийския водач“.

Прозрачният й мехур се разтресе, после се задвижи. Хидрогите го преместиха до друга, много по-грубо изработена сонда, празна. Тя веднага усети омразата им към хората.

Множество хидрогски гласове заечаха в главата й като камбани. „Те се съюзиха с верданите. Унищожават хидрогски светове. Трябва да бъдат изтребени — както се случи с кликиската раса“.

Хидрогите докараха сондата й до ниска прозрачна сграда, в която имаше човешки пленници. Нещастниците носеха най-различно облекло, на лицата на всички бе застинал ужас и безнадеждност. Тя поиска да узнае кои са те и защо хидрогите ги държат тук.

„За експерименти. За забавление. Хората трябва да бъдат избивани. Те използваха кликиски факли, за да анихилират нашите светове“.

Осира’х направи опит да накара хидрогите да променят намеренията си. Същевременно си даваше сметка, че е пратена тук, за да защитава само интересите на илдирийците.

„Простете им. Те не са знаели за вашето съществуване“.

„Използваха това оръжие многократно“.

Тя се намръщи. Имаше толкова много неща, които не знаеше!

И веднага получи ужасяващо изображение, мащабна картина на изтребеното човечество. После на фероуите и верданите. Тримата аморфни хидроги излъчваха поток от мисли и видения, толкова силни, че тя ги усещаше като напиращи вълни. „Щом си дошла да защитаваш хората, и теб те очаква същата участ“.

Илдирийците все още имаха шанс да получат така желания мир, но спрямо хората хидрогите стояха на твърда позиция.

Изглежда, щеше да има само един шанс да предаде поканата на мага-император. За добро или за лошо, но в края на краищата нали това бе целта на нейното съществуване. Поколения преди нея се бяха подготвяли за този момент и сега всичко бе в крехките й ръце. Бе твърдо решена да накара хидрогите да прозрат истината. Искаше да спаси илдирийците, въпреки че дълбоко в душата си бе готова да ги проклина. Магът-император й бе казал, че няма достатъчно висока цена за това постижение.

Джора’х бе казал, че няма друга възможност. Но дали не я бе излъгал? И да го бе направил, направил го беше като маг-император, а не като неин баща и любовник на майка й. И тя бе готова да му се подчини… или поне да опита.

И момичето-хибрид направи точно това, на което го бяха учили. Свали и последните си защитни мислени стени и се отказа от всякаква съпротива, превърна се в свързващ възел между две раси, които имаха фундаментални различия.

И тогава, с разтворен ум и напълно открити мисли, между нея и хидрогите се получи цялостна връзка, пълноценна и завършена. Способностите и талантът й разцъфтяха в цялата си прелест.

И хидрогите откриха умовете си за нея.